4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 396
София, 27.06.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1419 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 404 от 09.12.2015 г. по гр.д.№242/2015 г. на Кюстендилския окръжен съд, след частична отмяна на решение от 16.01.2015г. по гр.д.№1901/2011г. на Кюстендилския районен съд, В. В. К. е осъдена да заплати на другия съделител И. М. К., на основание чл.346 ГПК, вр. чл.59 ЗЗД, сумата от 2 500лв., представляваща половината от заплатените от К. в брой 5000лв. при закупуване на процесния апартамент. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която тази претенция по сметки е била отхвърлена за разликата до пълния предявен размер от 45 000 лв., както и в частта, с която В. К. е била осъдена да заплати на И. К. сумата от 10 638 лв., представляваща половината от направените необходими и полезни разноски в съсобствения имот. Решението на районния съд е обезсилено в частта, с която е разгледана претенция на В. К. по чл.344, ал.2 ГПК за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на делбения имот до приключване на делото за делба и в тази част производството е прекратено.
Въззивният съд е приел, че страните по делото са закупили в обикновена съсобственост процесния апартамент за сумата от 21 000лв., от които 5 000 лв. са платени в брой, а разликата от 16 000 лв. е теглен заем от Ц. АД, по който като длъжници фигурират и двамата купувачи. Прието е, че сумата от 5000 лв. е заплатена само от единия купувач И. К., затова другата купувачка В. К. му дължи половината от тази сума, съответстваща на квотата и в съсобствеността. По отношение на банковия кредит е прието, че за периода 09.03.2006 г. – 09.11.2011 г. И. К. е заплатил 8 355,55 лв., а остатъкът от кредита все още не е платен. Изхождайки от разпоредбата на чл.127, ал.2 ЗЗД и от задължителната практика на ВКС по прилагането и, съдът е приел, че не е доказано И. К. да е заплатил на банката като солидарен длъжник повече от неговата част от задължението, за да може да иска надплатеното от другия солидарен длъжник. За доказана и основателна е приета другата претенция – за извършени от И. К. необходими разноски и подобрения в процесния апартамент. Претенцията по чл.344, ал.2 ГПК е приета за недопустима, тъй като няма постановен акт на съда на кого от двамата съделители се предоставя привременното ползване на процесния апартамент. Ако пък се приеме, че претенцията е по чл.346 ГПК, тя пак е недопустима поради неуточнен размер.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени и от двамата съделители.
И. К. поддържа, че процесният апартамент е закупен за 45 000 лв., а не както е посочено в нотариалния акт за 21 000лв. Освен това в договора за банков кредит е посочено, че единствено той ще го погасява. Ответницата не е давала никакви пари за този апартамент, затова неправилно съдът отказал да му присъди половината от действителната му стойност по реда на чл.346 ГПК. Съдът допуснал съществени процесуални нарушения, като не обсъдил всички доказателства по делото, поради което постановил неправилно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че разглеждайки жалбата по същество, ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен допуснатите съществени процесуални нарушения, въззивният съд нарушил и материалния закон – ЗС и ЗЛС.
В. К. обжалва решението в частта, с която е осъдена да заплати сумата от 10 638 лв., представляваща половината от стойността на направените необходими и полезни разноски в съсобствения имот, както и в частта, с която е прекратено производството по направената от нея претенция за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на имота. Жалбоподателката счита, че по делото не е било установено кога са правени разноските и подобренията – по време на брака между страните, когато те са живели в имота, или след развода им, когато са го закупили. Към момента на закупуването жилището било напълно годно за живеене, затова подобрения не били необходими, а и жалбоподателката не е давала съгласие за извършването им. Подобренията били и недоказани по размер. Въззивният съд допуснал съществени процесуални нарушения, като не е отстранил процесуалните пропуски на първата инстанция във връзка с претенцията на жалбоподателката за обезщетение за лишаване от ползване на процесния апартамент, която е допустима и основателна.
В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение противоречи на ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС, според които отношенията по повод извършените подобрения следва да се уредят съгласно чл.30, ал.3 ЗС. По претенцията за обезщетение за лишаване от ползване решението влизало в противоречие с решение №344 от 17.05.1975г. по гр.д.№684/1975 г. на ІІІ ГО и решение № 563/06.03.1964 г. по гр.д.2875/1963 г. на І ГО. По този въпрос имало противоречие и между решението на първата и на втората инстанция по делото. И на последно място – въпросът за релевантната претенция по чл.346 и чл.344, ал.2 ГПК бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В изложението към касационната жалба на И. К. не се съдържа правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на обуславящия правен въпрос, разрешен в обжалваното решение; ВКС не е задължен да извежда въпроса от изложението, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Освен това – в жалбата и изложението към нея липсва обосновка с какво разглеждането на конкретното дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК в случая не е налице, тъй като правните проблеми, които се поставят по настоящото дело, не са свързани с празноти в правото или някакви недостатъчни в правоприлагането, които да бъдат преодолени по този ред.
Същото се отнася и за изложението към жалбата на В. К., в което също не са формулирани правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената от жалбоподателката практика на ВКС. В съответствие с ППВС № 6/1974 г. и ТР № 85/1968г. на ОСГК на ВС, макар да не е квалифицирал изрично претенцията за подобрения по чл.30, ал.3 ЗС, въззивният съд е приложил това правно основание. Не е присъдил увеличената стойност на имота, а остойностените от вещото лице труд и материали за всяка една от строителните дейности, изброени в молбата на И. К.. Претенцията на жалбоподателката за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот съдът е намерил за процесуално недопустима. Жалбоподателката не поставя правен въпрос и не сочи практика на ВКС, свързана с допустимостта на тази претенция, за да обоснове противоречие по чл.280, ал.1 ГПК. Посочените от нея решение № 344 от 17.05.1975 г. по гр.д.№ 684/1975 г. на ІІІ ГО и решение № 563 /06.03.1964 г. по гр. д. 2875/1963 г. на І ГО представляват практика по основателността на претенцията, а не по нейната допустимост, а именно допустимостта е решаваща в случая. Противоречието между решението на първата и на втората инстанция по даден правен въпрос не се обхваща от приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, съгласно т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. И на последно място – неясно е и питането и във връзка с претенциите по чл.346 и чл.344, ал.2 ГПК, нито пък има основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка с това питане.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 404 от 09.12.2015 г. по гр.д.№242/2015 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: