Р Е Ш Е Н И Е
№ 547
София, 04.06.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и девета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1465 по описа за 2008г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по §2, ал.3 от ПЗР на ГПК, вр. чл.218е, вр.чл.218а, ал.1, б.”б” от ГПК/отм./.
Образувано е по касационна жалба на „С” А. гр. С. срещу решение от 15.11.07г. по гр.д. №1381/07г. на Софийския апелативен съд. В жалбата се поддържа оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.322, ал.2 от ГПК /отм./, както и за постановяване на решението при неизяснена фактическа обстановка – касационни основания по чл.218б, ал.1, б.”в” от ГПК /отм./. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск.
Ответникът в производството – “К” Е. оспорва жалбата. Подробни доводи излага в писмена защита.
Върховният касационен съд, състав на І г.о., счита жалбата за процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията за това са следните:
С обжалваното решение състав на Софийски апелативен съд е оставил в сила решението от 07.06.07г. по гр.д. № 01372/06г. на Софийски градски съд, VІ-2 с-в, с което е бил отхвърлен предявеният от “С” А. гр. С. срещу “К” Е. гр. С. иск по чл.322, ал.1 от ГПК /отм./ за присъждане на сумата от 597 234 лв., представляваща имуществени вреди от допуснато обезпечение на бъдещ иск, който не е бил предявен.
Въззивният съд е приел, че с определение по ч.гр.д. №1047/05г. на СРС, 31 с-в, е допуснато обезпечение на бъдещ иск на “К” Е. срещу “С” А. за обезщетение на вреди от лошо изпълнение на СМР по договор за строителство, чрез налагане на обезпечителна мярка – запор по сметките на бъдещия ответник до размер на сумата от 586 717,40 евро, както и в П. инвестиционна банка – банкова гаранция № 00 BG-АА-3700/13.01.05г., при определен срок от четири месеца за завеждане на бъдещия иск. Допуснатото обезпечение е било отменено с определение от 23.01.06г. по ч.гр.д. №37/06г. на СГС. Бъдещият иск не е бил предявен.
При тези данни от правна страна е прието, че искът по чл.322, ал.1 от ГПК /отм./ е неоснователен, тъй като не е налице една от предпоставките за уважаването му – да има допуснато обезпечение с влязло в сила определение. Бъдещият иск не е заведен именно защото не е бил обезпечен. Независимо от това, в съдебния процес ищецът не е установил твърденията си, че е претърпял имуществени вреди, вследствие на предприетите от ответника действия по обезпечение на бъдещия му иск. На първо място – по делото не е установено допуснатото от СРС обезпечение да е било реално наложено – т.е. да са били запорирани сметки на ищеца в различни банки, както и сумата по банковата гаранция. Ако обезпечението е било наложено – не е ясно дали по запорираните сметки е имало някакви суми и в какъв размер, а не е изяснено и дали претендираните законни лихви в размер на 18 558,92лв. представляват действително пропуснати ползи. Другото перо от имуществената претенция представлява сумата от 265 649 евро по банкова гаранция на П. инвестиционна банка, издадена по искане на “С” А. в полза на “К” ЕООД. Дори да се приеме, че е бил наложен запор на сумата за периода от 08.12.05г. – 23.01.05г., то не съществува причинна връзка между това действие и усвояването на сумата от “К” ЕООД. Дори банковата гаранция да е била със срок до 21.12.2005г., а да е усвоена след това – на 09.02.2006г., пак не е налице причинна връзка с допуснатото обезпечение, тъй като искането за плащане е било направено в срок – на 22.11.2005г., а забавянето на плащането се дължи на предприети от ищеца “С” А. действия – поискано обезпечение на бъдещ иск срещу “К” Е. , чрез налагане на обезпечителна мярка – спиране на плащането по банковата гаранция, което е било допуснато от К. районен съд с определение от 29.11.05г. по ч.гр.д. №461/05г.; било е наложено от ДСИ по изп.д. №22593/30.11.05г., І отд., 4-ти участък , а впоследствие – отменено от СОС с определение №386/27.01.06г. по ч.гр.д. №1270/2005г. И за третото перо от претенцията – 30 431 евро, представляващи заплатени от “С” А. наказателни лихви върху сумата по банковата гаранция – въззивният съд е приел, че липсва причинна връзка с предприетите от ответника действия по обезпечение на бъдещия иск, тъй като лихвите са начислени за друг период 07.02.06г. – 30.06.06г.
Решението е правилно като резултат.
Съгласно чл.322, ал.1 от ГПК /отм./, ако искът, по който е допуснато обезпечението, бъде отхвърлен или не бъде предявен в дадения на ищеца срок, или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от ищеца да му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди.
Спорният въпрос в настоящото производство е дали посочената разпоредба обхваща само случаите, при които обезпечението е било допуснато с влязло в сила определение на съда, или се прилага и тогава, когато първата инстанция допусне обезпечението, а втората го отмени. С други думи – отговаря ли за вреди ищецът и в случаите, при които обезпечението е било допуснато и наложено, но впоследствие въззивният съд го отмени. Настоящият състав приема, че и в тези случаи възниква отговорност по чл.322, ал.1 от ГПК /отм./. Вярно е, че ищецът не получава съдебно обезпечаване на спорното право, но предприетите от него действия по обезпечение на иска могат да причинят вреди на ответника, дори ако това обезпечение бъде отменено от втората инстанция. Тези вреди са в пряка причинна връзка с действията на ищеца, които ще се окажат материално неоправдани не само в хипотезата, при която предявеният от него иск бъде отхвърлен или производството по него бъде прекратено, но и тогава, когато той изобщо не предяви бъдещия иск, чието обезпечение е поискал от съда. Обратният извод на въззивния съд е незаконосъобразен, но като краен резултат постановеното решение е правилно, тъй като ищецът в настоящото производство не е установил твърденията си за претърпени вреди, вследствие допуснатото обезпечение.
Правилен е изводът на въззивният съд, че искът по чл.322, ал.1 от ГПК /отм./ е недоказан. По делото не са представени доказателства, че допуснатият запор по сметките на “С” А. е бил наложен, а само в този случай дружеството би могло да претърпи вреди от материално неоправданото обезпечение. Неоснователен е доводът в касационната жалба, че налагането на запора може да се изведе от липсата на спор между страните по този въпрос, или пък от определението на втората инстанция, с което е отменено допуснатото обезпечение. Правилно въззивният съд е посочил, че тежестта на доказване на основателността на предявения иск е върху ищеца и той трябва да установи твърденията си с преки и несъмнени доказателства, каквито не са представени по делото. Независимо от това – налице са и други съображения за недоказаност на вредите по отделните пера. За сумата от 18558,92лв. /законна лихва/ искът би бил основателен само ако ищецът докаже, че по запорираните му сметки е имало суми в размер не по-малко от 586 717,40 евро /колкото е било допуснатото обезпечение/ и че по тези сметки не се е начислявала законна лихва. Само в този случай би могло да се приеме, че наложеният запор е възпрепятствал ищеца да прехвърли сумите по други сметки, които се олихвяват. За сумата по банковата гаранция – 265 649 евро – усвояването и от “К” Е. би представлявало загуба за “С” А. само ако сумата е недължима – обстоятелство, което не е предмет на установяване в настоящия процес, тъй като е свързано с друг спор между страните. Доводът в касационната жалба, че допуснатото обезпечение е създало условие сумата по банковата гаранция да бъде задържана по сметката в ПИБ след изтичане на срока на гаранцията и това е довело до неправомерното и усвояване след този срок също е неоснователен. В този случай евентуалните вреди на ищеца биха били в пряка причинна връзка не с наложеното обезпечение, а с действието на Б. , която е изплатила сумата след изтичане на срока на банковата гаранция. Отделен е въпросът, че тези действия на Б. са обусловени от действията на самия ищец “С” А. , по чието искане е било допуснато и наложено обезпечение на бъдещ иск срещу “К” Е. чрез спиране на изплащането на банковата гаранция – обезпечение, отменено от втората инстанция. В случая Б. е изпълнила задълженията си по едно своевременно направено искане от “К” Е. за усвояване на сумата по банковата гаранция, след отпадане на процесуално нередовното обезпечение, по което неправилно е допуснато спиране на изплащането на сумата по банковата гаранция. По всички тези причини не може да се приеме, че превеждането на сумата по банковата гаранция по сметка на “К” Е. представлява вреда за “С” А. , която е в пряка причинна връзка с допуснатото обезпечение на бъдещия иск на “К” ЕООД. Ето защо не представлява такава вреда и обусловената претенция за сумата от 30 431,30 евро – наказателни лихви върху усвоената банкова гаранция, оформена от Б. като кредитен овърдрафт.
Тъй като въззивното решение е правилно като резултат, то следва да бъде оставено в сила. Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати сумата от 2730,48лв. – невнесена част от държавната такса за касационно обжалване.
Водим от изложеното и на основание чл.218ж, ал.1, изр.2, пр.2, от ГПК/отм./, Върховният касационен съд, състав на I ГО,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 15.11.07г. по гр.д. №1381/07г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА “С” А. , със седалище и адрес на управление гр. С., ул.”В” №150, да заплати по сметка на ВКС сумата от 2730,48лв. – невнесена част от държавната такса за касационно обжалване.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: