О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 112
София, 04.02.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1451 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №909 от 03.12.08г. по гр.д. №769/08г. на Б. окръжен съд е отменено решение №721/23.11.05г. по гр.д. №384/03г. на Г. районен съд и са отхвърлени предявените от К. Д. Ю., И. Д. М. и Г. Д. М. против М. Д. К. и Д. М. К. искове за установяване правото на собственост на всеки един от ищците върху 1/8 ид.част от дворно място и къща в с. Б., придобити на основание наследство и давностно владение, а за къщата – и приращение. Отхвърлен е и искът за прогласяване на основание чл.76 от ЗН нищожността на договора за продажба на процесното място, сключен с нот.акт №148/2000г., до размер на ? ид.част от него.
Въззивният съд е приел, че ищците и първата ответница са братя и сестри. Спорното дворно място е било записано в разписния лист към плана от 1929г. на името на техния дядо по майчина линия И. Л. , който е имал и жилищна сграда, в която живеел със съпругата си. В същата жилищна сграда заживели след сключване на брак родителите на страните Р. Д. М. построил в същото дворно място втора жилищна сграда, по строително разрешение, издадено на името на неговия тъст И. Л. , но тъй като нямал средства да я довърши, я ползвал като плевня. И. Л. починал през 1959г., а от 1965г. дворното място и къщата се водят по плана на името на бащата на страните Д, който през 1998г. декларирал имота на свое име и на името на съпругата си – по ? ид.част. На негово име са и документите за платени данъци за 1998 и 1999г. След смъртта на Д. М. , през 2000г. неговата съпруга Р се е снабдила с нотариален акт за собственост на целия имот по наследство и давност, като впоследствие е продала имота на ответницата М, по време на брака и с втория ответник Д. К. На мястото на старата плевня, двамата построили нова двуетажна жилищна сграда.
При тези данни въззивният съд приел от правна страна, че дядото на страните И е станал собственик на спорния имот по силата на изтекла в негова полза 20 годишна давност. След неговата смърт, дъщеря му Р. М. е придобила собствеността по наследство и след това валидно се е разпоредиба с него в полза на ответницата М. Не е установено по делото Д. М. да е отблъснал владението на И. Л. и да е демонстрирал владение за себе си. Построената от него плевня следва собствеността на земята. След смъртта на И. Л. , той не е могъл да придобие по давност част от имота на съпругата си, тъй като между съпрузи давност не тече – чл.115, ал.1, б.”в” от ЗЗД, вр.чл.84 от ЗС. След като Д. М. не е имал право на собственост върху земята, то и ищците, в качеството си на негови наследници, не биха могли да претендират права по пътя на наследяването. Тъй като процесният имот е бил изцяло собственост на Р. М. , то е неоснователен и искът за установяване нищожност на основание чл.76 от ЗН на сделката, с която тя се е разпоредила с него в полза на дъщеря си М. Прието е също, че след като първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявения под формата на изменение на иска нов иск за нищожност на сделката на друго правно основание и след като ищците не са искали допълване на решението на районния съд, липсва основание за произнасяне на въззивния съд по този въпрос.
Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ищците. В нея се поддържа, че решението противоречи на задължителната практика на ВС и ВКС по въпросите за давностното владение и по специално – за презумпцията по чл.69 от ЗС, както и по приложението на чл.76 от ЗН. Сочат се ППВС №6/74г. по първия въпрос и ТР №12004г. на ОСГК на ВКС по втория. По въпроса за давността има позоваване и на ТР №85/68г. на ОСГК на ВС, което няма задължителен характер, а служи за ръководство на съдилищата. Поставя се и процесуалноправният въпрос дали добавянето в хода на висящия процес на ново основание за нищожност на един договор представлява изменение на иска, чрез добавяне на ново основание, или е предявяване на нов иск. Въпросът се свързва с основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците в производството – Д. и М. К. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е свързан с оценката на доказателствата по делото и по-конкретно – дали от тях следва, че И. Л. е предал владението на имота на дъщеря си Р. и зет си Д. – т.е. дали е налице хипотезата на чл.82 от ЗС, или напротив – до смъртта си през 1959г. И. Л. е владял имота за себе си, а Р. и Д. са имали само качеството на държатели. Доколкото въпросът е свързан с начина на възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд, той може да бъде само касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допустимост на касационно обжалване. Въпросът е фактически, а не правен и затова не може да се поставя в настоящия етап от производството. Освен това въззивното решение не противоречи на посочените от жалбоподателя ППВС и ТР на ОСГК на ВС. В т.1 на ППВС №6/74г. се дава указание на съдилищата да изхождат от презумпцията на чл.69 от ЗС – че до доказване на противното, този, който държи вещта, я държи като своя и следователно я владее. Макар да не се е позовал на този текст, въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и е посочил защо приема, че И. Л. е бил до смъртта си владелец, а неговият зет Д. – само държател на имота.
Вторият материалноправен въпрос – за приложението на чл.76 от ЗН, е обусловен от първия. При отговора, който въззивният съд е дал за правата на Р. М. върху спорния имот и по-конкретно – че тя е станала негов изключителен собственик по давност и наследство, изобщо не възниква хипотезата на чл.76 от ЗН за разпореждане със сънаследствена вещ. Ето защо по този въпрос също не е налице твърдяното от жалбоподателите противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС – ТР на ОСГК №1/19.06.2004г.
И на последно място – въпросът дали първата инстанция е следвало да се произнесе с решение и по допълнително наведеното от ищците в хода на първоинстанционното производство основание за нищожност на нотариалния акт от 2000г. – поради противоречие с чл.475 от ГПК /отм./, би възникнал само ако имаше такова произнасяне и се спори дали то е допустимо или не. В настоящия случай този въпрос реално не възниква пред въззивния съд, тъй като първата инстанция не се е произнесла по това ново основание за нищожност, не е искано допълване на решението на районния съд и въззивният съд не би могъл да се произнесе за първи път по това основание за нищожност, нито пък да преценява допустимостта на такова произнасяне по повод обжалване на решението на районния съд. Ето защо този въпрос не може да бъде поставен и като основание за допустимост на касационното обжалване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №909 от 03.12.08г. по гр.д. №769/08г. на Б. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: