1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 29.06.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 2105 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 93 от 25.01.16 г. по гр.д. № 2355/15 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 235/10.07.2015 г. по гр.д.№1013/14 г. на Карловския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от С. И. К. срещу [община], И. Н. А., Н. Т. Д., В. Н. С. и Т. Р. С. иск по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР – за установяване, че към момента на одобряване на кадастрална карта от 2011г. на [населено място], ищецът е бил собственик на 38 кв. м. земя, неправилно заснета като част от съседен поземлен имот 36498.503.3140, собственост на [община] /с отстъпено право на строеж на другите ответници/, вместо в собствения му поземлен имот 36490.503.2009.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1966 г. е налице разминаване между имотната и регулационна граница между двата съседни имота, като регулационната граница навлиза в имота на ответниците. Площта между двете граници е около 24 кв.м. и няма данни за уредени регулационни отношения за придаваемата част към имота на ищеца. С последващо изменение на регулацията през 1998 г., въз основа на заповед № 2117/16.12.1998 г. на [община], издадена на основание нотариално заверена декларация за съгласие от 15.10.1998 г. от С. К. и Т. А., регулационната граница между имотите е изместена по имотната им граница от 1966 г. По кадастралната карта, одобрена със заповед № РД – 18 – 52/16.11.2011 г. на ИД на АГКК, границата между имотите е по заснета ограда, съществуваща и понастоящем, която навлиза навътре в имота на ищеца с 14 кв.м. спрямо регулацията от 1998г., което е в рамките на допустимата грешка. От правна страна е прието, че отчуждителното вещноправно действие на влезлия в сила дворищнорегулационен план настъпва, когато са уредени сметките за придадения имот и в резултат на това той е завзет. В случая за придадената по регулацията от 1966 г. част от имота на ответниците към имота на ищеца не е установено сметките да са уредени, нито тази придаваема по регулация част да е завзета. Ето защо регулацията не е приложена и няма основание да се счита, че регулационната граница между двата имота по плана от 1966 г. е и имотна граница между тях и в този му обем имотът на ищеца трябва да бъде заснет при следващата регулация, респ. по кадастралната карта. Въззивният съд е обосновал, че макар и да не е било налице основанието на чл.32, ал.2 З. /отм./ за последващото изменение на регулацията, одобрено със заповед №2117/16.12.1998 г. (взаимно съгласие на действителните собственици на съседните имоти), регулационната граница правилно е била прокарана по старата имотна граница по плана от 1966 г., с допустимото отклонение, и това разположение е пренесено в кадастралната карта от 2011 г. Посочил е също, че твърдените разлики в квадратурата на имотите по кадастрална карта спрямо предходните планове и титулите за собственост, според които имотът на ответниците е с по – голяма площ с около 60 кв.м. / от 630кв.м. на 694 кв.м. по КК /, а този на ищеца с по – малка площ – /от 590кв.м. на 534 кв.м. по КК/, не обосновават сами по себе си извод, че спорната площ от 38 кв.м. е собственост на ищеца, като неправилно заснета към имота на ответника. Касационна жалба срещу това решение е подадена от С. И. К.. Оплакванията в нея се свеждат до това, че решаващият извод на съда за неприлагане на регулацията по плана от 1966г. е неправилен. Освен това касаторът счита, че въззивният съд неправилно е тълкувал заключението на вещото лице по отношение на констатираното отклонение в имотната граница от 14 кв. м., като е приел, че то е в границите на допустимата грешка. Вещото лице всъщност било посочило, че извършваните геодезически заснемания се различават в допустимите граници. Поддържа се твърдението, че в кадастралната карта от 2011 г. има грешка, като не е отразена действителната кадастрална граница по плана от 1966 г. В допълнение към касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо. По отношение на процесния имот между същите страни имало висящо производство по иск с правна квалификация чл. 108 ЗС – гр. д. № 3053/2014г. на ОС-Пловдив, което било спряно до приключване на настоящото. Позовава се на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016г. по т.д.№8/2014 г. на ОСГК на ВКС, като счита, че доколкото предметът на делата е идентичен в установителната им част, производството по чл. 54, ал. 2 ЗКИР следва да се прекрати или съедини за общо разглеждане в едно производство с иска за собственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси: 1. Кога е приложена регулацията по дворищнорегулационния план. 2. При липса на доказателства за уредени регулационни сметки и завземане на придаваема по регулация част от имот, длъжен ли е съдът да прави директно изводи за правата на страните, при положение, че вещо лице посочва, че регулацията е приложена, или е длъжен да назначи допълнителна експертиза. Длъжен ли е съдът да изследва статута на процесните имоти и настъпилите промени в тяхната площ, за да прецени дали е приложена регулацията. 3. Следва ли въззивният съд да мотивира защо не приема изводите на вещото лице в заключението му по приетата и неоспорена от страните експертиза.
4. Обуславящо ли е по смисъла на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК производството по иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР за производството по предявен иск за собственост на имота, по отношение на който се твърди непълнота или грешка при нанасянето му в кадастралната карта. По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 3/15.07.93 г. по гр.д. № 2/93 г. на ОСГК на ВС и решение № 103 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 905/2010 г. на ВКС, I г.о.; по втория въпрос – с решение № 553 от 09.11.2009 г. по гр. д. № 56/2009 г. на ВКС, II г.о.; по третия въпрос – с решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, II г.о.; решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II г.о. и решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г.о., а по четвъртия – с т.5 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. №8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Ответниците в производството – [община], И. Н. А. и Н. Т. Д. оспорват касационната жалба. В писмените си отговори застъпват становище, че няма основание за допускането и до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос за прилагането на дворищнорегулационния план обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с ТР № 3 от 15.07.93 г. по гр.д. № 2/93 г. на ОСГК на ВС и решение № 103 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 905/2010 г. на ВКС, I г.о. След като има придаваеми по регулация части от един имот към съседен парцел при действието на ЗПИНМ /отм./ и З. /отм./, за да настъпи отчуждителното действие на дворищнорегулационния план и той да се счита приложен, следва да има заплащане на придаваемите части. Това е най-честата хипотеза на прилагане на плана. Наред с нея в ТР № 3/15.07.93 г. по гр.д.№2/93 г. на ОСГК на ВС и препращащото към него решение № 103 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 905/2010 г. на ВКС, I г.о, са разгледани още три хипотези на прилагане на плана – при доброволно отстъпване на владението върху придаваемите части; при въвод във владение след снабдяване с нотариален акт, когато вземането за обезщетение за придаваемите части е погасено по давност, и на последно място – при изтекла придобивна давност върху заетите по законен ред придаваеми части в хипотезите на чл.32, ал.1, т.2, 4 и 5 З. /отм./. Тези три хипотези не са разгледани от въззивния съд, но по настоящото дело не е имало данни за настъпването им. Изводът, че планът от 1966 г. не е бил приложен, тъй като не са заплатени придаваемите части, съответства на разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение и в решението по гр. д. № 905/2010 г. на I ГО на ВКС, при липса на данни за прилагане на плана по реда на другите три хипотези. Вторият въпрос се състои в това дали съдът може да направи самостоятелен извод, че регулацията не е приложена, след като заключението на вещото лице е в обратен смисъл. По този въпрос също няма противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът дали регулацията е приложена е правен, а не фактически. Той не е свързан със специалните знания, които вещото лице притежава и за което е назначено от съда. Вещите лица не могат да дават заключения по правни въпроси, а ако те все пак са се произнесли по тях, съдът не е обвързан от становището им, тъй като то излиза извън тяхната компетентност / в този смисъл е изразеният мотив в решение №129 от 21.06.2010г. по т.д.№548/2008г. на ІІ ТО и решение №31 от 20.02.09г. по гр.д.№5323/2007 на ВКС, І ГО/ . Решението, на което се позовава жалбоподателят – решение № 553 от 09.11.2009 г. по гр.д. №56/09 г. на ВКС, II г.о., не е свързано с поставения въпрос. То насочва към назначаване на експертиза, която да изследва статута на процесните имоти по предходните планове, за да се установят промените в регулационните предвиждания, както и всички останали факти, от които зависи правният извод дали регулацията е приложена. Обжалваното въззивно решение не противоречи на това решение на ВКС. По настоящото дело такава експертиза е назначена и съдът е изхождал от дадените в нея факти. Изводът дали регулацията е приложена или не се прави от съда, а не от вещото лице.
Третият въпрос е свързан с втория. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС застъпва идеята, че съдът може да не се съобрази със заключението на вещото лице, но трябва да изложи мотиви за това. Във всички представени решения обаче се има предвид хипотези, при които съдът не е съгласен със заключения на вещи лица по въпроси, свързани със специалните им познания от областта на науката, изкуството и занаятите. Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., е във връзка със спор за определяне на обезщетение по чл.237 ЗОВСРБ съобразно броя на прослужените години; решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, II г.о. – със спор за автентичността на подпис в оспорен документ; решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II г.о. – за изчисляване стойност на СМР. Това са все въпроси, свързани с изясняване от вещо лице на релевантни за делото факти, а не за правни изводи, каквито вещите лица не могат да правят. В решение №241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г.о., спорът по фактите е бил за местоположението на автобусна спирка – дали тя е била в имота на праводателя на ищците или не. Съдът е отчел заключението на вещото лице в тази част, тъй като то е по фактически въпрос. За да разреши спора за собственост на 20 кв.м., които се намират под спирката, съставът на ВКС е изхождал от правното положение, че автобусната спирка е част от реализирано обществено мероприятие, поради което земята под нея не подлежи на реституция по ЗВСВНОИ. Решението не се основава на правния извод на вещото лице, какъвто то не може да прави, че планът за регулация не е приложен. Четвъртият въпрос е за допустимостта на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР, а оттам и за допустимостта на въззивното решение по този иск.
Жалбоподателят се позовава на обстоятелството, че преди предявяване на иска по чл.54, ал.2 ЗКИР по настоящото дело, същата спорна площ е била предмет на иск по чл.108 ЗС между същите страни, като производството по ревандикационния иск е спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на обуславящия спор по чл.54, ал.2 ЗКИР. С приетото впоследствие в т.5 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. №8/2014 г. на ОСГК на ВКС връзката на преюдициалност между двата иска е отречена. Прието е, че искът по чл.53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР/, не е обуславящ по отношение на отделно предявения иск за собственост на същия имот. Тъй като предметът на двете дела в установителната им част е идентичен, искът по чл.54, ал.2 ЗКИР се поглъща от иска за собственост, поради което според особеностите на конкретния случай производството по него подлежи на прекратяване или съединяване за общо разглеждане в едно производство по иска за собственост. Настоящият състав приема, че не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Действително, според посоченото тълкувателно решение няма основание за спиране на производството по иска по чл.108 ЗС до приключване на спора по чл.54, ал.2 ЗКИР. Това разрешение обаче е прието след постановяване на въззивното решение по настоящото дело и след настъпилото още по-рано спиране на производството по ревандикационния иск за същата спорна площ. С оглед тази особеност и като се вземе предвид липсата на основания за допускане на касационното обжалване по поставените материалноправни въпроси по иска с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР, тълкувателното решение не следва да се прилага към настоящия спор. То може да намери приложение в случаите, по които все още няма влязло в сила определение за спиране на производството по ревандиказционния иск на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК и по които искът по чл.54, ал.2 ЗКИР не е все още разгледан от въззивния съд.
С оглед изхода на делото, на ответниците И. А. и Н. Д. следва да се присъдят сторените разноски в размер на 650 лв. по договор за правна защита и съдействие от 31.03.2016г., а на [община] – 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 93 от 25.01.16 г. по гр. д. № 2355/15 г. Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. И. К. от [населено място], [улица] да заплати на И. Н. А. от [населено място], [улица] Н. Т. Д. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 2, сумата от 650 лв. разноски по делото, а на [община] – 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: