О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 473
София, 02.06.2010 .г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1942 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №331 от 02.09.08г. по гр.д. №755/07г., постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, Б. окръжен съд е обезсилил решение №233/18.04.2002г. по гр.д. №786/99г. на Б. районен съд и е прекратил производството по делото.
Въззивният съд е приел, че въпреки дадените указания, ищците не са поправили недостатъка на исковата молба, състоящ се в несъответствие между обстоятелствена част и петитум. Искането е да се признае за установено по отношение на ответниците, в качеството им на наследници на З. Д. и Г. П. , че наследодателят на ищците В е бил собственик на основание покупко-продажба на ? ид.част от лозе от 5 дка в местността “Л”, землището на гр. Б., като правото на възстановяване на собствеността върху този имот по реда на ЗСПЗЗ принадлежи на ищците. Същевременно от обстоятелствената част на исковата молба не може да се направи извод, че е налице спор за материално право към момента на образуване на ТКЗС, тъй като към 1957г. имотът не е бил в патримониума на В. Д. , а в този на наследодателите на ответниците, по силата на замяна, извършена от държавата след конфискацията. Позоваването на възстановяване на собствеността по силата на закона – чл.2, ал.1 от ЗВСОНИ, редакция към ДВ бр.107/97г. и чл.10, ал.14 от ЗСПЗЗ, редакция към ДВ бр.99/2002г., не се свързва с петитума на исковата молба, който е по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ – т.е. спор за собствеността към един минал момент – момента на обобществяване на земята.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Е. В. Х.. В нея тя поддържа, че недостатъкът на исковата молба е бил отстранен и въззивният съд е следвало да я разгледа по същество, а не да обезсилва първоинстанционното решение и да прекратява производството по делото. В изложението към жалбата се поддържа, че по този въпрос въззивното решение противоречи на т.4 от ТР №1/17.07.2001г. по гр.д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС. Освен това – по въпроса дали е допустим иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ по отношение на бивши земеделски земи, конфискувани по Наредбата-закон за съдене от Н. съд на виновниците за въвличане на България в С. война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, или защитата на правата на бившите собственици следва да се проведе по пътя на ревандикацията, въззивното решение противоречало на приетото в решение №35 от 28.01.2009г. по гр.д. №386/08г. на ВКС, ІІІ ГО и на решение №996/19.11.08г. по гр.д. №1675/07г. на І ГО на ВКС. И на последно място – по въпроса за съотношението между чл.2, ал.1 от ЗВСОНИ и чл.10, ал.14 от ЗСПЗЗ било налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че изложението към нея не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 от ГПК, евентуално – че не са налице посочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Въззивният съд не е действал в противоречие с т.4 на ТР №1/17.07.2001г. по гр.д. №1/2001г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай недостатъкът на исковата молба се изразява в несъответствие между обстоятелствена част и петитум. Този недостатък не е бил отстранен. Искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ предполага твърдение, че наследодателят на ищеца е бил собственик на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС. Собствеността следва да бъде свързана с конкретно придобивно основание. Твърдението за право на собственост към един минал момент не може да се обосновава с правни доводи, свързани с действието на реституционните закони. Нещо повече – възстановяването на собствеността в хипотезата на конфискувани имущества на основание Наредбата-закон за съдене от Н. съд на виновниците за въвличане на България в С. война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея – чл.2, ал.1 от ЗВСОНИ, редакция към ДВ бр.107/97г. и чл.10, ал.14 от ЗСПЗЗ, редакция към ДВ бр.99/2002г., във всички случаи е обусловено от изискването отнетите имоти да са собственост на държавата към момента на възстановяването /чл.2, ал.3 от ЗВСОНИ/, съответно – към момента на образуване на ТКЗС, ако се касае за земеделски земи, а в случая няма такова твърдение, напротив, твърди се, че след одържавяването, земята е придобита от трети лица и внесена от тях в ТКЗС. Когато са конфискувани земеделски земи и възстановяването е по реда на ЗСПЗЗ, бившите собственици не могат да обосновават правото на възстановяване с доводи за незаконност на последващата прехвърлителна сделка между държавата и трето лице, тъй като за тези сделки не е предвиден иск, аналогичен на чл.7 от ЗВСОНИ.
На следващо място – въззивният съд не е вземал становище по допустимостта на иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, в хипотезата на спор за материално право между лица, подали заявление за възстановяване на собствеността по чл.10, ал.14 от ЗСПЗЗ и лица, претендиращи възстановяване на същия имот на друго основание. Затова посочената от жалбоподателя практика – решение № 35 от 28.01.2009г. по гр.д. №386/08г. на ВКС, ІІІ ГО и решение №996/19.11.08г. по гр.д. №1675/07г. на І ГО на ВКС е неотносима към настоящия случай. В тези решения се подчертава това, че за определяне на приложимия материален закон е от значение характерът на земята към момента на одържавяването. Този общ принцип не се свързва пряко нито с поставения от жалбоподателите правен въпрос за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ по отношение на земя, за която се прилага чл.10, ал.14 от ЗСПЗЗ, нито с мотивите на въззивния съд за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото, които се свеждат до това, че исковата молба е останала нередовна, въпреки дадените указания да се отстрани несъответствието между петитум и обстоятелствена част. Ето защо посочените две решения на ВКС са неотносими към спора по настоящото дело и не могат да бъдат пример за противоречива съдебна практика по поставения правен въпрос, съответно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като съотношението между чл.10, ал.14 от ЗСПЗЗ и чл.2, ал.1 от ЗВСОНИ, третиращи възстановяване на собствеността върху имоти, конфискувани по Наредбата-закон за съдене от Н. съд на виновниците за въвличане на България в С. война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, не поставя проблеми в съдебната практика. По този въпрос се прилага принципът, засегнат в посочените по-горе две решения на ВКС, че е от значение какъв е бил характерът на имота към момента на одържавяването – т.е. ако имотът е имал селскостопански характер, възстановяването е по реда на ЗСПЗЗ, след позитивно решение на общинската служба по земеделие, което има конститутивно действие, а ако имотът е бил в регулация, възстановяването е по силата на закона, при наличие на всички останали предпоставки по чл.1 от ЗВСОНИ.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №331 от 02.09.08г. по гр.д. №755/07г. на Б. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: