О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София 13.01. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр.дело № 983/2009 година и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл.280 ГПК.
С решение № 45 от 24.03.2005 г. по гр.д. № 576/2008 г. на Смолянски окръжен съд по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на ответника П, че към момента на образуване на ТКЗС неговият брат А/ който е наследодател на ищците/ е бил собственик на ? ид.ч. от една ливада в м. “Д” с площ 2, 4 дка, представляваща по картата на възстановената собственост имоти № 696 с площ 1,588 дка и имот № 698 с площ 0,781 дка в м. “Н” в землището на гр. Ч..
С втората част на решението, която има характер на определение, е постановено производството по останалите искове и срещу другите ответници- А. Ч. и О. гр. Ч. да се прекрати поради недопустимост на претенциите, като ищците са осъдени да заплатят разноските по делото.
В първата част решението на въззивния съд е обжалвано от ответника П, който за допустимостта на касационното обжалване се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК във връзка с произнасянето от въззивния съд по материалноправния въпрос за приложението на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ, и по процесуалния въпрос за приложението на чл.188, ал.1 ГПК / отм./. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на иска.
Във втората част решението е обжалвано от ищците по реда на чл.274, ал.3 ГПК, а отделно и относно присъдените разноски. За допустимостта на жалбата в тази част се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, а като определящ за изхода на делото се поставя въпросът за правния интерес от исковете срещу тези ответници и от искането по чл. 431, ал.2 ГПК за отмяна на нотариалните актове за сделки, извършени с процесния имот.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Ищците са наследници на А. Б. , починал през 2005 г. Предявили са иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ срещу ответника П на наследодателя им, тъй като имотите, които двамата братя са закупили с частен договор от 7.05. 1957 г. и внесли в ТКЗС са възстановени само на ответника. На това основание и във връзка с чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ въззивният съд е уважил иска и признал наследодателят на ищците / респ. и самите тях/ за собственици на ? ид. ч. от имота.
1. Според касатора / първия ответник по иска/ същественият материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд е може ли да се приложи чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ в случаите когато представеният частен писмен договор се отнася за закупуване на идеална част, а въз основа на него е установено владение и в ТКЗС е внесен целия имот. Намира, че този въпрос се решава противоречиво от съдилищата, поради което разглеждането му от Върховния касационен съд по повод на настоящото дело би имало значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В подкрепа на твърдението за противоречива практика представя р. № 136 от 7.02.2003 г. по гр.д. № 737/2002 г. на V г.о., р. № 643/ 1.07.2004 г. по гр.д. № 1480/ 2003 г. на ІІ г.о., опр. № 793/ 31.10.2005 г. по гр.д. № 604/ 2005 г. на ІІІ г.о. на ВКС.
Като съобрази изложеното, данните по делото и мотивите към решението на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение намира, че поддържаните основания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Представените решения не подкрепят довода за противоречиво решаване на въпроса от различните състави на ВКС. В р. № 136/ 7.02.2003 г. е разгледан случай, когато владението върху внесената в ТКЗС земя не се основава на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ, поради което е посочено, че разпоредбата на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ не намира приложение. В р. № 643/ 1.07.2004 г. се разяснява какво се има предвид под писмен документ в хипотезата на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ и че едностранната декларация и описване на имота от владелеца при внасянето му в ТКЗС не представлява такъв документ, даващ право за придобиване по давност на внесената в ТКЗС земя. Опр. № 793/ 31.10.2005 г. разглежда разликата между установителния иск по чл.97, ал.1 ГПК и този по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, поради което не е във връзка с въпроса, от който зависи жалбата да се допусне до разглеждане. По тези съображения следва да се приеме, че касаторът не е доказал наличието на противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради което няма основание за допускане на касационното обжалване по тази хипотеза.
Поставеният въпрос не е и от такова естество, че разглеждането му да би имало значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като относно приложението на чл.12, ал.7 ЗСПЗЗ има установена трайна съдебна практика, която не прави разлика дали писменият документ се отнася за идеална част от имота, след като е завладян и внесен в ТКЗС целият имот. По тези съображения не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и затова като цяло жалбата на ответника П не следва да се допуска до разглеждане.
Доводите във връзка с приложението на чл.188, ал.1 ГПК /отм. / представляват оплаквания за допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила и не следва да се разглеждат на този етап от производството, тъй като са твърдения за неправилност на решението по чл.281 ГПК, а не основания за допустимост на касационното обжалване.
2. Жалбата на ищците следва да се разгледа по реда на чл.274, ал.3 ГПК и също е допустима само ако е налице някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК.
В случая ищците са насочили иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ освен срещу надлежния ответник / П. Б. /, с когото действително имат спор за материално право, но и срещу трети лица, в полза на които П. Б. се е разпоредил с неправилно възстановените му имоти. Първоинстанционният съд е прекратил производството в тази част като недопустимо, а въззивният съд е потвърдил това прекратяване по съображения, че въпросът дали третите лица са станали собственици на имота е извън предмета на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, който установява принадлежността на правото на собственост към минал момент- образуването на ТКЗС. По същите съображения не са уважени исканията за отмяна по чл.431, ал.2 ГПК / отм./ на нотариалните актове, с които е извършено разпореждане с възстановения имот през 2006 и 2007 г., като е посочено, че срещу тези ответници ищците биха могли да предявят иск по чл.108 ЗС след евентуално уважаване на иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, както и че поначало на отмяна по чл.431, ал.2 ГПК / отм./ подлежат само констативните нотариални актове, но не и такива за сделки.
Според касаторите по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС- за съединяване на исковете по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ с иск по чл.97, ал.1 ГПК спрямо последващия приобретател на възстановения имот, а по въпроса за приложението на чл.431, ал.2 ГПК / отм./ се твърди, че е налице противоречива практика на съдилищата, с което се обосновава наличието на основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът за разпореждане с неправилно възстановена земеделска земя бил много актуален и по него нямало практика на ВКС.
Настоящият състав на ВКС намира, че поставените въпроси действително са определящи за делото, тъй като са от значението за допустимостта на производството, за правния интерес от предявения иск срещу последващите приобретатели на възстановен земеделски имот, точната му квалификация и възможността да се съедини с иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, както и относно това спрямо кои нотариални актове може да се приложи отмяната по чл.431, ал.2 ГПК / отм./. Представените от касаторите решения обаче не обосновават извода, че въпросите се решават противоречиво от съдилищата. Решения № 1249/ 4.12.2001 г. по гр. №. г. на ІІ г.о. и р. № 1287/ 12.12.1993 г. по гр.д. № 572/ 93 г. на ІІ г.о. разглеждат други въпроси- за това дали продажбата на чужда вещ прави договора нищожен, което няма връзка с предмета на настоящото дело. Р. № 1* от 25. Х.1993 г. по гр.д. № 2457/ 92 г. на ІV г.о. се отнася до приложението на отменения Закон за давността и на § 4 от преходните правила на Закона за собствеността от 1951 г. Р. № 845/96 г. на ІV г.о. е в смисъла, в който е и обжалваното решение, поради което и то не сочи наличието на противоречива практика. Въпросът освен това е уреден и с ТР № 178/ 86 г. на ОСГК на ВС, към което съдилищата се придържат в практиката си. Относно характера и съотношението на исковете по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и чл.97, ал.1 ГПК / отм./, / респ.искът по чл.108 ЗС/ също има установена практика на ВКС в смисъл, че не могат да се разглеждат в едно производство.
По тези съображения следва да се приеме, че по двата въпроса- за допустимостта на производството срещу втория и третия ответник и на искането по чл.431, ал.2 ГПК не са налице предпоставките на закона за разглеждане на касационната жалба.
По въпроса за отмяна на решението на поземлената комисия също не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като има установена и трайна съдебна практика, че компетентността на гражданския съд се разпростира до провеждането на косвен съдебен контрол върху решенията на поземлените комисии, изводите от който се отразяват в мотивите на съдебното решение, докато отмяната им като индивидуални административни актове може да се извърши само в административното производство.
3. Въпросът за разноските е обусловен от изхода на производството за допускане на касационното обжалване. След като обжалването не се допуска, жалбата следва да се разгледа само в частта за разноските, присъдени от въззивния съд, и при това положение се явява неоснователна, тъй като съгласно чл.64, ал.2 и 3 ГПК / отм./ при прекратяване на делото ответникът / в случая общината/ има право да иска заплащане на направените разноски, които в случая възлизат на 500 лв.- платено възнаграждение за един адвокат и са му присъдени от съда.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по жалбата на П. И. Б. срещу решение № 45 от 24.03.2005 г. по гр.д. № 576/2008 г. на Смолянски окръжен съд в частта относно уважения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ и по жалбата на З. В. Б., И. А. Б. и В. А. Б. в частта от същото решение относно прекратяване на производството срещу ответниците А гр. Ч. и относно исканията по чл.431, ал.2 ГПК и за отмяна на решение № А0024/12.09.2006 г. на поземлена комисия гр. Ч..
О. в сила определение № 94/ 10.04.2009 г. относно разноските за въззивното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: