5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
София, 26.06.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№3157 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №851 от 25.02.14г. по гр.д.№1015/13г. на Благоевградския окръжен съд е обезсилено решение №1610/04.04.13г. по гр.д.№978/12г. на Разложкия районен съд и е прекратено производството по предявения от М. Р. М. срещу етажните собственици на@@5@ [населено място], представлявани от управителя К. М. Б., иск по чл.40, ал.1 ЗУЕС за отмяна на решения на ОС на ЕС от 22.05.2012г.
Въззивният съд е приел, че искът по чл.40, ал.1 ЗУЕС е процесуално недопустим, тъй като е предявен след изтичане на едномесечния преклузивен срок, установен в чл.40, ал.2 ЗУЕС. От една страна самият ищец е посочил в исковата молба, че е узнал за решенията на ОС на ЕС от 22.05.2012г. едва при следващото общо събрание на 06.07.2012г., а спрямо тази дата подадената на 05.09.2012г. искова молба е просрочена. От друга страна в случая е налице редовен протокол по чл.16, ал.7, изр.2 ЗУЕС, който установява, че на 26.05.2012г. в 11 ч. е поставено съобщение за изготвянето на протокол от първото общо събрание на етажната собственост. Спрямо датата 26.05.2012г. исковата молба също е просрочена. Тъй като протоколът е оспорен, съдът е допуснал гласни доказателства за установяване на посочените в него обстоятелства. Приети са за достоверни показанията на свидетелката А. Й., която е разлепила въпросния протокол на всички входове от комплекса.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца М. Р. М..
Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по нередовна жалба, по която неоснователно е продължен по реда на чл.63, ал.1 ГПК срокът за внасяне на държавна такса, без да са представени доказателства за уважителните причини, на които се основава искането. Решението е и неправилно, тъй като не е извършено надлежно свикване на общо събрание на етажната собственост на 22.05.12г., като са допуснати нарушения на чл.13 от ЗУЕС. Жалбоподателят се позовава на обстоятелството, че в самата покана за свикване на общото събрание не са посочени датата и часът на поставянето и на общодостъпно място, а освен това по отношение на жалбоподателя не е била изпратена покана по електронната поща. В нарушение на чл.133 ГПК съдът допуснал по искане на ответника разпит на свидетелката А. Й., въпреки че това искане не е било направено своевременно с отговора на исковата молба. Нарушен е и чл.164, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е недопустимо да се установява с гласни доказателства факт, за който законът изисква съставянето и представянето на писмен документ, какъвто е поканата по чл.13 от ЗУЕС. Освен това съдът неправилно кредитирал тези показания, въпреки че свидетелката била заинтересована от изхода на делото.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съгласно т.1 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС:
1. Допустимо ли е продължаване на срок по чл.63 ГПК без наличие на уважителна причина, единствено по твърдение на страната и не представлява ли това явна злоупотреба с право.
2. Възможно ли е въззивната инстанция да допусне свидетелски показания, след като същите са поискани след изтичане на преклузивния срок по чл.133 ГПК.
3. Допустимо ли е да се приеме законосъобразност на решенията на ОС на ЕС, въпреки установени пороци в свикването на общото събрание.
4. Допустимост на свидетелските показания за опровергаване /доказване/ съдържание на изходящ от страните документ, в случаите, когато законът изисква представяне на писмен документ.
5. Допустимо ли е провеждането на ОС на ЕС за цял жилищен комплекс като на обикновено общо събрание, а не като на съвместно общо събрание на няколко етажни собствености по чл.18 ЗУЕС.
Ответниците в производството – етажни собственици на@@8@ [населено място], представлявани от управителя К. М. Б., оспорват жалбата. Считат, че тя не следва да бъде допускана до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът за предпоставките за продължаването на сроковете по реда на чл.63 ГПК не е определящ за настоящото дело. Действително, пред районния съд е направено искане по чл.63 ГПК за продължаване на срока за внасяне на държавна такса от 40 лв. по въззивната жалба срещу постановеното решение. Това искане не е уважено и жалбата е върната като нередовна. Въззивната инстанция е отменила това преграждащо определение на първоинстанционния съд, но не по съображения, че са били налице предпоставките на чл.63 ГПК, а по други съображения – че таксата все пак е била внесена преди постановяване на определението за връщане на жалбата. Това е решаващият извод на съда във връзка с редовността на въззивната жалба и той няма нищо общо с поставения в настоящото производство въпрос, свързан с прилагането на чл.63 ГПК. По този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него няма произнасяне от въззивния съд.
Вторият въпрос също не е определящ за изхода на настоящото дело. Въпросът се поставя във връзка с обстоятелството, че с отговора на исковата молба не е поискано допускане на свидетели в подкрепа на констатациите на протокола по чл.16, ал.7, изр.2 ЗУЕС, а такива свидетели са допуснати едва във въззивната инстанция. Този въпрос обаче не е съобразен с другите обстоятелства по делото – че въпросният протокол е бил представен едва от ответника с отговора на исковата молба, че до първото съдебно заседание не е имало оспорване на констатациите му и затова не е имало основание ответникът да иска гласни доказателства в подкрепа на тези констатации; че опровергаването на констатациите на протокола практически е станало при разпита на свидетелите на ищеца в първото съдебно заседание, които обаче са били допуснати за други обстоятелства и че в този случай е било налице основанието на чл.143, ал.2, пр.2 ГПК и чл.147, т.1 ГПК за допускането на свидетели на ответника, които да установят истинността на протокола. Още в първото съдебно заседание по делото, след разпита на свидетелите на ищеца, ответникът е поискал свидетели в подкрепа на констатациите на протокола по чл.16, ал.7, изр.2 ЗУЕС, но районният съд неправилно е отказал да ги допусне, въпреки че те са били допустими на основание чл.143, ал.2, пр.2 и чл.147, т.1 ГПК. Въззивният съд е допуснал тези свидетели и това негово действие не влиза в противоречие с посоченото от жалбоподателите решение №60/10.04.2013г. по гр.д.№896/12г. на ВКС, ІІІ ГО. Посоченото решение на ВКС не разглежда хипотезата, сходна с тази по настоящото дело. То е свързано с прилагането на чл.133 ГПК, докато в настоящия случай този текст не намира приложение поради изтъкнатите по-горе съображения.
Третият и петият въпрос биха възникнали, ако съдът беше разгледал по същество предявеният иск по чл.40 ЗУЕС. Въззивният съд обаче е приел този иск за недопустим и не се е занимавал с въпросите дали решенията на ОС на ЕС от 22.05.12г. са законосъобразни или не, както и дали правилно е свикано общото събрание за целия жилищен комплекс. Въззивният съд не се е произнесъл по тези въпроси, затова по тях също не може да се допусне касационно обжалване.
Четвъртият въпрос смесва по недопустим начин въпроса дали са допустими свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен акт – чл.164, ал.1, т.3, пр.1 ГПК и въпроса дали са допустими свидетелски показания за опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ – чл.164, ал.1, т.6 ГПК. По настоящото дело първата част от въпроса не се поставя, тъй като в случая е налице изискуемият от закона писмен документ – протокол по чл.16, ал.7 изр.2 ГПК, като поставянето на съобщението по чл.16, ал.7, изр.1 се удостоверява с този протокол, а не с гласни доказателства. Затова не възниква противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение №295/11.10.12г. по гр.д.№212/12г. на ВКС, І ГО, по което залепването на уведомлението за свикване на общо събрание е удостоверено по делото не с изискуемия от закона протокол, а със свидетелски показания. По настоящото дело се поставя само втората част от въпроса – допустими ли са гласни доказателства във връзка с оспорване съдържанието на частен документ. По този въпрос обаче в жалбата няма посочена съдебна практика, която да обоснове някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не противоречи на практиката по чл.164, ал.1, т.6 ГПК, тъй като в случая няма забрана по чл.164 ГПК за ищеца да опровергава със свидетели съдържанието на изходящ от насрещната страна частен документ, а също така не съществува забрана за ответника да подкрепя със свидетели изразеното в изходящия от него частен документ.
По изложените съображения не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за настоящата инстанция в размер на 1000лв., представляващи адвокатско възнаграждение, заплатено по банков път на 09.05.2014г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №851 от 25.02.14г. по гр.д.№1015/13г. на Благоевградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: