3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 438
София, 30.06.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№3604 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №17 от 11.03.2014г. по гр.д.№368/2013г. на Разградския окръжен съд е потвърдено решение №85/30.09.2013г. по гр.д.№589/2011г. на РС Исперих, с което е бил отхвърлен предявеният от И. Р. Л. срещу [община] иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищцата по силата на изтекла придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС върху следния недвижим имот: УПИ ХХІV-438 от кв.45 по плана на [населено място], с площ от 430кв.м., заедно с построената в имота едноетажна жилищна сграда с площ от 114, 25 кв.м.
Установено е по делото, че спорният имот първоначално е бил част от по-голям имот, собственост на физически лица, отчужден за жилищно строителство със заповед №9/05.02.1988г. на ОбНС И.. Процесната жилищна сграда не е била съборена във връзка с това строителство и впоследствие е запазена като резервен жилищен фонд на общината. За отчуждения имот първоначално е бил съставен акт за държавна собственост, впоследствие – акт за частна общинска собственост. С договор от 10.04.97г., сключен на основание чл.3 и чл.14, ал.1 от Правилника за социално обслужване на лицата и семействата, ищцата И. Л. и била настанена от Общински център за социални грижи в процесната сграда за срок от една година, като са и били предоставени за ползване спалня, кухня и баня. С последващ договор от 11.04.98г. срокът на ползването на имота е продължен с една година. След изтичането на новия срок ищцата и синът и са продължили да живеят в имота. Със заповед №169/18.06.01г. на зам.-кмета на общината ищцата е била настанена в същия имот за срок до 31.12.2001г. на основание чл.45, ал.1, т.2 ЗОбС. С последващи анекси договорът за наем е продължаван до 31.12.07г. След изтичането на този срок ищцата е останала да живее в имота със сина си. Със заповед №21/14.01.2010г. на кмета на [община] е била отменена заповедта за настаняване в имота и е бил прекратен сключеният въз основа на нея договор за наем от 18.06.2001г. С последваща заповед №294/18.04.11г. е разпоредено изземване на жилището. Двете заповеди са обжалвани по административен ред, но жалбите са отхвърлени с влезли в сила решения на АС Разград, а заповедта за изземване е приведена в изпълнение.
При тези данни въззивният съд е приел, че искът за собственост, основан на придобивна давност, е неоснователен. През периода 10.04.1997г. 31.12.2007г. ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота като държател, а не като владелец, затова през този период не е налице един от елементите на придобивната давност – владение. От 2008г., до принудителното изваждане на ищцата от имота през 2012г., дори да е било налице владение, то не е продължило в десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС, затова не са настъпили последиците на придобивната давност.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата И. Р. Л.. Тя поддържа, че е владяла имота в продължение на 14 години и са налице както основанията за придобиването му с кратката петгодишна давност по чл.79, ал.2 ЗС, така и основанията на десетгодишната давност по чл.79, ал.1 ЗС. [община] не е доказала да е заплащала данъци за имота и да е имала собствен електромер и водомер в него през времето на владението му от жалбоподателката. Обратно – партидите за ел.енергия и вода са били на името на жалбоподателката. Едва през 2010г. е съставен акт за частна общинска собственост на имота.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот – частна държавна или общинска собственост в периода 01.06.1996г. – 01.06.2006г. с оглед разпоредбите на чл.86 ЗС и §1 от ЗД ЗС /ДВ бр.105/2006г./. По този въпрос въззивното решение противоречало на решение №558 07.01.10г. по гр.д.№269/10г. на ВКС, ІІ ГО и решение №2518/27.12.12г. на ІІ ГО.
Ответникът в производството [община] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение счита, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от жалбоподателката въпрос е неотносим към спора по настоящото дело по две причини. На първо място – въззивният съд не е вземал становище по прилагането на чл.86 ЗС, вр. §1 ЗД ЗС /ДВ бр.105/2006г./ и затова няма как постановеното от него решение да противоречи на посоченото решение №558 07.01.10г. по гр.д.№269/10г. на ВКС. Другото решение – №2518/27.12.12г. на ІІ ГО е с непълни данни, не е посочен номер на делото, решението не е представено с жалбата, затова няма как да бъде коментирано от ВКС. На следващо място – в настоящия случай данните за осъществявана от жалбоподателката фактическа власт върху спорния имот са за периода 10.04.1997г. – 31.12.2007г., а поставеният правен въпрос обхваща друг период – 01.06.1996г. – 01.06.2006г.
Същественото обаче в случая е нещо друго – че жалбоподателката не е осъществявала владение върху спорния имот през периода 10.04.1997г. – 31.12.2007г., затова не би могла да го придобие по давност на основание чл.79, ал.1 ЗС. През този период жалбоподателката се е намирала в имота на договорно основание, т.е. тя е имала качеството на държател, а не на владелец. В чл.68 ЗС е направено разграничение между държането и владението. Касае се за различни правни категории. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещта, която лицето не държи като своя. Най-често това са случаите, при които между собственика и държателя има договор за ползване на вещта /наем, заем за послужване и др./. При владението владелецът държи лично или чрез другиго вещта като своя. В тези случаи няма договорни отношения между собственика на вещта и лицето, което упражнява фактическа власт върху нея. Наличието на облигационно правоотношение за заемане на спорния имот като жилище от резервния жилищен фонд на общината изключва владението на жалбоподателката върху него, а оттук и възможността да го придобие по давност. Това са решаващите изводи на двете предходни инстанции, а не разсъжденията дали е могла да придобие по давност имот – частна общинска собственост. Освен това – в случая институтът на кратката петгодишна давност е неприложим, тъй като ищцата няма качеството на добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, а и след прекратяване на договорното и правоотношение до отстраняването и от имота не са изтекли изискуемите 5 г. по чл.79, ал.2 ЗС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №17 от 11.03.2014г. по гр.д.№368/2013г. на Разградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: