О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 510
София, 22.10.2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.4793 по описа за 2013г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №869 от 23.04.13г. по гр.д.№641/13г. на Варненския окръжен съд, след частична отмяна на решение 4870/27.11.12г. по гр.д.№1671/11г. на Варненския районен съд, са определени други квоти, при които да се извърши делба на съсобствена жилищна сграда, а именно: ? ид.част за ищцата Н. Г. М. и ? ид.ч. за ответницата К. Г. П…
Въззивният съд е приел, че страните по делото са дъщери на Г. К. Д., б.ж. на [населено място], [община], починал на 28.06.2009г. Процесната жилищна сграда е построена от Г. Д. през 1968г., по време на брака му с майката на страните Я. Н. Д., починала на 14.05.2000г. Прието е, че макар правото на строеж върху държавна земя да е било учредено само на Г. Д., по силата на чл.13, ал.1, вр. чл.103 от СК 1968г. /отм./ жилищната сграда се е включила в съпружеската имуществена общност на родителите. След смъртта на Я. Д. сградата е станала съсобственост на Г. Д. и дъщерите му К. П. и Н. М., при квоти 4/6 за бащата и по 1/6 за всяка една от дъщерите. Прието е също, че оставеното от Г. Д. завещание в полза на ответницата К. П. е нищожно поради неспазване на предвидената от закона форма. Затова то не произвежда правно действие и след смъртта на Г. Д. жилищната сграда остава в съсобственост на двете дъщери при равни квоти. Завещанието е оформено на два отделни листа. Първият от тях е от 20.03.2003г. и е озаглавен „договор за дарение“, а вторият е от 26.03.2007г. Завещателните разпореждания са неясни. В първата част се посочва, че наследственото имущество следва да се раздели на три части, като всеки получи своето, а в другата част се сочи, че имуществото остава на лицето, което се грижи за завещателя, при условие, че другата дъщеря получи парично уравнение на дела си. Прието е за неоснователно и възражението на ответницата, че е придобила по давност спорния имот при упражнявано съвместно със съпруга и давностно владение. Намерението за своене е обективирано спрямо ищцата едва през 2009г., когато и е противопоставено недвусмислено чрез изгонването и от имота. Давностният срок е прекъснат с подаването на исковата молба през 2011г. Изтеклият дотогава срок не е достатъчен, за да настъпят последиците на придобивната давност. Затова ответникът И. К. П. следва да се изключи от делбата.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците К. Г. П. и И. К. П.. Те считат, че съдът неправилно е преценил доказателствата за придобивната давност. Незаконосъобразен е и изводът му, че завещанието, което е оставено в полза на К., е нищожно.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: при така изготвените две завещания спазени ли са чл.25-27 ЗН и чл.42 ЗН и има ли валидно завещателно разпореждане в полза на К. П..
Ответницата Н. М. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество, евентуално че е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
По прилагането на чл.42, б.”б”, вр. чл.25, ал.1 ЗН има формирана богата практика на ВС и ВКС. Въпреки че случаят по настоящото дело съдържа особености, изразяващи се в начина на оформяне на завещателните разпореждания, не се налага ВКС да се произнася по конкретния казус, тъй като това няма да доведе до развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изяснено е в теорията и в съдебната практика, че саморъчното завещание е строго формално и неспазването на изискванията за оформянето му води до неговата нищожност. Освен че трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа датата, на която е съставено, то трябва да бъде и подписано, като подписът се поставя след завещателните разпореждания – чл.25, ал.1 ЗН. В завещанието ясно трябва да се посочи лицето, в полза на което се оставя имуществото на завещателя. Ако завещателят желае да измени или отмени предходно свое завещание, той трябва да стори това с ново завещание, което да съдържа всички необходими реквизити. В настоящия случай са налице две отделни завещания от две различни дати. В първото завещание от 20.03.2003г. не е посочено лицето на което завещателят оставя своята идеална част от процесната къща. Посочено е само, че завещанието е в полза на онази дъщеря, която ще гледа завещателя до неговата смърт. Това завещание не може да породи правни последици, тъй като не сочи ползващото се от него лице. Няма формирана воля за разпореждане с имуществото на завещателя в полза на конкретно лице. Следващото завещание от 26.03.2007г. сочи лицето, в полза на което се прави завещателно разпореждане, но няма подпис на завещателя, а това е задължителен реквизит по чл.25, ал.1 ЗН, без който не е изпълнено изискването за форма. Двете завещания, макар да са направени във връзка едно с друго, не могат да се разглеждат като един акт, тъй като са съставени по различно време и на различни листи. Всяко от тях трябва да отговаря на условията за действителност, за да има правно действие. В случая и двете завещания не отговарят на изискванията на закона. Приетото от въззивния съд, че те не пораждат правно действие, съответства както на закона, така и на практиката на ВКС по прилагането му.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №869 от 23.04.13г. по гр.д.№641/13г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: