1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
София, 27.10.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№5280 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение от 30.12.13г. по в.гр.д.№4124/12г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение от 10.03.14г. по същото дело, е потвърдено решение от 31.05.12г. по гр.д.№13023/11г. на Софийски градски съд, с което е бил отхвърлен предявеният от С. С. П. срещу М. С. П. и М. С. К. иск по чл.66, ал.1, вр. чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място],[жк], [улица].
В основното решение въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че искът е неоснователен, тъй като е предявен след изтичане на двумесечния преклузивен срок по чл.33, ал.2 ЗС, считано от узнаване на продажбата. Този извод съдът е направил след обсъждане на писмените и гласни доказателства по делото. Позовал се е на жалбата на ищеца от 26.08.10г. срещу издаденото в полза на ответницата М. К. разрешение за преустройство на процесната сграда, както и на административната преписка, в която се съдържа нотариалният акт за продажба, по силата на която тя е станала собственик на сградата. Позовал се е и на обясненията на ищеца, дадени по прокурорска преписка №35583/10г. на Софийска районна прокуратура, в които той оспорва правото на собственост на ответницата М. К., както и на показанията на свидетелката Д. Ш.-С., младши полицейски инспектор, която е установила, че в прокурорската преписка се е съдържал нотариалният акт на М. К. и че ищецът е бил запознат с него. На базата на тези писмени и гласни доказателства са преценени и показанията на заинтересуваните свидетели – синът на ищеца и бащата на втората ответница, като са приети за достоверни показанията на втория свидетел, тъй като те съответстват и на писмените доказателства. Направен е извод, че най-късно на 06.08.10г., когато е постановен отказът на СРП да образува наказателно производство по посочената преписка, на ищеца е бил известен фактът на прехвърляне на собствеността върху процесната сграда и от този момент започва да тече двумесечният срок за предявяване на иск за изкупуване на сградата. Искът е предявен едва на 07.01.11г., след изтичане на този срок.
В решението по чл.247 ГПК са поправени очевидни фактически грешки в решението по същество, като погрешната дата 30.12.12г. е променена на 30.12.13г., а вместо сгрешената дата на съдебното заседание – 10.10.12г. е вписана истинската дата 10.10.13г.
Касационни жалби срещу двете решения са подадени от ищеца С. П. С..
Според жалбоподателя основното решение е нищожно или недопустимо, тъй като е постановено на дата, предхождаща датата на последното съдебно заседание. Освен това то е неправилно, тъй като е основано на погрешна преценка на доказателствата по делото относно началния момент, от който започва да тече срока по чл.33, ал.2 ЗС. Поддържа тезата си, че е узнал за прехвърлянето на собствеността едва на 01.12.10г., когато бащата на втората ответница влязъл в имота по повод проверка на водомерната шахта. Съдът не обсъдил гласните доказателства, които установявали това твърдение, а и не допуснал друг свидетел на мястото на починалия инж.В. М., който не е могъл да бъде разпитан по делото.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по въпросите дали съдът следва да се произнесе с решение по иск с правно основание чл.33, ал.2 ЗС и в случаите, когато е пропуснат срокът за предявявяване на този иск, както и дали това решение следва да съдържа произнасяне по всички предпоставки на чл.33, ал.2 ЗС; представлява ли нарушение на процесуалните правила отказът на съда да разпита друго лице на мястото на свидетел, който вече е починал; трябва ли въззивният съд да изложи правни мотиви към решението си, а не само да обсъжда фактическата обстановка, както и дали съдът е длъжен да изложи съображения защо вярва на едни свидетели, а не на други. По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с решение №121/21.06.13г. по гр.д.№862/12г. на ВКС, ІІ ГО; ТР №1/04.01.10г. на ОСГК на ВКС; решение №157/25.01.12г. по гр.д.№823/10г. на ІІ ГО; решение №415 по гр.д.№1332/10г. на І ГО; решение №87/04.09.58г. на ОСГК и решение №70/03.11.80г. на ОСГК.
В жалбата срещу решението по чл.247 ГПК се поддържа, че липсва противоречие между мотиви и диспозитив на основното решение, поради което не е било налице основание за отстраняване на очевидна фактическа грешка, а освен това съдът не призовал страните в открито заседание, което представлявало процесуално нарушение.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса следва ли при поправка на очевидна фактическа грешка страните да бъдат призовани в открито съдебно заседание, на което се обсъжда допустимостта на поправката и дали неизвършването на посочените процесуални действия от съда представлява нарушение на процесуалните правила и как се отразява на преценката за валидността, допустимостта и правилността на решението. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение №321/26.09.12г. по гр.д.№54/12г. на І ГО на ВКС.
Ответниците в производството М. С. К. и М. С. П. оспорват жалбите. Считат, че те не следва да се допускат до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
По жалбата срещу основното решение:
По първия въпрос не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение №121/21.06.13г. по гр.д.№862/12г. на ВКС, ІІ ГО. Въззивният съд се е произнесъл с решение по предявения иск по чл.33, ал.2 и го е отхвърлил като неоснователен. Този начин на процедиране е в пълно съответствие с посоченото решение на ВКС по чл.290 ГПК. Противоречие би имало, ако въззивният съд беше обезсилил първоинстанционното решение и беше прекратил производството по предявения иск като недопустим поради изтичане на преклузивния двумесечен срок за предявяването му. Такъв резултат обаче не е постановяван. Жалбоподателят неправилно тълкува решение №121/21.06.13г. по гр.д.№862/12г. на ВКС, ІІ ГО, като счита, че с него се дават задължителни указания съдът да разгледа всички предпоставки на чл.33 ЗС, дори когато се установи, че е изтекъл двумесечен срок за предявяване на иска. Такива разяснения ВКС не е давал. Неговите разяснения се свеждат само до това – при пропуснат срок съдът да постанови решение, а не определение за прекратяване на производството по делото.
По въпроса за замяна на свидетелите жалбоподателят изтъква противоречие на въззивното решение с ТР №1/04.01.2010г. на ОСГК на ВКС. Противоречие обаче няма, тъй като тълкувателното решение не разглежда тази частна хипотеза, а дава общи указания, свързани с прилагането на ГПК /отм./, за допустимост пред въззивната инстанция на свидетели, които не са разпитани в първата инстанция. Производството по настоящото дело обаче се движи по реда на ГПК от 01.03.2008г., по който има нови правила за допустимост на доказателства във въззивната инстанция – чл.266, ал.2 ГПК, а и в случая заличаването на допуснатия свидетел от първоинстанционния съд не е свързано с процесуални нарушения, а е поради непредставяне на доказателства, че той е в командировка и затова не може да се яви за разпит в съдебно заседание.
Липсва противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по въпроса за необходимостта от излагане на мотиви към въззивното решение. В съответствие с посочените от жалбоподателя решение №157/25.01.12г. по гр.д.№823/10г. на ІІ ГО и решение №415 по гр.д.№1332/10г. на І ГО въззивният съд е мотивирал своя акт. Тъй като основният спор по делото е относно фактите, затова и акцентът на мотивите на въззивния съд е върху тези факти, без това обаче да означава, че той не е изложил и съображения по съществото на правния спор.
В съответствие с решение №87/04.09.58г. на ОСГК и решение №70/03.11.80г. на ОСГК въззивният съд е анализирал свидетелските показания по делото, като е изложил съображения защо дава вяра на свидетеля С. К., а не на свидетеля Д. П.. Ето защо и по последния въпрос не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По жалбата срещу решението по чл.247 ГПК:
Посоченото от жалбоподателя решение №321/26.09.12г. по гр.д.№54/12г. на І ГО на ВКС не съдържа отговор на поставения въпрос – дали при поправка на очевидна фактическа грешка страните следва да бъдат призовани задължително в открито съдебно заседание, на което да се обсъжда допустимостта на поправката. Този въпрос не е разглеждан от състава на ВКС и не може да се приеме, че има противоречие между това решение и обжалваното въззивно решение на САС. В текста на чл.247, ал.3 ГПК е дадена ясна регламентация, че съдът призовава страните в открито съдебно заседание, когато прецени това за необходимо. Обжалваното решение е съобразено с тази разпоредба, както и с практиката на ВКС по нея, според която не винаги при постановяване на решение по чл.247 ГПК страните се призовават предварително в открито съдебно заседание за обсъждане на исканата поправка на очевидна фактическа грешка. Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване на второто решение на САС.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция, на ответниците М. С. П. и М. С. К. следва да бъдат присъдени сторените разноски – по 600лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решенията от 30.12.2013г. и от 30.03.2014г. по в.гр.д.№4124/2012г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА С. С. П. от [населено място],[жк], [улица] да заплати на М. С. П. и на М. С. К., двете от [населено място], [улица], по 600лв. разноски за всяка от тях.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: