О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 44
София, 14.01. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр.дело 1290/2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 255 от 23.08.2004 г. по гр.д. № 317/ 2002 г. на Р. районен съд и решение № 920 от 2.04.2009 г. по гр.д. № 607/ 2008 г. на Б. окръжен съд е отхвърлен иска, предявен от О. Б. против “А” ЕООД за признаване на общината за собственик и предаване владението на въжена линия “Т”, състояща се от две станции, механизми и седалки, разположена в местността “Ш” край гр. Б., в Национален парк “П”.
О. Б. е подала касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като поддържа оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Относно допустимостта на обжалването се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Ответникът оспорва жалбата като недопустима и неоснователна.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
О. на гр. Б. е предявила иск да бъде призната за собственик на въжената линия “Т” в местността “Ш” на територията на Национален парк “П”, както и за предаване владението на този имот, който се стопанисва от ответника ”А” ЕООД и е включен в капитала на дружеството.становено е, че въжената линия е строена през периода от 16.08.1985 г. до 17.02.1986 г. във връзка с провеждащата се зимната балканиада в Б. С оглед на доказателствата по делото е прието, че строителството е извършено изцяло със средства на държавния бюджет, превеждани чрез окръжния народен съвет на общински народен съвет Б. , като общо средствата възлизат на 1 733 564, 23 лв. С оглед времето на изграждане и действащата нормативна уредба е прието, че обектът е възникнал като държавна собственост. Според ищеца в случая е приложим §10, ал.1 от ПЗР на ЗОбС, съгласно който с влизането в сила на ЗОбС преминават в собственост на общините обектите, изградени с държавни средства, предоставени на бившите народни съвети или с доброволен труд и средства на населението. За да отхвърли иска въззивният съд е изложил съображения, че обектът никога не е бил предоставен на общината, нито може да се приеме, че е изграден с доброволен труд и средства на населението, тъй като последните представляват едва 9, 65 % от общата стойност на извършените строително- монтажни работи. Обсъдена е и разпоредбата на §10, ал.1 в предишната редакция от 1996 г., според която в собственост на общините преминават и тези обекти, които са в капитала, уставния фонд или се водят по баланса на търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество, но е прието, че и на това основание общината не е станала собственик, тъй като за прехвърлянето е необходимо да се спази определена процедура за намаляване на капитала и отписване на имота от книгите за държавна собственост, уредена в чл.39, ал.3 ППЗОбС, което в случая не е направено.
Според касатора съществените въпроси, които определят изхода на делото, са във връзка с приложението на материалноправната норма на §10, ал.1 ПЗР ЗОбС, както и процесуалноправния въпрос за приложението на чл.188, ал.1 ГПК / отм./, като се поддържа че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и че разглеждането на делото от касационната инстанция би имало значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Като съобрази данните по делото, мотивите към решението на въззивния съд и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че и двете основания, поддържани от касатора за допускане на обжалването, не са налице.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е необходимо решението на въззивния съд да е постановено в противоречие с акт на ВС или ВКС от нормативен порядък- тълкувателно решение на ОСГК или П. на Пленума на ВС. В изложението не се сочи по някой от поставените материалноправен или процесуален въпрос да е налице такова противоречие и с кой акт на ВС или ВКС. За да обоснове исковата претенция ищецът се позовава на ППВС № 8/ 80 г. и цитираната в него разпоредба на чл.2, ал.2 от Наредбата за държавните имоти / отм./, според която имоти, които не са предоставени за стопанисване и управление на други организации, се управляват и стопанисват от общинските народни съвети, но тази хипотеза не е приложима за настоящия случай, тъй като от протокол от 19.12. 1986 г. се установява, че имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на министерство на народната просвета. Представят се и две други решения на състави на ВКС- р. № 1168/ 8.04.1997 г. по гр.д. № 756/ 1996 г. на ІV г.о. и р. № 81/ 10.03.2008 г. по гр.д. № 1559/ 2006 г. на V г.о., но те като актове по конкретни спорове освен че не могат да обосноват противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не са и относими към разглеждания случай. Що се отнася до решение № 1114/2002 г. то принципно не се различава от решението на въззивния съд, тъй като по делото е установено, че имотът е бил предоставен на бившия народен съвет и затова е преминал в собственост на общината съгласно §10, ал.1 от ПЗР ЗОбС- т.е. и по двете дела се приема, че ако са налице предпоставките в правната норма, имотът следва да се счита за общинска собственост. Различието във възприетата фактическа обстановка и събраните по делото доказателства са извън предмета на обсъждане при проверката дали жалбата следва да се допусне до разглеждане, тъй като касаят правилността на решението, а тя се проверява само ако се допусне касационно обжалване. Решение № 205/ 1999 г. на 5 чл.състав на ВКС разглежда друга хипотеза и основание за придобиване на общинска собственост, а именно по § 7 от ПЗР ЗМСМА, поради което не може да послужи като база за сравнение и за обосноваване на противоречие с практиката на ВКС. Доколкото обаче разпоредбата на §10, ал.1 ПЗР ЗОбС представлява доразвитие на идеята, залегнала в §7, ал.2 от ПЗР към ЗМСМА и разяснена в цитираното решение на 5 чл. състав на ВКС, също не е налице противоречие по въпроса кои имоти остават държавна собственост и кои преминават в собственост на общината и няма основание за допускане на обжалването.
В жалбата се поддържа и основание за допустимост по процесуален въпрос за приложението на чл.188, ал.1 ГПК / отм./, като се твърди, че съдът е направил неправилна преценка на писмените и гласни доказателства по делото и е допуснал извращаване на установените факти. С оглед естеството на оплакванията следва да се приеме, че в случая се въвежда довод за неправилност на решението поради допуснато нарушение на съществени съдопроизводствени правила, който не може да се разглежда в производството за преценка относно допустимостта на касационното обжалване, тъй като съставлява основание по чл.281 ГПК..
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпреки че се позовава на тази хипотеза, касаторът не развива релевантни доводи за наличието на това основание за допустимост на обжалването. Правилното решаване на даден правен спор е крайната цел на всяко дело, но законодателят влага в основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК друг смисъл, който надхвърля конкретния казус. Съдебната практика е богата на случаи, при които следва да се реши дали даден имот е общинска или държавна собственост, така че не може да твърди, че липсва практика по подобни въпроси, нито има празнота в правото, тъй като двата вида собственост са регламентирани в специални закони и са посочени критериите, по които да се прави разграничение между тях и обособяването на обектите на общинска собственост след промените от 1990 г. – когато за първи път с изменението на чл.14 от Конституцията на НРБ от 1971 г.- Д. в. бр. 29 от 10.04.1990 г. се предвиди съществуването на общинска собственост.
Въпросът за характера на обекта- дали представлява недвижим имот или движима вещ не е съществен за изхода на делото, тъй като не определя различен правен режим относно собствеността, а освен това не е бил предмет на обсъждане и в решението на въззивния съд.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК настоящият състав н Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 920 от 2.04.2009 г. по гр.д. № 607/ 2008 г. на Б. окръжен съд.
Осъжда О. гр. Б. до заплати на “А” Е. – София, ул.”М”, З. “Ф” разноски по делото за производството пред ВКС в размер на 5300 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: