1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 17.10.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 2523 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 26.02.2016 г. по в. гр. д. № 15250/2015 г. на Софийски градски съд, ІІ-б въззивен състав, е отменено решението от 17.07.2015 г. по гр. д. № 41297/2013 г. на Софийски районен съд, 36 с-в и вместо него е постановено друго, с което е уважен предявеният иск по чл.108 ЗС – признато е за установено по отношение на ответниците Д. В. Ц.-Г. и С. Н. Г., че ищцата С. Н. В. е собственик на 1/16 ид.част от УПИ ІІ-207 от кв.295 по регулационния план на [населено място], местност „Л.”, комплекс „Б. шосе”- ІІ част и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението върху 2/3 ид.части от този имот; отхвърлени са насрещните искове по чл.74, ал.2 ЗС в размер на по 1250 лв. за всеки ищец; С. В. е осъдена да заплати на Д. Ц.-Г. сумата от 90,49 лв. на основание чл.74, ал.1 ЗС, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 645,50 лв.
Въззивният съд е приел, че ищцата С. Н. В. е собственик по наследство от своя баща Н. З. В. върху 1/16 ид.част от процесния недвижим имот. Ответниците Д. В. Ц.-Г. и С. Н. Г. са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка №188/20.03.2007 г. за собственост на целия имот на основание придобивна давност. Доколкото и двете страни по делото разполагат с документи за собственост, в тежест на ответниците Г. е да докажат установеното в нотариалния акт, че са придобили имота по давност. След обсъждане на писмените и гласните доказателства съдът е достигнал до извод, че ответниците са извършвали владелчески действия върху имота след 2007 г., като до предявяване на исковата молба през 2013 г. не е изтекъл изискуемият срок от 10 г. по чл. 79, ал.1 ЗС. Не е дадена вяра на показанията на свидетелите на ответниците – Ю. С. и Б. С., според които владението е установено в по-ранен момент. Съдът се е позовал на евентуалната заинтересованост на първата свидетелка, както и на вътрешни противоречия в показанията им. Изложено е и съображението, че почистването на имота от натрупаните в него боклуци само по себе си не означава установяване на фактическа власт, тъй като може да се тълкува и като израз на необходимостта Г. да си осигурят нормалното ползване на намиращия се в съседство техен имот. И на последно място – за да осъди ответниците да предадат владението на 2/3 ид.части от имота съдът е приел, че ищцата, като собственик на 1/6 ид.част, може да иска ревандикиране и на частите на другите съсобственици на имота, които също се владеят неоснователно.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците по ревандикационния иск Д. и С. Г..
Жалбоподателите считат, че въззивният съд неправилно е разпределил тежестта на доказване, като в противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС е приел, че трябва да установяват в съдебния процес изтеклата в тяхна полза придобивна давност. Същевременно ищцата не доказала собствеността си, тъй като нямало данни за идентичност между имота, описан в документа за собственост на нейния баща и процесния имот. На следващо място – съдът не направил анализ на всички доказателства по делото и не обсъдил всички възражения на страните. Неправилни били и действията по преценка на гласните доказателства – показанията на едната група свидетели не били обсъдени, а на другата група необосновано съдът отказал да даде вяра. Не били обсъдени и писмените доказателства.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:
1. Каква е доказателствената сила на констативния нотариален акт и доказателствената тежест при оспорване на признатото с него право на собственост.
При условие, че ответникът се легитимира като собственик на целия имот с констативен нотариален акт, а ищецът твърди, че е собственик на идеална част, допустимо ли е съдът да осъди ответника да предаде владението на целия имот.
2. Длъжен ли е съдът, решавайки по същество правния спор, да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, както и всички възражения и доводи на страните.
3. Длъжен ли е съдът, позовавайки се на показанията на свидетелите, да ги разгледа в тяхната цялост и взаимовръзка.
4. Счита ли се задължението за обсъждане на всички доказателства спазено, когато в мотивите на съда не е намерил отражение процесът на формиране на волята му чрез излагане на изводи относно твърдените по делото факти при обсъждане на всички релевантни за тях доказателства и съобразно доводите на страните и значението за установяването или неустановяването им за изхода на правния спор.
5. Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане в съдебното решение на събраните по делото доказателства, които са релевантни за спора.
Ответникът в производството С. Г. В. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Въпросът за доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот не е обуславящ и по него не може да се допусне касационно обжалване, съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, тъй като изводът на въззивния съд, с който се отрича правото на собственост на жалбоподателите върху 1/16 ид.част от процесния имот, е резултат от преценка на ангажираните и от двете страни доказателства във връзка със спорното основание придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС, а не поради заключение, че жалбоподателите не са ангажирали доказателства за осъществяваното от тях владение в десетгодишния период, което е в тяхна тежест. Но дори да се приеме, че въпросът е обуславящ и отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, то по него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като няма противоречие между обжалваното въззивно решение и ТР №11/21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС. В мотивите на това тълкувателно решение е прието, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка от страните ще следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответно удостовереното от нотариуса придобивно основание. По настоящото дело въззивният съд се е позовал именно на тази част от тълкувателното решение, тъй като и двете страни се легитимират с нотариални актове – ищцата – с нотариални актове от 1959 г. за с правна сделка; от 1961 г. – по регулация, както и със съдебна спогодба от 1961 г., на името на нейния баща, а ответниците – с нотариален акт от 2007 г. по обстоятелствена проверка. Предмет на въззивното производство е бил само спорът за придобивното основание на ответниците и затова съдът се е концентрирал върху него, като и двете страни са ангажирали доказателства – за установяването, съответно – за оспорването на това основание като израз на насрещно доказване. Въззивният съд е действал в съответствие с посоченото тълкувателно решение на ВКС, а и страните са ангажирали доказателства за придобивното си основание, също в съответствие с приетото в тълкувателното решение. Наличието на съответствие между имота, придобит от бащата на ищцата и процесния имот се установява от данните по скицата със заверка от 03.06.2013 г., приложена към исковата молба. И на последно място – решение № 108 от 28.10.2015 г. по гр. д. №1854/2015 г. на ВКС, ІІ ГО, на което се позовават жалбоподателите, е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като няма данни то да е постановено в същата хипотеза, при която и двете насрещни страни по спора се легитимират като собственици на спорния имот с нотариални актове.
Втората част на първия въпрос е за възможността съсобственикът да иска ревандикация на целия имот. Въпросът не е точно поставен, защото в случая с въззивното решение е постановена ревандикация на 2/3 ид.части, а не на целия имот. Доколкото обаче признатото право на собственост е в по-малък обем от това, за което е присъдено владението, следва да се приеме, че питането е дали съсобственикът може да иска предаване на владението и на частите на други съсобственици, които не са страна по делото. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора и отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсва обаче противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, на която той се е позовал и в своето решение.
Останалите въпроси са свързани с обсъждането на доказателствата и доводите на страните от въззивния съд. Въпросите са обуславящи за изхода на делото, но по тях липсва противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС по чл.290 ГПК се подчертава, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с възраженията и доводите на страните. В настоящият случай въззивният съд не се е спрял подробно на свидетелските показания, ангажирани от ищцата във връзка със спорния въпрос от кой момент е установено от ответниците владение върху спорния имот, както и на писмените доказателства по този въпрос. Той е заявил само, че е извършил съвкупна преценка на всички доказателства, в резултат на което приема, че ответниците не са доказали придобивното си основание по чл.79, ал.1 ЗС – давностно владение, продължило най-малко 10 години преди подаване на 02.10.2013 г. на исковата молба. След това въззивният съд се е концентрирал само върху доказателствата, които приема за недостоверни, а именно – показанията на свидетелите Ю. С. и Б. С.. В съответствие с практиката на ВКС той е изложил подробни мотиви защо не се доверява на тези свидетели по отношение на заявеното от тях, че владението на спорния имот е установено от ответниците около 1996 г. Макар този подход външно да противоречи на посочените от жалбоподателите решения на ВКС, изискващи съвкупна преценка на всички доказателства, в действителност противоречието не е съществено, тъй като необсъдените от съда гласни доказателства съответстват на писмените доказателства, сочещи като начален момент на установяване на владението през 2006 – 2007 г., когато са предприети недвусмислени действия по завладявяне на процесния имот – снабдяване с нотариален акт и плащане на данъци; подаване на молба за определяне на строителна линия и ниво за ограда; сключване на договор за възлагане на дейности по консултация и изготвяне на инвестиционни проекти за сградата в имота и за вертикалната планировка; сключване на договор за присъединяване към електроразпределителната мрежа; заплащане на консумирана електроенергия и др. Макар това да не е изразено изрично, ясно е, че въззивният съд основава решението си на тези доказателства, а не на приетите от него за недостоверни показания на свидетелите С. и С.. Ето защо в случая не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси.
С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, на ответника следва да бъдат присъдени разноските по делото в размер на 1200 лв. – възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.05.2016 г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.02.2016 г. по в. гр. д. № 15250/2015 г. на Софийски градски съд, ІІ-б въззивен състав.
ОСЪЖДА Д. В. Ц.-Г. и С. Н. Г., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на С. Н. В. от [населено място], [улица] сумата от 1200 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1