1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 69
София, 05.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№7000 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №361 от 31.07.2014г. по гр.д.№388/13г. на Софийския окръжен съд е потвърдено решение №26 от 14.02.14г. по гр.д.№2109/10г. на Ботевградския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника [фирма], че ищецът [фирма] е собственик по давностно владение от 22.12.1997г. до 03.02.2010г. на недвижим имот с площ от 4200 кв.м., представляващ черен път и паркинг, находящ се между кв.120 и 159 по действащия ПУП-ПР на [населено място], очертан на скицата на вещото лице по делото.
Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че по делото не е установено ищецът да е владял процесния имот за период от 10 години. Добавено е и това, че до 01.01.2001г. спорният имот е съставлявал част от парцел и че е имало законова забрана за придобиването му по давност, а за следващия период от време до датата на подаване на исковата молба в съда не са изтекли изискуемите 10 години по чл.79, ал.1 ЗС. Освен това част от спорния имот е бил възстановен на праводателя на ответника по реда на ЗСПЗЗ, поради което за тази част придобивната давност е могла да започне да тече едва след влизане в сила на решението за възстановяване на собствеността – 10.05.2006г.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца [фирма].
Жалбоподателят поддържа, че решението е процесуално недопустимо, евентуално – неоснователно. Предявеният иск бил недопустим, тъй като не били конституирани надлежните страни по него. В исковата молба имало твърдение, че [фирма] е собственик на процесния имот, но представеният към молбата нотариален акт легитимирал като собственик друго лице. Въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение – отказал да отложи последното заседание по делото, въпреки представените доказателства за внезапно заболяване на процесуалния представител на [фирма]. Това препятствало възможността да се поиска привличане като трето лице-помагач действителният собственик на имота, а и съдът не го конституирал служебно като страна в процеса. Освен това и ответникът [фирма] не бил собственик на спорния имот, което се виждало от мотивите на обжалваното решение. Следователно производството по делото е протекло между ненадлежни страни и постановеното решение е недопустимо. Иска се обезсилване на това решение, евентуално – отмяната му като неправилно.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпросите:
1. Задължена ли е въззивната съдебна инстанция, при условията на предявен положителен установителен иск по реда на чл.124, ал.1 ГПК, да приеме и обсъди доказателства, удостоверяващи самостоятелно право на собственост върху процесния имот, съвпадащо с притезанията на ищеца и ответника по делото.
2. Следва ли при условията на т.1 въззивната съдебна инстанция сама да конституира собственика като страна в процеса.
3. Задължена ли е въззивната съдебна инстанция, след като установи наличието на релевантно самостоятелно право на собственост върху процесния имот, съвпадащо с претенцията на ищеца и ответника по делото спрямо същия имот, да върне делото в първата инстанция за конституиране на собственика и за доизясняване с оглед новооткрититите доказателства.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Правните въпроси, които жалбоподателят е поставил в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са неясни и не са свързани с оплакванията му в касационната жалба и посочената от него практика на ВКС. По такива въпроси въззивният съд не се е произнасял, те не са включени в предмета на делото и по тях не може да се допусне касационно обжалване, съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Правните въпроси, които произтичат от касационната жалба, са два – дали нарушаването на чл.142, ал.2 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване на страната от право на защита и допустими ли са съдебни решения, постановени при ненадлежна процесуална легитимация и липса на правен интерес. По тези въпроси не може да бъде допуснато касационно обжалване поради следното:
Разпоредбата на чл.142, ал.2 ГПК гласи, че делото се отлага, ако страната и пълномощникът и не могат да се явят поради препятствие, което страната не е могла да отстрани. С посочените от жалбоподателя решения №157 от 30.03.2012г. по гр.д.№209/11г. на ВКС, І ГО и решение №52 от 27.03.14г. по гр.д.№4448/13г. на ВКС, ІІІ ГО е прието, че нарушаването на чл.142, ал.2 ГПК представлява съществено процесуално нарушение. Конкретният повод за постановяване на първото решение е отказ на въззивния съд да отложи делото, въпреки наличието на данни, че поради влошена метерологична обстановка, както ответникът, така и неговият пълномощник, не са могли да се явят в съда. Аналогичен е случаят и по второто дело – там въззивният съд не е отложил делото, въпреки че страната е била в чужбина, а нейният адвокат е бил възпрепятстван да се яви по делото поради участие в заседание на Висшия адвокатски съвет. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение не противоречи на посочените решения на ВКС, тъй като в случая не е било налице едновременно препятствие за страната и нейния пълномощник да се явят в съдебно заседание. В настоящия случай възпрепятствана да се яви по делото е била адвокат Ч., пълномощник на въззивника [фирма], но не и неговият управител К. К., за когото няма данни за пречка за явяване пред съда. Отделно от това са и изложените от въззивния съд мотиви, че [фирма] е имала и други процесуални представители по делото. И докато за адвокат М. действително има данни за прекратяване на процесуалното представителство поради изтекъл срок, то за юрисконсулт Б. не е имало данни по делото за прекратяване на трудовото и правоотношение с въззивника или за негово изявление, че тя няма повече да го представлява повече по това дело.
Вторият въпрос е свързан с допустимостта на въззивното решение, за която ВКС следва да следи и служебно. В настоящия случай обаче няма вероятност решението да е недопустимо. Жалбоподателят смесва материалноправна и процесуалноправна легитимация. Материалноправната легитимация сочи кой е носителят на спорното материално право, а процесуалната определя надлежната страна в процеса. Процесуалната легитимация следва от твърденията в исковата молба, дори те да не отговарят на истината, а материалната се определя от доказателствата по делото. В настоящия случай, както в исковата молба, така и във въззивната жалба и в допълнителната молба, с който се уточнява исковата претенция, се твърди, че ищецът [фирма] е собственик на спорния имот по силата на изтекла в негова полза десетгодишна придобивна давност. Тези твърдения определят и процесуалната легитимация на ищеца да предяви иск за защита на твърдяното от него право, а твърденията за неговото нарушаване от ответника определят и правния интерес от заведения иск. Дали това право действително принадлежи на ищеца е въпрос на основателност на предявения иск, а не на допустимостта му. Даже и да констатира, че ищецът претендира права, които в действителност не му принадлежат, съдът няма право да прекрати производството по делото като недопустимо или да конституира служебно като страна действителния титуляр на правото, а следва да се произнесе по същество, като отхвърли предявения иск. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение е в съответствие с изложеното разбиране. Посоченото от жалбоподателя решение №403 от 25.05.2010г. по гр.д.№5054/08г. на ВКС, І ГО, изхожда от същото разбиране. По това дело съставът на ВКС е обезсилил въззивно решение по отношение на лице, което е било конституирано като съделител, без в исковата молба да има твърдения, че е съсобственик на имота. Няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното въззивно решение по въпроса за процесуалната легитимация. Останалите актове на окръжни и районни съдилища, посочени в жалбата, не следва да бъдат обсъждани, тъй като няма данни да са влезли в сила и затова не могат да обусловят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, съгласно приетото в т.3 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №361 от 31.07.2014г. по гр.д.№388/13г. на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: