О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 256
София, 26.03. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и десета година в състав:
Председател:Добрила Василева Ч. С.
Г. Г.
като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 1641/09 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат Р от АК гр. В. като пълномощник на Н. М. Н. и Г. М. Н., срещу въззивното решение № 939 от 29.06.2009 г. по в. гр. д. № 750/09 г. на Варненския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по определящи изхода на делото процесуалноправен и материалноправен въпроси, посочени в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Ответниците по касация С. Д. М., Х. Д. К. и С. Д. К. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 390 от 16.02.2009 г. по гр. д. № 3645/07 г. на Варненския районен съд, с което по предявен от С. Д. М., Х. Д. К. и С. Д. К. отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е прието за установено, че Н. М. Н. и Г. М. Н. не са собственици на реална част с площ 408 кв. м. от недвижим имот, находящ се в землището на гр. В., кв. “В”, в местността „М”, целият с площ 600 кв. м., с № 640 по плана на новообразуваните имоти на селищно образувание „М”, означен с червен контур на скицата на л. 40 от първоинстанционното дело.
С решение № 730 от 18.08.2000 г. на поземлената комисия гр. В. е признато правото на собственост на наследниците на Д. К. Д. в стари реални граници върху недвижим имот № 158 по кадастралния план от 1997 г., попадащ в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, част от който е спорният. Въззивният съд приел, че с евентуалното уважаване на предявения отрицателен установителен иск би се разрешил материалноправният спор между страните по принадлежността към патримониума на ответниците на спорното право, с което би се достигнал целеният от ищците правен резултат в пълен обем. Доколкото реституционната процедура по отношение на имота не е завършила, то за ищците е налице правен интерес от отричане правата на ответниците с оглед обезпечаване положителен изход на реституцията. Затова и исковата претенция е допустима.
По съществото на спора съдът приел, че ответниците не са представили доказателства, които безспорно да установят надлежно учредено в тяхна полза право на ползуване и заплащане на земята в сроковете и по начина, предвиден в закона. Оттук съдът заключил, че предявеният иск е основателен и доказан.
Поставен е процесуалноправен въпрос за правния интерес от водене на отрицателен устаниовителен иск от бивши собственици на земеделска земя при неприключила процедура по възстановяването й с решение по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ или по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, срещу ползуватели, закупили предоставения им за ползуване имот по реда на пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, които го и владеят. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице, когато въззивният съд е разрешил определящ изхода на конкретното дело материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, част от която са решенията на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Решение № 1* от 16.12.2008 г. по гр. д. № 4011/07 г. на ВКС, I-во г. о., представено от касаторите, не попада в тази категория съдебни актове и затова основанието следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Видно от мотивите към същото, правото на собственост е признато с решение от 1998 г., с което реституционната процедура е приключила преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 68 от 1999 г. и ищците могат да се легитимират за собственици на възстановения им имот. При възможност за предявяване на иск за ревандикация по чл. 108 ЗС липсва правен интерес у ищците от отричане правото на собственост на ответниците. В настоящия случай решението за признаване на право на собственост в терен, попадащ в пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, е постановено на 18.08.2000 г. по реда на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ в редакция след изменението от 1999 г., а реституционната процедура ще приключи с издаването на заповед по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Липсата на такава заповед е пречка да бъде предявен ревандикационен иск по чл. 108 ЗС или положителен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./. Затова и неоснователно се поддържа наличие на противоречива практика като основание за допускане на касационно обжалване.
Решение № 1* от 13.11.2007 г. по гр. д. № 1361/06 г. на ВКС, II-ро г. о., дава разрешение на различен от сега разглеждания процесуалноправен въпрос, като приема недопустимост на отрицателен установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ вр. чл. 336, ал. 1 ГПК /отм./.
Становището по допустимостта на отрицателния установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ в хипотезата на признато, но невъзстановено право на собственост върху земи в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, застъпено в обжалваното решение, е в съгласие с трайната практика на Върховния касационен съд, приемаща наличие на правен интерес от предявяването му, тъй като разрешаването на спора е от значение за произнасянето на административния орган и приключването на процедурата по възстановяване на собственоста, евентуално по изкупуване на земята.
Касаторите поставят материалноправния въпрос: в чия полза е правото на собственост при спор за такова между посочените категории лица – бивши собствници и ползуватели, и то при положение, че законът е предвидил привилегировано положение за ползувателите ? Р. на този въпрос е обусловено от конкретните данни по всеки отделен случай. Тяхната преценка е свързана с правилността на съдебния акт и би се разглеждала като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, само ако е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 939 от 29.06.2009 г. по в. гр. д. № 750/09 г. на Варненския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: