О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 303
С., 04.04.2011 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Г. гр.д.№1229 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 03.05.10г. по гр.д.№874/09г. на С. градски съд е оставено в сила решението от 14.08.08г. по гр.д.№8717/07г. на Софийския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Р. Й. Ф., срещу В. Р. П. иск по чл.108 от ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на 1/6 ид.част от апартамент №86, находящ се в[населено място], ЖК „М”, бл.., вх., ет..
Въззивният съд е приел, че процесният апартамент е придобит по време на брака на Й. С. и Б. С., които са родители на ищцата. След смъртта на Й. С., преживялата съпруга Б. С. и децата Р. Ф. и Г. Й. продали апартамента на Р. Х. с нотариален акт №101/06.11.2000г. Впоследствие Р. Х. продал апартамента на Л. Ш. – нот.акт №8/24.01.01г., а тя от своя страна продала апартамента на ответницата В. П. с нотариален акт №184/12.11.01г. След четири дни, на 16.11.01г., е вписана искова молба на Б. С., Г. Й. и Р. Ф. за обявяване нищожност на договора за покупко-продажба по нотариален акт №101/2000г. на основание чл.26, ал.2, вр.чл.17, ал.1 от ЗЗД. С влязло в сила решение от 24.07.05г. по гр.д.№114/02г. на С. градски съд този иск е бил уважен – продажбата е обявена за относително симулативна, като прикриваща договор за учредяване на договорна ипотека в полза на Р. С. Х.. Със същото съдебно решение е прието за установено по отношение на Р. С. Х., че сключеният на 07.11.2000г. между него и Р. Ф. предварителен договор за покупко-продажба на апартамента в[населено място], ЖК „М”-4, бл., вх., ет., ап., е нищожен. Този договор е обявен за договор за паричен заем със заемодател Р. С. Х. и заемополучател Р. Й. Ф.. Въззивният съд е обсъдил и свидетелските показания по делото. Свидетелят Н. е установил, че през 2001г. ответницата е търсила да закупи жилище и е ходила на оглед в процесния апартамент, а след закупуването му живее в него. Свидетелката М. е установила, че съпругът и също е попаднал в подобна схема за измама, имало е предаване по телевизията и публикации в пресата във връзка с участието на Р. Х. в тези сделки. По този повод тя се запознала с ищцата, която и споделила, че също е измамена и че Р. Х. е влязъл в жилището им в тяхно отсъствие. Свидетелката С. /майка на ищцата/ е установила, че според техни бивши съседи, хората, които са купили процесното жилище, са заявили, че Х. и тях е искал да излъже, но не успял. Свидетелката П. е заявила, че ответницата от 15 години живее в процесното жилище.
При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск за собственост е неоснователен. Съгласно чл.17, ал.2 от ЗЗД, правата на последната купувачка на процесния апартамент В. П. се запазват, тъй като тя е закупила имота преди вписване на исковата молба за обявяване нищожността на договора за продажба, оформен с нотариален акт №101/2000г., който по-късно е бил обявен за нищожен с влязлото в сила решение на СГС по гр.д.№114/02г. на СГС. Прието е, че по делото не е установено чрез свидетелските показания знание на В. П. за симулативния характер на продажбата между Б. С., Г. Й., Р. Ф. и Р. Х.. Тъй като не е опровергана презумпцията за добросъвестност на В. П., а и на нейната праводателка Л. Ш., собствеността на процесното жилище принадлежи на ответницата В. П. и предявеният срещу нея ревандикационен иск е неоснователен.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Р. Ф.. В нея се съдържа оплакване срещу извода на въззивния съд, че ответницата В. П. е била добросъвестна при закупуване на процесното жилище. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса доколко оборването на презумпцията по чл.17, ал.2 от ЗЗД за добросъвестност на третото лице-купувач, придобило от приобретател на недвижим имот по симулативна сделка, може да бъде установявана със свидетелски показания. Този въпрос се поставя, тъй като според жалбоподателката въззивният съд не е извършил преценка на гласните доказателства и фактически е игнорирал обстоятелствата, установени с тях, като е приел, че те не могат да оборят презумпцията на чл.17, ал.2 от ЗЗД. Освен това жалбоподателката счита, че въззивното решение противоречи на съдебната практика, според която презумпцията за добросъвестност на третото лице е оборима, както и че подставеното лице не може да се позовава на разпоредбата на чл.17, ал.2 от ЗЗД. Сочат се решение №132 от 15.05.2003г. по гр.д.№43/02г. на ВКС, ІV ГО и решение №69 от 15.01.69г. по гр.д.№2060/68г. на І ГО, като освен това се пояснява, че в случая Л. Ш., от която ответницата е закупила процесния апартамент, е подставено лице.
Ответникът в производството В. Р. П. не взема становище по допустимостта на касационното обжалване. В представения писмен отговор поддържа становище за неоснователност на жалбата, тъй като свидетелските показания по делото не са опровергали презумпцията на чл.17, ал.2 от ЗЗД за добросъвествост на третото лице, което е придобило права от приобретателя по симулативната сделка.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания за допустимост на касационното обжалване.
На първо място – знанието на третото лице по чл.17, ал.2 от ЗЗД за симулативния характер на сделката, с която неговият праводател е придобил имота, не е сред кръга на обстоятелствата, за които има забрана по чл.133, ал.1 от ГПК /отм./, сега чл.164, ал.1 от ГПК за установяване със свидетелски показания. По този въпрос не съществува колебание в съдебната практика, ето защо не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не е вярно твърдението на жалбоподателката, че в случая въззивният съд не е обсъдил свидетелските показания, с което по същество е приел, че те са недопустими. Показанията са преценени, но те не разкриват знание на ответницата, че сделката по нот.акт №101/2000г. е симулативна. Само от факта, че името на адв.Х. е било обсъждано в телевизионно предаване за измами с жилища не може да се направи извод, че и ответницата е разбрала за ролята му при придобиване на процесното жилище и за симулативния характер на сделката. Не разкриват такова знание и показанията на свидетелката С., майка на ищцата, още повече, че те не са преки, а преразказват дочутото от съседи на жилището, които не са се явили като свидетели. Не е налице и противоречива съдебна практика по въпроса дали презумпцията по чл.17, ал.2 от ЗЗД за добросъвестност на третото лице е оборима и дали подставеното лице може да се ползва от текста на чл.17, ал.2 от ЗЗД. За да отхвърли предявения иск за собственост въззивният съд не е приел безусловно, че ответницата В. П. е добросъвестно трето лице по смисъла на чл.17, ал.2 от ЗЗД, а е изложил мотив, че в случая презумпцията за добросъвестност не е опровергана. Този извод е в съответствие както с гласните доказателства по делото, така и с приетото в решение №132 от 15.05.2003г. по гр.д.№43/02г. на ВКС, ІV ГО, на което се е позовала жалбоподателката, за оборимия характер на презумпцията. Д. решение №69 от 15.01.69г. по гр.д.№2060/68г. на І ГО е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като тук нито е правено възражение, че Л. Ш. е била подставено лице, нито пък са събирани доказателства за това, ето защо и въззивният съд не е разисквал въпроса дали подставеното лице може да се ползва от разпоредбата на чл.17, ал.2 от ЗЗД – т.е. няма противоречива съдебна практика и по този въпрос.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 03.05.10г. по гр.д.№874/09г. на С. градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: