О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 110
София , 15.12.2008г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на ………………………….ноември, две хиляди и осма година в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от председателя Д. В.
гр.дело № 2985/2008 година и установи следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 271 от 12.12.2007 г. по гр.д. № 372/2006 г. на РС- К. , оставено в сила с решение № 37 от 20.03.2008 г. по г.д. № 43/2008 г. на ОС- Р. по предявен ревандикационен иск ответниците Х са осъдени на предадат на ищцата М собствения й недвижим имот- апартамент в гр. К., който държат без правно основание.
Ответниците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като излагат доводи за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон във връзка с приетото от съда, че ищцата е собственик на апартамента по наследство и че ответниците не са могли да го придобият по давност.
Като основания за допускане на касационното обжалване се позовават на трите хипотези по чл.280, ал.1, т.1- 3 ГПК.
Според данните по делото ищцата, тогава малолетна, е единствен наследник на родителите си, починали при пътнотранспортно произшествие на 2 и 3 юли 1989 г. и оставили в наследство процесния апартамент. Впоследствие ищцата е била осиновена при условията на пълно осиновяване от близки роднини и заедно с тях се изселила в Република Т. В апартамента останали да живеят бабата и чичото на ищцата- ответникът Х. Х. заедно със съпругата си. През 1991 г. бабата на ищцата Ф се снабдила с констативен нотариален акт за собственост на апартамента по наследство, а през 2005 г. и ответниците били признати за собственици на същия апартамент като придобит по давност. За да уважи иска въззивният съд приел на първо място, че ищцата е придобила имота в деня на откриване на наследството- 2.02.1989 г. и обстоятелството, че впоследствие е осиновена не я лишава от възможността да наследи рождените си родители, което вече е било настъпило като факт. Прието е като неоснователно възражението на ответниците, че ищцата като малолетна е следвало да приеме наследството под опис и че след като не е сторила това е налице отказ от наследяване от нейна страна. Прието е освен това, по повод на възражение, свързано с разпоредбата на отменения чл.50 ЗН, че правото на наследяване не се погасява с неприемането му в определен срок. Не е уважен и доводът на ответниците, че са придобили имота по давност, тъй като не са установили да са го владяли с намерение да станат собственици, като са отблъснали владението на дотогавашния собственик- ищцата, а са останали в имота като държатели със съгласие на нейните осиновители и при условие да й превеждат минимален наем, да го поддържат и да плащат дължимите данъци и такси.
В изложението по чл.280 ГПК касаторите сочат съществените материалноправни и процесуални въпроси, по които според тях се е произнесъл въззивния съд, но съпоставени с данните по делото е видно, че някои от тези въпроси не са формулирани коректно.
Според касаторите първият въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд е “представлява ли отпадането на изискването за петгодишна давност за приемането на наследството правна пречка за придобиване на имота по давност”. Видно от съдебното решение такъв въпрос по делото въобще не е разискван, тъй като съдът е приел, че разпоредбата на чл.50 ЗН, установяваща срок за приемане на наследството е отменена и затова възражението е без правно значение.
По втория въпрос, поставен в жалбата / относно правото на наследяване на рождените родители при пълно осиновяване/ съдът действително е изразил становище и той е съществен, тъй като определя изхода на спора във връзка с правото на ищцата като собственик по наследство. За да е допустимо касационното обжалване обаче е необходимо по този въпрос решението да е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да се решава противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на праното. По първата и втората предпоставки не се представят доказателства / конкретни съдебни решения/, които да сочат че решението противоречи на практиката на Върховния касационен съд или че въпросът се решава противоречиво от съдилищата, поради което по тези основания жалбата не следва да се допуска до разглеждане. Не е обосновано наличието и на третата предпоставка, тъй като по въпроса кога настъпва наследственото правоприемство няма противоречие в съдебната практиката , разпоредбите на Закона за наследството по този въпрос в първата им редакция, действаща от приемането на закона през 1949 г., както и след изменението от 1992 г. са ясни и не пораждат нужда от тълкуване, което да обуславя разглеждането на настоящата жалба с цел постигане на точното прилагане на закона или за развитието на правото.
По- същественият въпрос, по който съдът се е произнесъл, въпреки че не изведен като такъв в жалбата, е за приложението на отменения чл.50 ЗН и за обратното действие на отмяната му, тъй като тази промяна в закона е направена при вече открито наследство и преди да е изтекъл петгодишният срок за приемането му. По този въпрос Върховният касационен съд се е произнесъл с ТР № 1/ 1998 г., с което е обобщил съдебната практика и е дал указания по прилагането на закона. Не се поддържат твърдения, че решението на въззивния съд противоречи на Тълкувателното решение, поради което и на това основание жалбата не подлежи на разглеждане.
Третият въпрос, поставен в жалбата е дали времето на деклариране на владян имот съставлява пречка за придобиването му по давност, ако владелецът е упражнявал фактическа власт върху него с необходимата продължителност и анимус за своене. Този въпрос вероятно се поставя във връзка с данните и твърденията на ответниците по делото, че владеят имота от 1995 г. , а са го декларирали по- късно на свое име. Този въпрос обаче не е от съществено значение за делото, тъй като не е определящ за изводите на съда относно това дали ищцата е изгубила правото си на собственост и дали имотът е придобит по давност от ответниците. Наличието на давностно владение като фактическа власт със съответното субективно намерение за придобиване на имота се преценява с оглед на данните за цялостното поведение на владелеца, а не от отделни негови действия и постъпки и е въпрос на обсъждане на доказателствата.
В жалбата се поставят и два въпроса от процесуално естество- следва ли съдът без изрично възражение служебно да обсъди обстоятелствата за прекъсната правна връзка по произход като последица от осиновяването и следва ли съдът в рамките на служебното начало с оглед твърденията за приемане на наследството да обсъди правното поведение на законните представители на ищцата, чрез които като малолетна единствено е могла да извършва валидни правни действия / в случая приемане на наследството/. Съобразени във връзка с данните и предмета на делото тези въпроси обаче не са от съществено значение, налагащо разглеждане на жалбата. Въпросите, с които касаторът обосновава искането си за разглеждане на жалбата трябва да имат връзка с делото и да са определящи за правилното му решаване. В случая и двата проблема не са от такова значение и съдът не е дължал произнасяне по тях. По първия въпрос това е така, защото както се посочи и по- горе, осиновяването е извършено след смъртта на родителите на ищцата и е било безспорно, че тя като единствен наследник вече е била е придобила апартамента. По втория въпрос съдът е приел, че към момента на постановяване на решението разпоредбата на чл.50 ЗН е отменена и не се прилага, поради което не следва да се разглежда и въпроса дали ищцата е приела наследството, респ. как и с какви действия и могли ли са това да направят нейните законни представители- осиновители, докато е била малолетна. Следователно и този въпрос не от съществено значение за изхода на делото и не обуславя разглеждане на касационната жалба.
Представените с жалбата четири решения на различни състави на ВКС по конкретни дела не разкриват основания за допускане на касационното разглеждане при условията на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. В три от тези решения се разглежда приложението на придаденото с § 9 от ЗИД ЗН обратно действие на отмяната на разпоредбата на чл.50 ЗН, по който въпрос е постановено и ТР № 1/ 1998 г., но те нямат отношение към настоящото дело, тъй като към момента на приемане на ЗИД ЗН петгодишният срок за приемане на наследството не е бил изтекъл, а както е посочено в решението тази хипотеза е извън приложното поле на разпоредбата на § 9 от ЗИД ЗН от 1992 г. Четвъртото решение № 2351/ 71 г. разглежда въпроса за мълчаливо приемане на наследството, но тъй като е постановено при действието на вече отменената разпоредба на чл.50 ЗН е неотносимо към настоящия казус.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице условията за допускане на касационната жалба до разглеждане и затова и на основание чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК настоящият състав на ВКС, четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА до разглеждане касационна жалба вх. № 2345/29.04.2008 г., подадена от Х. Ш. Х. и Ф. Б. Х. от гр. К. против въззивно решение № 37 от 20.03.2008 г. постановено по гр.д. № 43/ 2008 г. по описа на Разградски окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕВСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: