1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
София, 03.11.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№4957 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №121 от 16.04.14г. по гр.д.№10/14г. на Ловешкия окръжен съд е потвърдено решение №146 от 20.11.13г. по гр.д.№907/12г. на Тетевенския районен съд, в частта, с която е бил отхвърлен искът по чл.108 ЗС на Кооперация „Потребителна кооперация С.” [населено място] против [фирма], [населено място] за собственост на три полумасивни едноетажни стопански сгради, съответно с площ от 245 кв.м., 72 кв.м. и 56 кв.м., построени в землището на [населено място], местността „Л.”. Решението на районния съд е потвърдено и в частта, с която са отхвърлени исковете на [община], предявени при условията на главно встъпване, за собственост на същите сгради. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която паричната претенция на Кооперация „Потребителна кооперация С.” срещу [фирма] е била разгледана на основание чл.59 ЗЗД и вместо това въззивният съд е присъдил 3132лв. на основание чл.236, ал.2 ЗЗД, като неплатена наемна цена до 02.07.12г. и обезщетение за ползването на наетия имот, въпреки противопоставянето на наемодателя до предявяване на исковата молба.
Въззивният съд е приел, че процесните сгради са построени през периода 1946 – 1950г. от Селкооп „С.” [населено място], а след 1991г. са владени от регистрираната към този момент Кооперация „Потребителна кооперация С.”. Сградите попадат в земи по чл.19 ЗСПЗЗ. За да отхвърли иска на Кооперация „Потребителна кооперация С.” по чл.108 ЗС, основан на придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС, въззивният съд е приел, че по отношение на процесните сгради, които са построени върху земеделски земи, се прилага чл.5, ал.2 ЗОСОИ, като изтеклата давност до 22.11.1997г. не се зачита, а също така не се зачита и давността до приключване на реституционната процедура. През 2006г. земите са нанесени в картата на възстановената собственост като земи по чл.19 ЗСПЗЗ. От 2006г. до датата на предявяване на иска – 10.12.2012г. не са изтекли изискуемите 10 г. давностно владение. Освен това е добавено, че по делото не е установено правоприемство между ищцовата кооперация и съществувалия към 1946 – 1950г. Селкооп „С.”. Искът за собственост на главновстъпилото лице е отхвърлен по съображения, че не е доказано придобивното основание на общината върху земята – чл.19 ЗСПЗЗ, а оттук не е доказана и презумпцията на чл.92 ЗС. Изложени са съображения, че по делото е представено протоколното решение на комисията по чл.45в, ал.1 ППЗСПЗЗ, приложението, както и заповедта, с която решението е одобрено, но липсват доказателства кога е влязла в сила картата на възстановената собственост или кадастралната карта на населеното място, след което се развива процедура по чл.45в ППЗСПЗЗ. Липсват и доказателства да е влязла в сила заповедта за одобряване на решението по чл.45в, ал.1 ППЗСПЗЗ.
Срещу въззивното решение са подадени касационни жалби на [фирма] и на [община]. Жалбата на дружеството е върната като нередовна и касационно производство е образувано само по жалбата на [община].
Жалбоподателят поддържа, че в действителност предявените искове за собственост са по чл.124, ал.1 ГПК срещу Кооперация „Потребителна кооперация С.” и по чл.108 ЗС срещу [фирма], а не обратното, както неправилно е приел въззивният съд. Неправилно е прието също, че не е доказано придобивното основание по чл.19 ЗСПЗЗ. Представеният по делото акт за частна общинска собственост се ползвал с материална доказателствена сила, която не била опровергана по реда на чл.193 ГПК. Освен това – за да започне процедурата по чл.45в ППЗСПЗЗ е необходимо да има влязла в сила карта на възстановената собственост, за което директорът на областна служба „Земеделие”, който назначава комисията по чл.19, ал.2 ЗСПЗЗ, следи служебно.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС:
1. Допустимо ли е съдът, в противоречие с исковата молба, доказателствата по делото и първоинстанционното решение да приеме, че е сезиран с ревандикационен иск по чл.108 ЗС срещу единия ответник и с установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК срещу другия, вместо обратното, както е в действителност.
2. Може ли съдът да упражни контрол върху административен акт, в случая акт за общинска собственост, при липса на възражение на ответниците за законосъобразността на акта и неоспорване от тях на констатациите му.
3. Следва ли съдът да упражни косвен контрол върху административен акт, какъвто е заповедта на директора на областна дирекция „Земеделие”, с която се одобрява протоколното решение по чл.45в, ал.1 ППЗСПЗЗ, при липса на възражение на насрещната страна за законосъобразност на акта и одобреното със същия протоколно решение. Този контрол кореспондира ли с чл.6 ГПК. 4. Произнасянето по незаявени от ответника възражения по иска за собственост води ли до недопустимост или неправилност на съдебното решение.
5. Допуснатото нарушение на чл.146, ал.2 ГПК, изразяващо се в непосочване в доклада за кои от твърдените обстоятелства и факти не се сочат доказателства не лишава ли страните от предприемане на съответните процесуални действия по представянето им.
6. Посочването едва в решението, че за процесния имот няма доказателства по делото, не е ли в противоречие със служебното начало, установено в чл.7 ГПК.
7. Игнорирането на релевантни факти, каквито са свидетелските показания и признанието на ответниците на констатираното с акта за общинска собственост право на собственост, какви правни последици води след себе си.
По втория и третия въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР по тълк.д.№5/2011г. на ОСГК на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по всички въпроси не е мотивирано.
Ответникът в производството Кооперация „Потребителна кооперация С.” [населено място] оспорва жалбата. Счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за разглеждането и по същество.
Ответникът [фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос не е определящ за изхода на делото по смисъла на т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване. Действително, в мотивите на въззивното решение е прието, че искът на главновстъпилото лице срещу „Потребителна кооперация С.” е по чл.108 ЗС, а срещу [фирма] – по чл.124, ал.1 ГПК, докато в действителност е точно обратното. Тези погрешни мотиви обаче не са се отразили на диспозитива на въззивното решение, тъй като с него само се потвърждава първоинстанционното решение по исковете на главновстъпилото лице, а в решението на първата инстанция те са правилно посочени – установителен иск срещу „Потребителна кооперация С.” и осъдителен по чл.108 ЗС срещу [фирма]. Решаващ е диспозитивът на съдебния акт, който в случая е в съответствие със заявените претенции.
Вторият въпрос е неправилно поставен, тъй като актът за общинска собственост не е административен акт и за него не се отнасят правилата на косвения съдебен контрол върху административни актове. По отношение на актовете за общинска и за държавна собственост има специални правила, както и задължителна практика на ВКС във връзка с тяхната преценка. В решение №61 от 26.05.14г. по гр.д.№7685/13г. на ВКС, ІІ ГО е прието, актът за държавна собственост само констатира правото на собственост на държавата, без да го поражда; че актът се ползва с обвързваща доказателствена сила само по отношение на отразените в него факти; че има легитимиращо действие, по силата на което имотът се счита за държавен до доказване на противното, както и че съдът не е длъжен да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед всички доказателства по делото и разпоредбите на закона; че съдът може да отрече правото на собственост на държавата, дори и когато няма възражение на противната страна срещу акта за държавна собственост. Решението е постановено в производство по чл.290 ГПК и представлява задължителна практика на ВКС. Разсъжденията в него се отнасят за акта за държавна собственост, но важат и за акта за общинска собственост. Обжалваното в настоящото производство въззивно решение не противоречи на това решение на ВКС, още повече като се имат предвид данните по делото, че по отношение на спорните сгради се прилага разпоредбата на чл.2, ал.3 ЗОбС, в редакцията преди измененията с ДВ бр.101/2004г., което изключва презумпцията на чл.92 ЗС, на която се позовава общината. Ето защо по този въпрос също не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По останалите въпроси също няма основания за допускане на касационно обжалване. По третия въпрос – въззивният съд не е упражнявал косвен съдебен контрол за законосъобразност на заповедта на директора на областна дирекция „Земеделие”, а е посочил само, че няма данни тя да е влязла в сила. Посоченото от жалбоподателя тълкувателно решение по тълк.д.№5/2011г. на ОСГК на ВКС няма никаква връзка с този въпрос, както и с другите правни въпроси, които възникват по настоящото дело, поради което то не може да обуслови допустимост на касационното обжалване. По другите четири въпроса не е посочена практика на ВКС или друга съдебна практика, на която въззивното решение противоречи, нито пък е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, съобразно изискванията на т.4 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът за произнасянето от съда по незаявени възражения срещу собствеността на общината е пряко свързан с втория въпрос за доказателственото значение на акта за общинска собственост и за него важи казаното по-горе. Въпросите, свързани с нарушения на чл.146, ал.2 и чл. 7 ГПК, не са определящи за изхода на делото, а и по начина, по който са формулирани, те представляват по-скоро оплаквания за неправилност на обжалваното решение, а не абстрактни правни въпроси, по които има противоречива практика или са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Последният въпрос е свързан с оплакване в касационната жалба, че не са обсъдени показанията на свидетелите Н. и М., установяващи правото на собственост на общината върху земята, върху която се намират процесните сгради, както и наличието на признание на ответниците на правата на общината, след като не е оспорен от тях А.. Доколкото тези свидетели не са установили релевантни за делото факти и доколкото няма признание на ответниците в процесуалния смисъл на думата, не може да се счита, че необсъждането им противоречи на практиката на ВКС по прилагането на чл.235, ал.2 ГПК.
С оглед изхода на делото, на ответника Кооперация „Потребителна кооперация С.” [населено място] следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 03.06.14г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №121 от 16.04.14г. по гр.д.№10/14г. на Ловешкия окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Кооперация „Потребителна кооперация С.” [населено място] сумата от 500лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: