1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 538
София, 04.11.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева т. д. № 61241 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 1896 от 07.03.2016 г. по в. гр. д. № 8944/2015 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, е потвърдено решение от 03.04.2015 г. по гр.д. № 25617/2013 г. на Софийски районен съд, 79 с-в, с което [фирма] е осъдено да възстанови на основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД на С. Г. Ш., действащ като [фирма], следните суми, представляващи недължими компоненти от платени сметки за доставена електрическа енергия за периода м.07.2008 г. – м.04.2013 г.: 20 818,27 лв. – цена за пренос на електрическа енергия „ниско напрежение“ /НН/; 264,51 лв. – стойност на „невъзстановяеми разходи“ ; 4156,65 лв. – заплатено ДДС върху първата главница; 52,90 лв. – заплатено ДДС върху втората главница, както и законни лихви върху всяка от посочените суми от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Въззивният съд е приел, че страните са обвързани от договор за продажба на електрическа енергия от 01.01.2006 г., по силата на който е извършвано електроснабдяване на стопански обект на ищеца [фирма] в [населено място] , [община]. За процесния период м.07.2008 г. – м.04.2013 г. ищецът е заплатил на ответника сумите по всички фактури за доставена електрическа енергия, които включват изброените по-горе недължими компоненти. Основните разсъждения на съда са за сумата от 20 818,27 лв. Прието е, че тя не се дължи, тъй като доставеното количество електроенергия не е било измерено в съответствие с нормативните изисквания на чл.120, ал.1 и ал.2 ЗЕ, вр.чл.29 и чл.103, ал.3 от Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на ел.енергия към преносната и разпределителнната мрежи; чл.18б, ал.3 от действащите към релевантния момент Правила за търговия с електрическа енергия /отм./ и чл.16 от ПИККЕ. Прието е, че в имота на ищеца има трафопост, който е негова собственост. Доставяната от ответника електроенергия „средно напрежение“ се трансформирала в трафопоста в електроенергия „ниско напрежение“, което се е ползвало от ищеца. Средството за търговско измерване /СТИ/ не е било поставено в съответствие с изискването на чл.16 от ПИККЕ от страната с по-високото напрежение на понижаващия трансформатор, т.е. преди трафопоста, където е подавано „средно напрежение“, а след този трафопост, при което неправилно се е отчитало подадено „ниско напрежение“. При тези данни, като се е позовал на решение №227 от 11.02.2013 г. по т.д.№1054/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, въззивният съд е достигнал до извода, че тъй като количеството консумирана електрическа енергия е измервано на място, което е различно от нормативно посоченото, отчетените показатели не могат да служат за изчисляване на цената за пренос, т.е. този компонент от цената на електрическата енергия е неопределяем и не се дължи. Изложени са и допълнителни съображения, че трансформаторът, който се намира в трафопоста на ищеца, служи за получаване, трансформиране и разпределение на ел.енергия, поради което след границата на присъединяване ответникът не е извършвал пренос на ел.енергия „ниско напрежение“. Прието е също, че възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като в хипотезата на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД се прилага общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника [фирма].
Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по ненадлежно изменена искова молба. Поддържат се и оплаквания за неправилност на решението: без надлежни доказателства съдът приел, ищецът е доказал собствеността си върху трафопоста; не били обсъдени възраженията на жалбоподателя, че ищецът не е предприел никакви действия за поставяне на СТИ от страната на средното напрежение на трафопоста и затова не може да се възползва от бездействието си, както и че е имало мълчаливо съгласие за запазване на местоположението на СТИ, което е заварено още преди 1999г.; че с решението на съда се създавало неоснователно обогатяване на ищеца, както и че искът по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД е насочен срещу страна, която не притежава пасивна материалноправна легитимация да отговаря по него.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията по чл.280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Относима ли е към задължението за компонент от цената пренос НН собствеността на съоръженията за присъединяване.
2. Чия следва да е инициативата за промяна на условията на присъединяване и в частност – мястото на средството за търговско измерване при заварени случаи, присъединени преди 1999 г., когато същото не отговаря на техническите изисквания на правилата за търговия за страната, на която да е измерването – на по-голямата страна на напрежението или на страна НН.
3. Може ли бездействието на ищеца да подаде искане за промяна на условията за присъединяване в частта за мястото на измерване за заварени при приемане на ЗЕЕЕ /отм./ и придобиването на имота случаи и /или за проверка за съответствието на съществуващите условия с нормативните изисквания, да се приеме за обстоятелство, от което да черпи благоприятни последици – връщане на платена при това заварено положение част от цената и може ли да се счита, че когато такава промяна не е искана, е налице съгласие на страните за мястото на измерване, като един от параметрите на договора за доставка. Включително като ищецът, като страна по договора, не е направил преди исковата молба никакъв сигнал или оплакване, с което добросъвестно да посочи какво счита за проблемно, а го е затаил и се е възползвал от съществуващото положение като икономически по-изгодно.
4. Допуска ли нормативната уредба – Закон за електростопанството /отм./, ЗЕЕЕ /отм./ и ЗЕ да бъде придобита от частен търговец, който не разполага с лицензия за разпределение на електрическа енергия, собствеността върху трафопост с договор или по приращение.
5. В какъв срок се погасява вземане за връщане на ежемесечни плащания по договор за доставка на електрическа енергия при начална липса на основание.
6. Може ли да се счита за променено основанието на иска, без да е променен докладът по делото и без да е постановено определение по чл.214, ал.1 ГПК.
Ответникът С. Г. Ш., действащ като [фирма], оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Тъй като оплакванията в касационната жалба и основанията по чл.280,ал.1 ГПК са свързани единствено с претенцията за връщане на сумата от 20 818,27 лв. – недължима цена за пренос на електрическа енергия „ниско напрежение“ и обусловения иск за връщане на сумата от 4156,65 лв. – начислен ДДС върху посочената главница, в тази част не е налице пречката на чл.280, ал.2, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По отношение на другите две суми, които са под 20 000 лв. и за които няма оплаквания в касационната жалба, жалбата не следва да се допуска до разглеждане по същество.
От поставените правни въпроси на първо място следва да бъде разгледан последният, тъй като той е свързан с оплакването за недопустимост на въззивното решение.
Въпросът е за предпоставките за валидно изменение на предявения иск, т.е. това е въпрос по прилагането на чл.214, ал.1 ГПК.
Въпреки приетото от въззивния съд, че първата инстанция е допуснала изменение на основанието на предявения иск, въпросът не е обуславящ за изхода на правния спор по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване, тъй като в действителност няма изменение на иска, а само уточнение на исковата молба, извършено в първото съдебно заседание в съответствие с чл.143, ал.2 ГПК. В исковата молба е изложено, че ответникът е получил сумата от 20818,27 лв. без основание, тъй като не е извършвал пренос на електрическа енергия „ниско напрежение“ към обекта на ищеца и следователно този компонент от цената на доставената енергия не му се дължи, а е бил заплатен. Изложени са и твърдения, че в имота на ищеца се намира трафопост, до който ответникът доставя електроенергия средно напрежение, но не и ниско напрежение. В първото съдебно заседание представителят на ищеца е пояснил, че въпросната сума не се дължи поради нарушаване на правилата за измерване на доставената електроенергия – чл.14, ал.1 и чл.18б, ал.3 и чл.18г от ПИККЕ, чл.120, ал.1 и ал.2 ЗЕ и чл.27 от Наредба №6 от 09.06.2004 г., тъй като количеството електроенергия не е измерено на границата на собствеността на електрическите съоръжения, а след трафопоста на ищеца. С това уточнение, което съдържа доводи от правно естество за недължимост на сумата от 20 818,27 лв., не се изменя основанието на предявения иск, който си остава по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД, във връзка с относими текстове от Закона за енергетиката и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, а се внасят само пояснения защо тази сума не се дължи. По тази причина, както поставеният шести въпрос в изложението към касационната жалба, така и свързаната с него практика на ВКС, са неотносими към правния спор по настоящото дело и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.
Останалите въпроси са свързани с оплакването за неправилност на въззивното решение. По тях също липсва основание за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос, уточнен от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г., се състои в това дали цената за пренос на електрическа енергия „ниско напрежение”, като компонент от цената на доставена електроенергия по договор за продажба между електроразпределително дружество и потребител, зависи от наличието на собствени електрически съоръжения, които се намират в имота на потребителя и които са свързани с електроразпределителната мрежа.
По поставения въпрос жалбоподателят поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като се позовава на решение № 167 от 20.06.2013 г. по в.т.д.№ 88/2013 г. на Варненския апелативен съд и №220 от 16.06.2015 г. по в.т.д. № 305/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
Поддържаното основание не е налице. На първо място – няма данни по делото решение № 167 от 20.06.2013 г. по в.т.д.№ 88/2013 г. на Варненския апелативен съд да е влязло в сила, за да може да послужи като основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, вр. т.3 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационно обжалване. Но дори да се касае до влязло в сила решение, соченото основание отново не е налице. Действително, в посоченото решение се приема, че при формиране на цената за пренос на електрическа енергия е ирелевантна собствеността върху електрическите съоръжения на потребителя, чрез които става присъединяването към електроразпределителната мрежа. Този извод влиза в противоречие с приетото по настоящото дело. Доколкото обаче в решение №227 от 11.02.2013 г. по т.д.№1054/2011 г. на ВКС, ІІ ТО, собствеността е приета за релевантна и доколкото обжалваното в настоящото производство въззивно решение съответства на това решение на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК, следва да се приеме, че противоречието между двете въззивни решения не съставлява основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Наличието на собствени на потребителя електрически съоръжения, чрез които става присъединяването му към електроразпределителната мрежа, както и техният вид, има значение дотолкова, доколкото определя какъв вид напрежение се доставя в имота му – високо, средно или ниско и съответно – какъв вид цена за пренос на електроенергия се дължи. Когато потребителят е присъединен на ниво „ниско напрежение”, той дължи съответната цена за пренос на ел.енергия „ниско напрежение”, Когато обаче в имота му се подава „средно напрежение”, което чрез собствения му трансформатор се преобразува в ниско, той ще дължи цена на пренос „средно напрежение”, тъй като не ползва електрически уредби и проводи за ниско напрежение, собственост на оператора на разпределителната мрежа. Двете цени са различни и се определят от КЕВР, съгласно чл.21, т.8 и т.19 от Закона за енергетиката и съобразно издадените Указания за образуване на цените на електрическата енергия на електроразпределителните дружества при регулиране чрез горна граница на приходите, приети с решение №34 от 02.06.2004 г. и Указания за образуване на цените за пренос на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи при регулиране чрез метода „горна граница на приходи” за втория регулаторен период, приети с решение №94 от 25.06.2010 г. Собствеността върху електрическите съоръжения на потребителя не влияе пряко на цената за пренос на електрическа енергия, която той дължи, а посредством определяне на вида напрежение, което той получава в имота си на границата на собственост, определима по правилата на чл.27-31 от приложимата Наредба № 6 от 09.06.2004 г. за присъединяване на производители и потребители на електрическа енергия към преносната и разпределителната електрически мрежи /отм./ и съобразно чл.14 от приложимите Правила за измерване на количеството електрическа енергия от 2007 г. /отм./ и чл.14 от ПИККЕ от 2013 г.
Другото решение – №220 от 16.06.2015 г. по в.т.д. № 305/2015 г. на Пловдивския апелативен съд, е влязло в сила, но не дава отговор на поставения въпрос, затова не може да послужи като пример за противоречива практика и основание за допускане на касационно обжалване. За да приеме, че в разглеждания случай няма основание за връщане на заплатената цена на пренос на електрическа енергия „ниско напрежение”, съдът е достигнал до извод, че е решаващо постигнатото между страните изрично съгласие за поставяне на СТИ от страната с по-ниското напрежение, в противовес с разпоредбата на чл.14, ал.1 ПИККЕ от 2007 г. /отм./. Такова условие по настоящото дело липсва, затова двете решения не си противоречат.
Вторият въпрос се свежда до това коя от страните по договора за продажба на електрическа енергия трябва да прояви инициатива, за да измени мястото на СТИ при заварени случаи, когато то е поставено от страната на по-ниското напрежение в противоречие с изискването на чл.16 от ПИККЕ от 2004 г. и съответно – чл.14 от ПИККЕ от 2007 г. и 2013г. По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът обаче не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не е давал отговор на този въпрос, а и той е без значение за изхода на делото. Решаващо е обстоятелството, че в процесния период СТИ се е намирало на нерегламентирано място и е отчитало „ниско напрежение”, а е следвало да отчита доставяното в имота „средно напрежение”, за което се дължи цена за пренос на електроенергия. Независимо от това, въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като има изрична уредба в закона, която е ясна и не се нуждае от тълкуване. В чл.120, ал.3 от Закона за енергетиката изрично е посочено, че операторът на електроразпределителната мрежа определя вида, броя и мястото на монтиране на измервателните уреди – т.е. решаващи са действията на оператора на мрежата, а не тези на потребителя и не може да се поддържа, че с бездействието си потребителят създава благоприятно за себе си положение, поради което не може да се възползва от него.
В първата си част третият въпрос повтаря втория и по същите съображения следва да се откаже допускане на касационно обжалване по него. Във втората си част питането е дали бездействието на потребителя може да се приравни на мълчаливо съгласие за поставяне на СТИ от страната на по-ниското напрежение на понижаващия трансформатор.
По този въпрос липсва противоречие между обжалваното решение и решение №220 от 16.06.2015 г. по в.т.д. № 305/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. В решението на П. се говори за изрично съгласие за поставяне на СТИ от страната на по-ниското напрежение, вписано в договора за присъединяване, каквото в настоящия случай, а и в питането, няма. Въпросът не е застъпен и в другото решение – решение от 05.05.2011 г. по т.д.№185/2011 г. на Старозагорския окръжен съд. За да приеме, че се дължи цена за пренос на електроенергия „ниско напрежение”, съдът е счел, че спорният електропровод е собственост на оператора на разпределителната мрежа, а не на потребителя. Това са решаващите изводи на съда, а не наличието или липсата на съгласие за поставяне на измервателното устройство от страната на по-ниското напрежение. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос по изложените съображения за наличие на законодателна уредба, която определя къде следва да бъде монтирано средството за търговско измерване и кой има правомощието да определи мястото му, при което „мълчаливо съгласие” не може да се изведе.
4. Четвъртият въпрос е за възможността при действието на ЗЕЕЕ /отм./ и ЗЕ да се придобие чрез правна сделка или по приращение собствеността върху трафопост. По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение и решение № 440/23.12.2011 г. по гр.д. № 1605/2010 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 169/2009 г. на ВКС, І ГО; решение № 856 от 27.07.2007 г. по гр. д. № 889/2006 г. на ВКС, V ГО и решение № 92 от 11.10.2013 г. по в. гр. д. № 227/2013 г. на Бургаския апелативен съд.
Посоченото основание не е налице. В изброените решения на ВКС се разглежда залегналият в законодателството принцип, че трафопостовете, като енергийни съоръжения, трябва да бъдат собственост на лицата, получили лиценз за осъществяване на дейности в областта на енергетиката. Разгледана е разпоредбата на §4, ал.1 от ПЗР на ЗЕ, според която при приватизация на обекти, на чиято територия са изградени енергийни обекти, те не се включват в предмета на сделката, ако чрез тях се снабдява с енергия или природен газ повече от един потребител, а се прехвърлят на съответното енергийно предприятие. Същевременно в решение № 440/23.12.2011 г. по гр.д. № 1605/2010 г. на ВКС, ІV ГО са разгледани и изключенията – чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./, който дава възможност на кооперативни и други обществени организации, с разрешение на Асоциация Енергетика, да притежават отделни енергийни обекти по ал.1 – електрически централи за производство на електрическа енергия, електрически уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия. В решение № 300 от 28.06.2010 г. по гр.д.№ 169/2009 г. на ВКС, І ГО е разгледана и разпоредбата на §4, ал.1 ПЗР на ЗЕ, която предписва изкупуване на енергийните обекти, които трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица. Едно от тези изключения е случаят по настоящото дело, тъй като имотът на ищеца, в който е изграден процесният трафопост, представлява бивш стопански двор на ТКЗС и следователно е налице разискваното изключение по чл.2, ал.2 от Закона за електростопанството от 1975 г. /отм./. Това изключение не е било предмет на делото по нито едно от посочените решения на ВКС и на БАС, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение им противоречи.
И на последно място се поставя въпросът за погасителната давност за вземане по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, когато има за предмет връщане на недължимо платени суми по договор за доставка на електрическа енергия. Посоченото от жалбоподателя ТР №3/18.05.2012 г. по тълк.д.№3/2011 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към този въпрос. То разглежда погасителната давност за вземанията за плащане на цена на електрическа енергия, разглеждани като периодични плащания и поради това относими към чл.111, б.”в” ЗЗД. Предметът на настоящото дело е връщане на недължимо платена сума. Макар тя да е сбор от множество недължими плащания на компонент от цена на доставена електрическа енергия, хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е извън приложното поле на тълкувателното решение и поради това не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски – 1900 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.05.2016 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1896 от 07.03.2016 г. по в. гр. д. № 8944/2015 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на С. Г. Ш., действащ като [фирма], сумата от 1900лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: