Р Е Ш Е Н И Е
№ 436
София, 25.05.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесети април две хиляди и девета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1028 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по §2, ал.3 от ПЗР на ГПК, вр.чл.218и и чл.218а, ал.1, б.”а” от ГПК /отм./.
Образувано е по касационна жалба на Е. Н. и С. Ж. от гр. В. срещу решение №726 от 26.06.07г. по гр.д. №2061/05г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл.192, ал.2 от ГПК /отм./ с решение №1097 от 26.10.07г.
В жалбата са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения – касационно основания по чл.218б, ал.1, б.”в” от ГПК /отм./.
Ответниците в производството – П. С. Ш., С. Ш. С. и В. Ш. С. от гр. В. оспорват жалбата. Считат, че тя е процесуално недопустима, тъй като претенцията за подобрения е уважена изцяло от въззивния съд и насрещната страна няма правен интерес от обжалване на постановеното решение.
Върховният касационен съд, състав на І г.о., счита жалбата за процесуално допустима, тъй като е налице правен интерес от нея. По отношение жалбоподателката Е. Н. претенцията по чл.72, ал.1 от ЗС е отхвърлена. Освен това – и двете жалбоподателки считат, че съдът не се е произнесъл по целия размер на претенцията им и с това обосновават правния си интерес от жалбата.
Разгледана по същество, жалбата е основателна. Съображенията за това са следните:
П. С. Ш., С. Ш. С. и В. Ш. С. са предявили срещу Е. Н. и С. Ж. иск по чл.108 от ЗС – за отстъпване на собствеността и предаване владението на недвижим имот с площ от 1,4 дка, находящ се в землището на кв.”В”, гр. В., местност “Л”, представляващ имоти пл. №55 и № 57 по КП от 1956г., а по действащия КП – части от имоти №3548, 3552 и 3553, при сегашни граници на имота: изток – море, юг – имот на Я. , север – имот на наследници на Й. С. и запад – бетонна стена, означен на скица – лист №26 от гр.д. №574/99г. на Варненския районен съд. Ответниците са направили евентуално възражение за право на задържане върху имота до заплащане на направените от тях подобрения, които са оценили на 7835лв. към момента на предявяване на възражението.
Искът по чл.108 от ЗС, както и възражението на ответниците за подобрения до размер на сумата от 3468,68лв. /направените разноски/ са уважени с влязло в сила решение от 24.03.2003г. по гр.д. №860/01г. на Варненския окръжен съд, потвърдено в тази част с решение №1704 от 20.10.2005г. по гр.д. №1429/04г. на ВКС, ІV ГО. По отношение на разликата до пълния размер на подобренията от 7835лв., както и в частта за правото на задържане въззивното решение е било отменено от ВКС и делото е върнато за ново разглеждане в тази част.
При новото разглеждане въззивният съд е приел от правна страна, че праводателят на ответницата Е не е бил собственик на процесния имот, тъй като с влязло в сила решение между страните по настоящото дело е била прогласена нищожността на договора за замяна, с която той е придобил имота. Тъй като Г. С. е владял имота на нищожно правно основание, той е бил недобросъвестен владелец. Ответницата Е. Н. , като наследник по универсално завещание от Г. С. , не може да има повече права от него, ето защо след смъртта му тя също е имала качеството на недобросъвестен владелец, затова не и се дължи сума за увеличената стойност на имота. Другата ответница – С. Ж. , която през 1994г. е придобила по дарение от Е. Н. 900/1500 ид.части от имота, е добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 от ЗС и извършените от нея подобрения в имота след 1994г. следва да и се заплатят по реда на чл.72, ал.1 от ЗС. Като е обсъдил подробно тези подобрения, съдът е приел, че по заключението на вещото лице стойността им е 73 100лв., но тъй като претенцията е само за сумата от 7835лв., то трябва да се присъди тази сума, което е сторено с диспозитива на решението. Претенцията на Е. Н. изцяло е отхвърлена като неоснователна с решението за отстраняване на очевидна фактическа грешка.
В касационната жалба се поддържа, че Е. И. има качеството на добросъвестен владелец, поради което също и се дължи увеличената стойност на имота. Освен това – неправилно било прието, че претенцията на ответниците за подобрения била само за 7835лв. Тази претенция е предявена чрез възражение и по отношение на нея не важат изискванията на чл.116, ал.1 от ГПК /отм./ за увеличение на иска. Съдът е следвало да присъди пълния размер на увеличената стойност на имота, установена от вещото лице, а не само част от тази сума.
Жалбата е основателна.
На първо място – незаконосъобразен е изводът на въззивния съд, че ответницата Е е недобросъвестен владелец. Тя владее имота въз основа на универсално завещание от Г. Н. С. по н.д. №3786/79г., което не е представено по делото, но за него има признание на насрещната страна в исковата молба. Това завещание е годно правно основание, при наличието на което Е. И. е владяла имота след 1984г. добросъвестно, без да знае, че праводателят и не е бил собственик – т.е. налице са условията на чл.70, ал.1 и ал.2 от ЗС за признаване на Е. И. качеството на добросъвестен владелец.
Неправилен е и другият извод на въззивния съд – че възражението за подобрения може да бъде уважено само до размер на сумата от 7835лв.
Претенцията за подобрения се предявява чрез възражение тогава, когато добросъвестният владелец, ответник по ревандикационен иск, упражнява правото си на задържане и цели да отложи предаването на владението на имота, до заплащане стойността на направените от него подобрения. Ако се признае правото на задържане, съдът на практика отлага изпълнението на решението по чл.108 от ЗС до заплащане на увеличената стойност на имота вследствие на извършените от ответника подобрения. Касае се за едно правоотлагащо възражение, а не за насрещен иск, поради което изискванията на чл.116, ал.1 от ГПК /отм./ за увеличение цената на иска не важат. Съдът не следва да постановява осъдителен диспозитив по възражението за подобрения, а само да обвърже предаването на владението на имота с изплащането на стойността на подобренията.
В настоящия случай, при предявяване на възражението с молбата от 22.11.99г., ответниците са посочили, че увеличената стойност на имота е 7835лв. При повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция е прието заключение, че действителният размер на увеличената стойност е 135 000лв. В устните състезания, проведени на 14.05.07г., процесуалният представител на ответниците е поискал претенцията за подобрения да се уважи съобразно заключението на единичната съдебно-техническа експертиза – т.е. препраща се към сумата от 135 000лв. Искането е направено в присъствие на другата страна, в срока, в който във въззивната инстанция може да се прави и изменение на иска по размер – т.9 от ТР №1 от 04.01.2001г. по т.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, вр. решение на ВС №1019/10.05.96г. по гр.д. №519/95г. на ІV ГО на ВС. Ето защо следва да се приеме, че действителният размер на претенцията, заявена чрез възражение за подобрения, е 135 000лв. Част от тези подобрения са правени приживе от наследодателя Г, който е бил недобросъвестен владелец и следователно не е имал право на увеличената стойност на имота. Стойността на разноските за тези подобрения е присъдена с влязлото в сила решение. Направените след смъртта на Г. С. подобрения, оценени по реда на чл.72, ал.1 от ЗС, възлизат на 77 700лв. От тях следва да се приспаднат разноските за строителните работи след 1984г. в размер на 799,68лв., които са присъдени с влязлото в сила решение /разликата до 3468,68лв. е за насажденията в имота/ , като остават дължими 76 900,32лв. Като е приел, че се дължи само разликата между 3 468,68лв. и 7835лв. въззивинят съд е постановил неправилно решение. Това решение е и процесуално недопустимо, тъй като претенцията за подобрения е предявена чрез възражение, по което осъдителен диспозитив не се постановява.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №726 от 26.06.07г. по гр.д. №2061/05г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл.192, ал.2 от ГПК /отм./ с решение №1097 от 26.10.07г. и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА на Е. И. Н. от гр. В., ул.”С” №23, вх.3, ет.3, ЕГН ********** и на С. Г. Ж. от гр. В., спирка “С”, вила №158, ЕГН ********** правото на задържане по чл.72, ал.3 от ЗС върху недвижим имот с площ от 1,4 дка, находящ се в землището на кв.”В”, гр. В., местност “Л”, представляващ имоти пл. №55 и № 57 по КП от 1956г., а по действащия КП – части от имоти №3548, 3552 и 3553, при сегашни граници на имота: изток – море, юг – имот на Я. , север – имот на наследници на Й. С. и запад – бетонна стена, означен на скица – лист №26 от гр.д. №574/99г. на Варненския районен съд, до заплащане на сумата от 76 900,32лв., представляваща сумата, с която се е увеличила стойността на имота след извършените от Е. Н. и С. Ж. подобрения в него. Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: