О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1241
София, 05.11.2009 год.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№4666 по описа за 2008г. на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №113 от 26.02.08г. по гр.д. №28/08г. на К. окръжен съд е оставено в сила решение №671 от 05.10.07г. по гр.д. №205/07г. на Д. районен съд, с което е разпределено по реда на чл.32, ал.2 от ЗС ползването на УПИ * от кв.39 по плана на гр. Д. по вариант трети от заключението на съдебно-техническата експертиза на в.л. инж. В вх. №205 от 14.09.07г. на ДРС и скица №2 към заключение вх. №367/12.02.08г. на КОС, която е неразделна част от въззивното решение.
Въззивният съд е приел, че ищците А са собственици съответно на първия и втория етаж от жилищната сграда в процесното място, а ответниците Г на третия етаж. Като е отчел правата им в общото дворно място – 206/511 ид.части за първия ищец; 205/511 ид.части за втория ищец и 100/511 ид.части за ответниците, въззивният съд е приел, че посоченият от вещото лице вариант три за разпределение на ползването е най-оптимален, тъй като е съобразен с правата на съсобственост, а освен това отчита необходимостта от определяне на място за общо ползване, всички дялове имат лице към улицата и са най-малко раздробени, в сравнение с останалите варианти.
Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците. В изложението към нея те поставят процесуалноправните въпроси дали е допустим иск по чл.32, ал.2 от ЗС в случаите, при които въпросът за вземане на решение за разпределяне ползването на общите части е в компетентността на етажната собственост; допустимо ли е пререшаването на въпроса за ползването на съсобствения имот, когато има предходно споразумение между съсобствениците и не са настъпили нови обстоятелства, които да водят до необходимостта от изменение на това споразумение. Тези два въпроса са свързани с основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Според жалбоподателите въззивното решение противоречи на приетото в други съдебни решения на ВС и ВКС, които са приложени към жалбата. Освен това се поставя и още един процесуалноправен въпрос, който се свързва с основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване – допустимо ли е в мотивите на въззивното решение да се приеме, че жалбата е неоснователна, а с диспозитива да се внесе изменение на първоинстанционното решение.
Ответниците в производството А. Р. З. и Т. С. И. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият процесуалноправен въпрос е за допустимостта на иска по чл.32, ал.2 от ЗС в случаите, при които въпросът за определяне на управлението на общите части е от компетентността на общото събрание на етажните собственици или на определения управител – чл.42 от ЗС. Въпросът е един от тези, които обуславят изхода на делото, но по него не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Действително, в съдебната практика се приема, че при повече от двама етажни собственици, искът по чл.32, ал.2 от ЗС е процесуално недопустим. В този смисъл е и посоченото от жалбоподателите определение №270 от 07.11.03г. по ч.гр.д. №217/03г. на І ГО, както и решение №423 от 20.03.91г. по гр.д. №1702/90г. на ІV ГО, решение №1323 от 25.10.84г. по гр.д. №484/84г. на ІV ГО и др. Тази практика обаче не може да се прилага във всички случаи, без оглед на тяхната специфика. Виждането за недопустимост на иска по чл.32, ал.2 от ЗС в разгледаните случаи изхожда от предположението, че при трима и повече етажни собственици може да бъде формирано мнозинство, което да вземе решение за начина на управление на общите части. Това предположение обаче не се осъществява във всички случаи, ето защо следва да се отчете също и практиката на ВС и ВКС по чл.32, ал.2 от ЗС и чл.42 от ЗС, в онези съдебни актове, в които се приема, че при невъзможност или отказ да бъде формирано мнозинство, искът по чл.32, ал.2 от ЗС е процесуално допустим. Липсата на формирано мнозинство следва от факта, че по делото липсва решение на мнозинството, обективирано в съответния документ – в този смисъл определение №22 от 23.01.09г. по ч.гр.д. №207/08г. на ІІ ГО. В настоящия случай искът е заведен от двама етажни собственици, които принципно могат да образуват мнозинство, но не твърдят, че са постигнали решение за начина на разпределяне на общите части, още повече, че има различни варианти на такова разпределение, напротив – различните им интереси проличават в това, че само един от тях обжалва първоинстанционното решение, с което съдът е определил начина на ползване. В този случай следва да се приеме, че не може да бъде формирано решение на мнозинството на етажните собственици, при което искът по чл.32, ал.2 от ЗС е процесуално допустим, а сочената от жалбоподателите съдебна практика не е по идентични случаи, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение влиза в противоречие с нея.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория процесуалноправен въпрос – за допустимостта на иска по чл.32, ал.2 от ЗС в случаите, при които има предходно споразумение на собствениците за начина на ползване на общата вещ и не е настъпило изменение на обстоятелствата, при които е сключено това споразумение. В конкретния случай обаче такава промяна в обстоятелствата е налице, поради което сочената от жалбоподателите съдебна практика е неотносима към спора по настоящото дело. Споразумението за начина на ползване на общото дворно място е било сключено през 1971г. между ответниците от една страна и праводателите на ищците от друга. Настъпилото през последните години правоприемство е това ново обстоятелство, което прави предявения иск по чл.32, ал.2 от ЗС допустим. В случая са се променили не само собствениците на първия и втория етаж от сградата, намираща се в общото дворно място, но и ползувателите – т.е. не е прехвърлена голата собственост, ето защо новите собственици могат да искат промяна на установения преди това начин на ползване на дворното място – в този смисъл и решение №600 от 20.12.88г. по гр.д. №660/88г. на ІV ГО на ВС.
И на последно място – по въпроса за правомощията на въззивната инстанция има задължителна практика на ВКС, затова не е налице соченото от жалбоподателите основание на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В случая действително под формата на уточняване на диспозитива на първоинстанционното решение въззивният съд го е променил, като е свързал вариант ІІІ от заключението на вещото лице с друга скица, приета във въззивната инстанция, установяваща известна разлика във възприетия от районния съд начин на ползване на дворното място. Това процедиране на въззивния съд е непрецизно, но то не създава затруднение в установяване на волята му. Доколкото касае изолиран случай на процедиране на въззивния съд, въпросът не е значим от гледна точка на развитието на правото и не налага допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на І ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №113 от 26.02.08г. по гр.д. №28/08г. на К. окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: