О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
София, 11.02.2009 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и девета година, в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№4020 по описа за 2008г. на второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №56 от 07.04.08г. по гр.д. №49/08г. на Разградския окръжен съд, постановено при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, е оставено в сила решение №181/08.06.06г. по гр.д. №169/06г.на Разградския районен съд, с което на основание чл.19, ал.3 от ЗЗД е бил обявен за окончателен предварителен договор от 15.12.04г., с който Д. К. Д. и С. П. Д. са обещали да продадат на П. П. П. и М. С. П. следните имоти: апартамент №61, находящ се в гр. Р., ЖК „Л” №1, вх. В, ет.5 и гараж №,1, находящ се на същия адрес, общо за сумата от 27 500 лв., от които 15 000лв. са заплатени по банков път, а останалите 12 500лв. – в двуседмичен срок от влизане в сила на съдебното решение. Ищците са осъдени да заплатят местен данък в размер на 550 лв., нотариална такса от 206 лв. и такса за вписване в размер на 27,50 лв.
Въззивният съд е приел, че съгласно предварителен договор между страните от 15.12.04г., ответниците са се задължили да продадат на ищците описаните в съдебното решение имоти за сумата от 27 500лв., от които 15 000лв. са били заплатени на 10.12.04г. на зетя на продавачите – Х. С. , а остатъкът от 12 500лв. е следвало да бъде заплатен „ в срок от две до три години, може и по-рано, може и по-късно до набавяне на средства от купувачите”. Преди това, с нотариално заверено пълномощно от 06.12.04г., ответниците са упълномощили ищеца П. П. да стопанисва и ползва недвижимите имоти, както и да ги продава. Съдът е обсъдил и свидетелските показания по делото, от които се установява, че ответниците спешно са се нуждаели от 15 000лв., за да купят жилище на дъщеря си в гр. С., получили са тези пари от ищците, като мъжът е подписал и посоченото по-горе пълномощно. Обсъдена е и нотариалната покана, с която ищците са поискали да бъде сключен окончателен договор, както и отказът на ответниците да сторят това, тъй като не са получили всички суми по предварителния договор и не са могли да си закупят жилище, в което да се устроят, а междувременно цените на имотите са поскъпнали. Освен това в отговора на нотариалната покана ответниците са заявили, че не били съгласни с всички клаузи на предварителния договор, но били принудени да го приемат, тъй като трябвало да получат пари за децата си в най-кратък срок.
От правна страна въззивният съд е приел, че предварителният договор е валиден, независимо от това, че е уговорена обща цена за двата недвижими имота. Договорът не е нищожен на основание чл.152 от ЗЗД, тъй като при даването на заема от 15 000лв. не е имало предварителна уговорка за недопустимото му обезпечаване чрез възможност за продажба на имота на ответниците при неизпълнение.говорката за продажба е последваща и тя представлява даване вместо изпълнение, което не е забранено от закона, а напротив – представлява един от начините на изпълнение на облигационните задължения.
Касационна жалба срещу това решение е подадена от ответниците Д. К. Д. и С. П. Д. В нея са изложени оплаквания срещу решаващия извод на въззивния съд, че предварителният договор не е нищожен на основание чл.152 от ЗЗД. Жалбоподателите считат, че са налице условията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК /неточно е посочено основание по т.1, вместо по т.2/ за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се произнесъл по съществения материалноправен въпрос за значението на уговорката за погасяване на дадения заем чрез продажба на имота на заемателите, в противоречие с решение №746/28.09.01г. по гр.д. №129/01г. на ВКС, ІІ ГО. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК жалбоподателите свързват с приложението на чл.25, ал.2 и ал.7 от ЗННД и чл.298,ал.1 от ГПК /отм./, като те считат, че е от значение за точното прилагане на закона изясняването на това дали може да бъде обявен един договор за окончателен, без да са спазени посочените изисквания на закона.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 предполага сходни случаи, които са били разрешени противоречиво от съдилищата. Случаите, които са били предмет на разглеждане по настоящото дело и по посоченото в касационната жалба гр.д. № 129/01г. на ВКС, ІІ ГО не са сходни и затова дадените от съдилищата различни разрешения не съставляват противоречива практика по един и същ материалноправен въпрос. Казусът по гр.д. №129/91г. на ВКС, ІІ ГО е типичният по чл.152 от ЗЗД, при който страните предварително са уговорили начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона / т.е. ако не бъде върнат заемът, заемодателят да продаде имот на заемателите и по този начин да събере дължимата сума/ и затова тази уговорка е била приета за недействителна, докато в настоящия случай такава предварителна уговорка липсва. Заемът е бил предоставен на 10.12.04г., видно от отбелязването в предварителния договор, а подписването на договора е станало след това, на 15.12.04г. С други думи – даването на заема не е било обвързано с подписването на предварителния договор; на 15.12.04г. ответниците са могли да не подпишат такъв договор, тъй като вече са получили искания заем. С последващото подписване на предварителния договор на практика страните са уговорили друг начин на изпълнение, т.е. – налице е договор за даване вместо изпълнение, както правилно е приел въззивният съд и този договор е действителен. Затова е дадено и различно разрешение на спора по конкретния случай, като е прието, че предварителният договор не е нищожен на основание чл.152 от ЗЗД. Тъй като случаите не са еднакви, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Това основание е предвидено, за да може по повод разглеждането на конкретно дело от ВКС да се даде за първи път тълкуване на неясна правна норма, или пък нов поглед върху определени въпроси, по които досегашната съдебна практика следва да бъде изоставена. В тези случаи решенията на ВКС ще доведат до развитието на правото. В настоящия случай жалбоподателите свързват основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК с неспазване според тях на изискванията на чл.298, ал.1 от ГПК/отм./ и чл.25, ал.2 и ал.7 от ЗННД. Дори въззивният съд да е нарушил някои от тези текстове, това само по себе си не може да доведе до основание за допустимост на касационното обжалване. Посочените от закона изисквания уважаване на иск за сключване на окончателен договор са ясни, не се нуждаят от тълкуване, ето защо не се налага ВКС да се произнася по тези въпроси по повод на конкретното дело. Твърденията за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния и процесуалния закон могат да бъдат проверявани от ВКС само ако са налице основания за допустимост на касационното обжалване, а в случая такива основания няма.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №56 от 07.04.08г. по гр.д. №49/08г. на Разградския окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: