О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 856
София, 28.09.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Добрила Василева
Членове: Маргарита Соколова
Г. Г.
като разгледа докладваното от съдия Г. гр.д.№223 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №572 от 15.10.2009г. по гр.д.№491/09г. на Софийския окръжен съд е потвърдено решение №6 от 14.01.2009г. по гр.д.№414/08г. на Самоковския районен съд в обжалваната част, с която е било признато за установено по отношение на ответниците Т. П. Й., Д. С. Й. и Ц. Т. Я., че ищците Д. И. Г., Г. И. Г., Е. К. М., В. Г. С., Л. Г. Л. и С. Л. М. са собственици общо на ? ид.част от дворно място и жилищна сграда в гр.Самоков, както и в частта, с която е бил отменен до размер на ? ид.части от този имот констативният нотариален акт, с който се е снабдила първоначалната ответница Ц. Г. М..
Въззивният съд е приел, че спорният имот е бил собственост на общите наследодатели Г. Д. М. и Р. Х. М.. Ищците са техни внуци и правнуци и в съответствие с наследствените квоти притежават общо ? ид.части от имота. След смъртта на общите наследодатели, в имота останал да живее синът им Л. М., със съгласие на сестра си Х.. След смъртта на Л. М., в имота останала неговата съпруга Ц. М., също със съгласието на останалите наследници на имота. Прието е за установено, че тя е признавала пред тях наследствените им права, допускала ги е да ползват имота, а осъществяваното от нея ползване е било със съзнанието, че имотът е наследствен и е отстъпен да го ползва до смъртта и. Независимо от това, през 2003г. Ц. М. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давност за целия имот и няколко месеца по-късно го е продала на ответника Т. П. Й.. С оглед останалите данни по делото обаче, въззивният съд е приел, че доказателствената сила на този нотариален акт е оборена и че Ц. М. не е упражнявала давностно владение върху имота, затова са признати правата на останалите наследници.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Т. П. Й.. В нея се съдържат оплаквания за допуснати от двете предходни инстанции съществени процесуални нарушения, които довели до невъзможността той да ангажира гласни доказателства в подкрепа на твърдението си, че процесният имот действително е бил придобит по давност от праводателката му Ц. М.. Жалбоподателят признава, че не е подал писмен отговор на исковата молба, но счита, че доказателственото му искане в първото съдебно заседание за свидетели, които да установят давностното владение на Ц., не било преклудирано от чл.133 от ГПК, както неправилно приел съдът, тъй като имената на тези свидетели той узнал от нотариалното дело, приложено като доказателство едва в първото съдебно заседание. Счита, че в случая приложение намира чл.143, ал.2 от ГПК, а не приложеният от съда чл.133 от ГПК. От своя страна въззивният съд не изправил това процесуално нарушение на първата инстанция, а допуснал и друго нарушение по чл.236, ал.2 от ГПК, тъй като изложил мотиви без задълбочена преценка на становищата на страните и на доказателствата по делото. И на последно място – необоснован бил изводът на съда, че събраните по делото гласни доказателства опровергават данните на констативния нотариален акт за придобиване на имота по давност от Ц. М..
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса за доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство и дали е допустимо събирането на доказателства, поискани от ответника след изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба, както и кога следва да се приложи чл.133 от ГПК и кога – чл.143, ал.2 от ГПК. Жалбоподателят мотивира искането си за допускане на касационно обжалване по тези въпроси с новите правила на ГПК, по които няма установена съдебна практика. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с ТР №1 от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Първият процесуалноправен въпрос, който поставя жалбоподателят, е свързан с прилагането на чл.133 и чл.143, ал.2 от ГПК. Действително, разпоредбите са сравнително нови, нямат аналог в отменения ГПК от 1952г., но това не е достатъчно за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Новата уредба на сроковете, в които страните могат да предприемат процесуални действия, свързани с подаване на искова молба и отговор към нея, предявяване на насрещни искове, възражения и др., както и с ангажиране на доказателства по делото, а също и на последиците от пропускането на тези срокове, е стройна и ясна, а конкретният случай не разкриват някакви особености, които да налагат тълкуване на тези правила. Макар нотариалното дело, по което е издаден констативният нотариален акт на Ц. М. да е приложено като доказателство едва в първото съдебно заседание, самият нотариален акт е бил посочен и представен с исковата молба, ищците са изразили в нея оспорване на констатациите в този нотариален акт, че имотът е придобит по давност от Ц. М. и са поискали доказателства в подкрепа на това свое оспорване. Оттук ответникът е могъл в срока по чл.131 от ГПК да заяви становището си по това оспорване и да ангажира доказателства, като поиска разпит в съда на свидетелите, които са се явили в нотариалното производство, както и съдействието на съда за установяване на имената и адресите им. Пропускането на този срок е довело до последицата на чл.133 от ГПК, както е приела и първата инстанция. В случая чл.143, ал.2 от ГПК не може да намери приложение, той се отнася за съвсем различни хипотези. Не се налага тълкуване на тези текстове във връзка с конкретния казус, затова не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по втория процесуалноправен въпрос – за мотивите на второинстанционното решение. Посоченото от жалбоподателя ТР №1 от 04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС не намира приложение в случая, тъй като е създадено по процесуалната уредба на отменения ГПК, а производството по делото се движи по реда на новия ГПК, в сила от 01.03.2008г., който съдържа отклонения в сравнение със старите правила. Такова отклонение е например чл.272 от ГПК, който предвижда възможност въззивният съд, при потвърждаване на първоинстанционното решение, да препрати към мотивите на първата инстанция. В конкретния случай въззивният съд не е приложил това правило, а е изложил собствени мотиви, в които е обсъдил исканията и възраженията на страните, преценил е доказателствата по делото, направил е фактически и правни изводи по предявения иск, в съответствие с практиката по чл.273, вр.чл.236, ал.2 от ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №572 от 15.10.09г. по гр.д.№491/09г. на Софийския окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: