4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
София, 13.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№11 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №16953 от 16.09.2014г. по гр.д.№7418/13г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 05.02.13г. по гр.д.№28714/11г. на Софийски районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от М. С. З. и Р. Б. З. срещу Столична община иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищците върху поземлен имот №120 с площ от 330 кв.м., а по скица с графична площ от 319 кв.м., от кв.23, местността „Факултета”, [населено място], въз основа на придобивна давност за периода м.април 1996г. – 05.07.2011г.
Въззивният съд е споделил изводите на първата съдебна инстанция, че ищците не са доказали превръщането на упражняваното от тях до 1996г. държане върху имота, основано на наемно правоотношение, във владение – т.е. извършването на фактическа власт с намерение за своене. Освен това е налице и забрана за придобиване по давност на имоти – частна общинска собственост, установена с §1 ДР на ЗИД ЗС – ДВ бр.46 от 2006г., с последващи изменения и допълнения.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците М. С. З. и Р. Б. З..
Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като отказал да отложи делото, въпреки че били налице условията на процесуалния закон за това. Решението било и неправилно, тъй като превръщането на държането във владение било установено с факта на застрояване на имота през 1996г., след което владението не било прекъсвано от ответника. Разпоредбата на §1 ДР на ЗИД ЗС – ДВ бр.46 от 2006г. влязла в сила на 31.05.2006г., а ефектът на придобивната давност настъпил преди това, през м. април 2006г.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Следва ли да се даде възможност на страната да ангажира адвокатска защита, когато пълномощното на адвоката е оттеглено и самата страна е възпрепятствана да се яви по делото поради здравословни причини.
2. Прекъсва ли се давността при условията на чл.116, ал.1, б.”б” ЗЗД, вр. чл.84 ЗС, когато се предяви положителен установителен иск за собственост от владелеца срещу бившия собственик.
3. Застрояването на имота, електрифицирането и водоснабдяването, ограждането на двора, засаждането и облагородяването с дървесни и цветни видове, представляват ли действия на разпореждане с имота, обективиращи анимус за своене.
4. Релевантно ли е за оригинерното придобиване на собствеността позоваването на придобивния способ на чл.79, ал.1 ЗС в рамките на изтеклия давностен срок от десет години или това позоваване може да стане и по исков ред след изтичането му.
По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение №157 от 30.03.12г. по гр.д.№209/11г. на ВКС, І ГО; по втория въпрос противоречало на решение №401/12.01.12г. по гр.д.№895/2010г. на ВКС, І ГО, решение №631/26.09.09г. по гр.д.№1525/08г. на ВКС, ІІІ ГО и решение №30 от 08.04.11г. по т.д.№416/10г. на ВКС, І ТО, по третия въпрос – на решение №6/22.01.10г. по гр.д.№2760/08г. на ІІ ГО, а по четвъртия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без никаква обосновка.
Ответникът в производството Столична община оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и решение №157 от 30.03.12г. по гр.д.№209/11г. на ВКС, І ГО по първия въпрос в касационната жалба, свързан с прилагането на чл.142, ал.2 ГПК. Този текст изисква от съда да отложи делото, когато страната и пълномощникът и не могат да се явят пред съда поради препятствие, което страната не е могла да отстрани. С посоченото решение на ВКС е прието, че нарушаването на чл.142, ал.2 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, тъй като нарушава правото на защита на страната в процеса. В настоящия случай въззивният съд не е отложил разглеждането на делото в съдебно заседание на 17.04.2014г., въпреки че пълномощното за адвоката на въззивниците е било оттеглено, а те не са могли да се явят в съда поради заболяване. Отказът на съда да приложи чл.142, ал.2 ГПК е мотивиран с това, че в подадената молба, с която преди заседанието е известен за заболяванията на въззивниците, не е имало искане за отлагане на делото. По-същественото обаче е друго – че с оглед конкретните обстоятелства по делото неприлагането на чл.142, ал.2 ГПК не представлява съществено процесуално нарушение, тъй като не води до нарушаване на правото на страната на защита. Въззивната жалба на М. С. З. и Р. Б. З. е била разгледана от съда в подготвителното заседание по чл.267 ГПК. В това заседание съдът се е произнесъл по доказателствените искания на въззивниците, като е отказал да допусне гласни доказателства и експертиза. В заседанието на 17.04.14г., на което въззивниците не са се явили и не са имали представител, само е даден ход на делото, докладвана е жалбата, писменият отговор и определението по чл.267 ГПК и е даден ход по същество. В това заседание не са се извършвали никакви други процесуални действия в отсъствие на въззивниците, за да се приеме, че тяхното право на защита е било нарушено. Ето защо постановеното решение на въззивния съд не влиза в противоречие с посоченото решение на ВКС, което е постановено при съвсем различна фактическа обстановка и има предвид случаите, при които нарушаването на чл.142, ал.2 ГПК води до действително нарушаване на правото на защита на страната.
Вторият въпрос не е определящ за изхода на делото, тъй като съдът не се е произнасял по него, а и не е бил длъжен да се произнесе, тъй като той изобщо не е свързан с основателността на предявения иск. За да отхвърли иска съдът се е позовал не на недостатъчност на давностния срок или прекъсването му, а на недоказано владение и забрана за придобиване по давност на имоти – частна общинска собственост. За да има противоречие между посочените от жалбоподателя решения №401/12.01.12г. по гр.д.№895/2010г. на ВКС, І ГО, решение №631/26.09.09г. по гр.д.№1525/08г. на ВКС, ІІІ ГО от една страна и въззивното решение от друга, следва да има произнасяне от въззивния съд по същия материалноправен въпрос за прекъсване на придобивната давност, а в слечая такова произнасяне няма. Другото решение – №30 от 08.04.11г. по т.д.№416/10г. на ВКС, І ТО, е неотносимо към поставения въпрос, тъй като не се занимава с него.
Третият въпрос е непрецизно зададен, тъй като изброените в него действия могат да се отнасят евентуално към владението на имота, но не и до разпореждането с него. По този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване, тъй като той не е единственият, който определя изхода на делото. За уважаването на предявения иск не е достатъчно установяването на извършвани владелчески действия върху процесния имот, но и възможността той да бъде придобит по давност. За да отхвърли иска въззивният съд не само е отрекъл наличието на такива владелчески действия, но и се е позовал на спирането на давността за придобиване на вещи, частна държавна и общинска собственост – §1 ДР на ЗИД ЗС бр.46/2006г., в сила от 31.05.2006г. Преди тази дата не би могло да има придобиване по давност на такива вещи поради забраната на чл.86 ЗС, редакция преди изменението с бр.33/1996г., в сила от 01.06.1996г. и неизтекъл 10 годишен срок след това изменение. Освен че третият въпрос не е решаващ за изхода на настоящото дело, не е налице и противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателите решение №6/22.01.10г. по гр.д.№2760/08г. на ІІ ГО. Върховният съд не е разглеждал застрояването на имота, електроснабдяването и водоснабдяването му като възможни действия, чрез които се дава израз на владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Освен това преценката дали е налице владение или не е винаги конкретна, с оглед всички обстоятелства по конкретното дело, затова не е възможно да се даде еднозначен отговор на поставения въпрос.
Четвъртият въпрос не е определящ за изхода на делото. По него не е и налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като няма съмнение в съдебната практика, че позоваването на изтеклата придобивна давност може да стане по различни начини, включително и с предявяването на иск за собственост след изтичането на давността.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.7, ал.2 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 595лв.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №16953 от 16.09.2014г. по гр.д.№7418/13г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. С. З. и Р. Б. З. от [населено място],[жк], [улица] да заплатят на Столична община сумата от 595 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: