О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 672
София14.07.2009 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№256 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение № І* от 31.10.08г. по гр.д. №300/08г. на Бургаския окръжен съд е оставено в сила решение №76 от 28.03.06г. по гр.д. №71/04г. на Ц. районен съд, с което е било признато за установено по отношение на ответниците, че ищците са изключителни собственици на земеделски имот в землището на гр. П., с площ от 5,400 дка, местността “П”, имот № 0* по картата на землището, възстановен по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на К. Г. К.
Спорът по делото се е съсредоточил около твърдението в исковата молба, че наследодателите на ответниците – не са наследници на общия наследодател К, починал на 29.07.33г., въпреки че са вписани като негови деца в удостоверението за наследници. Тъй като при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция ответниците са се бранили с възражението, че техните наследодатели са били осиновени от К. Г. К. , въззивният съд е основал решението си на преценката на писмените и гласни доказателства за това осиновяване. Прието е, че Я. К. и Д. С. са деца на баба М. от първия и брак с дядо П. , който се е удавил и след това тя е сключила брак с К. К. Той осиновил двете деца на съпругата си през 1900г., като осиновяването е станало в църква от свещеник. Децата били отглеждани в неговото семейство. Преценени са и данните от църковния регистър от 1912г. за венчавката на Я. К. и е отчетено, че той е записан с бащино име К. Отчетено е също, че в регистрите за населението от 1947г. всички деца на баба М. – и праводателите на ищците и тези на ответниците са записани като братя и сестри, което е вярно, тъй като всички са били деца на една и съща майка.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният иск е процесуално допустим, но неоснователен. Развити са съображения, че ищците са наследници на общия наследодател и затова имат правен интерес от установяване по отношение на ответниците правото си на собственост върху целия възстановен имот. Освен това е прието, че искът не е за оспорване на произход, а за собственост и затова не е погасен по давност. С този иск не се цели да се установи със силата на пресъдено нещо, че наследодателите на ответниците не произхождат от К. К. , а да се отрече правото им на собственост върху спорния имот поради липса на наследствено правоприемство. По съществото на правния спор е прието, че не е доказано твърдяното осиновяване на Я. К. и Д. К. от наследодателя К. С. Закона за припознаването на незаконородените деца, за узаконяването им и за усиновяването, утвърден с указ от 17.12.1889г. /ДВ бр.9/12.01.1890г./, осиновяването се извършва със съдебна процедура, а по делото няма данни тя да е била проведена. За да има ефект осиновяването по обичайното право, то следва да е станало преди приемането на посочения закон – т.е. преди 1890г., а според свидетелката К то е станало около 1900г., т.е. десет години по-късно. Изложени са и евентуални мотиви, че дори осиновяването да е станало преди 1890г., по делото не е установен местният обичай, за да се приеме, че той е бил спазен. Направен е извод, че Я. К. и Д. К. са били отглеждани като храненици от наследодателя К, но без да са били осиновени по съответния ред. Обстоятелството, че са носили името на втория съпруг на майка си не означава, че са били осиновени от него. Отречено е правното действие на чл.54 от Закона за лицата от 1907г. спрямо Я. К. и Д. К. , тъй като той би имал приложение само в случаите, при които не е съставен акт за раждане, но роденото дете действително произхожда от лицето, което го възприема за свое и демонстрира това пред обществото – хипотеза, различна от настоящата.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците Д. П. Д. и С. П. С. В нея те поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, евентуално за неговата неправилност. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по процесуалноправните въпроси – допустим ли е иск за собственост, в случай че ищците не са доказали процесуалноправната си легитимация, т.е. че са наследници на общия наследодател; допустимо ли е с оглед разпоредбата на чл.80, ал.1, б.”а” от ГПК/отм./ решението на районния съд за оспорване на произход, както и допустимо ли е решение по непредявен иск, доколкото в исковата молба има само един петитум по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./, а съдът се е произнесъл и по иск за оспорване на произход. На следващо място – поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. В противоречие с решение №2706/69г. на ВС, І ГО, въззивният съд разгледал като втора инстанция иск за оспорване на произход. В противоречие с решение №1406/07/ от 19.11.07г. по гр.д. №1476/06г. на ВКС, V ГО, съдът не приложил Закона за лицата от 1907г. И на последно място – по въпроса за осиновяването, решението на въззивният съд влизало в противоречие със старата практика на ВКС – р. №2/1897г. на ОС на ВКС; р. №386-1902-І; р. №425-1929-І; р. №1044-1925-І; р. №976-1930-І и р. №965-1930-І, цитирани в учебника по С. право на проф.д-р Л. Д. от 1937г.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Подробни доводи излагат в писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В теорията и в съдебната практика е изяснено, че процесуалната легитимация по един иск произтича от твърденията в исковата молба, а не от фактическото правно положение. По този принципен въпрос практиката на ВКС е последователна и разглеждането на конкретния спор от настоящата инстанция няма да допринесе за развитието на правото. Доколкото в исковата молба се твърди, че ищците са наследници на К. К. , това е достатъчно, за да се приеме, че те имат правен интерес от този иск и той е процесуално допустим. Вторият процесуалноправен въпрос, свързан с текста на чл.80, ал.1, б.”а” от ГПК /отм./, не стои по настоящото дело, тъй като предявеният иск е за собственост, а не за оспорване на произход. Същото се отнася и за третия процесуален въпрос – в случая няма произнасяне по непредявен иск, тъй като двете предходни инстанции са се произнесли само по спора, с който са били сезирани, а той е спор за собственост. Обстоятелството, че за да прецени правата на страните съдът е навлязъл в мотивите си в обсъждане на преюдициалния спор за наличието или липсата на наследствено правоприемство между наследодателя К ответниците не означава, че той се е произнесъл по непредявен иск за оспорване на произход. Тези два процесуалноправни въпроса не обуславят изхода на правния спор, ето защо те не биха могли да бъдат свързани с никое основание по чл.280, ал.1 от ГПК. Посоченото решение №2706/69г. на ВС, І ГО няма никаква връзка с казуса по настоящото дело и не би могло да бъде пример за противоречива практика по чл.80, ал.1, б.”б” от ГПК /отм./. Решение №1406/07/ от 19.11.07г. по гр.д. №1476/06г. на ВКС, V ГО също е постановено по друг правен спор и не може даденото с него разрешение механично да се отнася към спора по настоящото дело. В него е разискван произходът на едно лице от друго, а в настоящия казус безспорно е установено, че Я. К. и Д. К. нямат произход от К. К. , като спорът се води за това дали са били осиновени от него или не. И на последно място – въззивното решение не влиза в противоречие със старата практика на ВКС по въпроса за осиновяването. В посочените решения е прието принципното разбиране, че за осиновявания, станали преди 1890г., се прилага обичайното право. За да отрече действието на “осиновяването” на Я. К. и Д. К. с извършения църковен обред, въззивният съд е приел, че обичайното право е неприложимо след 1890г., а според свидетелските показания в случая това “осиновяване” се е извършило около 1900г., при действието на Закона за припознаването на незаконородените деца, за узаконяването им и за усиновяването, който предвижда съдебна процедура, а не църковен обред. Това разрешение е в унисон с приетото в посочените решения на ВКС. В съответствие с тях е и евентуалният извод, че пред съда следва да се установи и какво включва общият или местен обичай при осиновявания преди 1890г., а в случая такива данни по делото няма.
По изложените съображения, тъй като не са налице основания за допустимост на касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд, то не следва да се допуска.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І* от 31.10.08г. по гр.д. №300/08г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: