О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1111
С., 21.11.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№195 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №1615 от 22.12.2010г. по гр.д.№980/10г. на Варненския окръжен съд е отменено изцяло решение №954/22.03.10г. по гр.д.№9174/08г. на Варненския районен съд и са отхвърлени предявените от И. Г. И. и Е. Д. И. срещу [фирма] искове за установяване правото на собственост на ищците върху УПИ ІІІ-3282 от кв.16 по плана на 24-ти подрайон на [населено място] и за осъждане на ответника да им предаде владението на 154 кв.м. от това място, както и да преустанови неоснователните действия, с които пречи на ищците да упражняват правото си на собственост, като премахне частта от постройката, попадаща в спорния имот.
Въззивният съд е приел, че праводателят на ищците – Г. М. не е бил собственик на процесния имот на твърдяното придобивно основание – наследство и реституция по З. /ДВ бр.15/12.02.1992г./, независимо от това, че собствеността е била възстановена със съдебно решение по гр.д.№1775/1992г. на Варненския окръжен съд. В случая не са били налице предпоставките на реституцията, тъй като мероприятието, за което е бил отчужден имотът по реда на ЗПИНМ /отм./ – жилищен комплекс, е било реализирано, а конкретно върху имота на праводателя попада магазин на ответника с масивна конструкция, изграден в съответствие със строителните правила и норми и при издадени строителни книжа. Затова е прието, че материалната законосъобразност на реституцията е оборена и предявените искове по чл.108 и чл.109 от ЗС са неоснователни.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците. В нея се поддържа оплакване, че въззивният съд се е произнесъл недопустимо по въпрос, който не е предмет на жалбата, а именно – че ищците са собственици на дворно място от 580 кв.м. / по нотариален акт – 612 кв.м./, съставляващо УПИ ІІІ-3282 по плана на [населено място]. Освен това, в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът не зачел неоспорените от ответника нотариални актове, с които се установява материалноправната легитимация на ищците.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК по следните правни въпроси, по които въззивното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС:
1.Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по неоспорена част от първоинстанционното решение и в частност – допустимо ли е да се произнася по правата на ищците, които са приети за установени от първоинстанционния съд, при условие, че във въззивната жалба въззивникът не е оспорил изводите на първоинстанционния съд и не е оспорил решението на първоинстанционния съд в частта, в която се установяват правата на другата страна – противоречие с решение №361/26.05.10г. и определение №66/15.01.10г., двете по гр.д.№1471/09г. на ІV ГО на ВКС; решение №229 от 20.04.10г. и определение №1393/08.10.09г. по гр.д.№1054/09г. на ВКС, ІV ГО и определение №1387/08.10.09г. по гр.д.№917/09г. на ІV ГО на ВКС, както и на представените с допълнителна молба решения №960/07.01.10г. по гр.д.№4551/08г. на ІV ГО и решение №717/05.11.09г. по гр.д.№2589/08г. на ВКС, ІV ГО.
2.Представлява ли нотариалният акт за собственост официален документ и длъжен ли е съдът да се съобрази с доказателствената му сила – противоречие с решение №1310/17.11.08г. по гр.д.№4248/07г. на ІV ГО на ВКС и решение №1132/12.12.08г. по гр.д.№3329/07г. на ІІІ ГО на ВКС, както и решение №976/17.03.10г. по гр.д.№2769/08г. на І ГО на ВКС, постановено в производство по чл.290 от ГПК.
3.Следва ли съдът да изследва наличието на правата и правоотношенията, удостоверени с официален документ, включително нотариален акт, при условие, че не е оспорена истинността на документа и не са оспорени правата, удостоверени с документа – противоречие с решение №18/26.01.10г. по гр.д.№1407/08г. на ВКС, ІV ГО; решение №1310/17.11.08г. по гр.д.№4248/07г. на ІV ГО на ВКС.
4.В чия тежест е оспорването и оборването на официалния документ и може ли съдът да се произнася по оспорване, което не е направено – противоречие с решение №976/17.03.10г. по гр.д.№2769/08г. на ВКС, І ГО.
Ответникът в производството [фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.
Първият от поставените въпроси не е определящ за изхода на конкретното дело. Макар във въззивната жалба на [фирма] да няма оспорване на правото на собственост на ищците върху дворното място, което е предмет на правния спор, има оспорване на признатата от първата инстанция възможност да се ревандикира онази част от мястото, с площ от 154 кв.м., върху която попада магазинът на жалбоподателя. Защитната теза на [фирма] е била, че този магазин представлява суперфициарна собственост, затова дружеството има правото да ползва земята, върху която той е построен, както и прилежащата площ. Няма спор, че това са въпроси, които са въведени като предмет на делото във въззивната инстанция и по които въззивният съд следва да се произнесе. За да даде законосъобразен отговор на тези въпроси, съдът следва преюдициално да прецени и правата на ищците върху дворното място, върху което е построен процесният магазин – ако мястото е валидно възстановено по реда на З. по З. и др., това би изключило суперфициарната собственост на [фирма], тъй като по реда на този закон не могат да се възстановяват отчуждени имоти, върху които има реализирано мероприятие на държавата, представляващо магазин в жилищен комплекс, който е бил предоставен за стопанисване на държавно предприятие и по реда на чл.17а от ЗППДОП /отм./ е станал суперфициарна собственост на преобразуваното в търговско дружество и впоследствие приватизирано предприятие. С други думи – суперфициарната собственост на ответното дружество върху процесния магазин би била възможна само ако няма валидна реституция – въпрос, който не би могъл да бъде избегнат от въззивния съд, когато той се произнася в рамките на въззивната жалба, още повече, че с нея изрично се атакува цялото решение на първата инстанция, включително и в установителната част за претендираното от ищците право на собственост върху цялото дворно място. Освен това – ако съдът не сподели доводите на въззивника, че процесната сграда е суперфициарна собственост, а същевременно фактите по делото сочат, че като резултат първоинстанционното решение е неправилно в частта за тези 154 кв.м., поради несъобразяване с императивни правни норми и задължителната практика на ВКС по прилагането им, въззивният съд е длъжен да приложи тези норми и задължителната практика. Прилагайки ги за спорните 154 кв.м., които без съмнение са предмет на въззивното производство, той не би могъл да приеме нещо различно за останалата част от дворното място. Постановявайки решението си при съобразяване на т.4 на ТР №6/2006г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е действал в съответствие със задължителната практика по прилагането на чл.269 от ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен да приложи императивни правни норми / с допълнение – и ТР по прилагането им/, дори да няма позоваване на тях във въззивната жалба – в този смисъл решение №250 от 27.06.11г. по гр.д.№1061/10г. на ІV ГО на ВКС, определение №687/01.12.09г. по ч.т.д.№744/09г. на І ТО.
Останалите три въпроса също не са съществени за настоящото дело. Те са свързани с обстоятелството, че ответникът по предявените искове не е оспорил изрично нотариалния акт за собственост на дворното място, с който се легитимират ищците. Този нотариален акт е за сделка, като правата на праводателите на ищците са удостоверени с предходен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по З. и по наследство. Доколкото този нотариален акт почива на съдебно решение, постановено в административното производство по възстановяване на собствеността, върху което гражданският съд при разрешаване на спор за собственост може да упражни косвен съдебен контрол за законосъобразност, решаващо за изясняване на правото на собственост е не нотариалният акт, а прилагането на императивни правни норми от гражданския съд и задължителната практика на ВКС по прилагането им. Като последица от този контрол, гражданският съд може да не зачете не само съдебното решение, с което се възстановява собствеността, но и издадения въз основа на него констативен нотариален акт за собственост. Следователно въпросът, който определя изхода на делото, е за възможността гражданският съд да извърши косвен съдебен контрол върху акта на реституцията, а не въпросът за зачитане на издадения въз основа на това решение констативен нотариален акт. Когато се поставя въпрос за зачитането на нотариалните актове, издадени въз основа на документи или по обстоятелствена проверка, в практиката на ВКС се изхожда от разбирането, че те удостоверяват правото на собственост до опровергаването на констатациите им, като това може да стане и без оспорването им по реда на чл.154, ал.1 от ГПК /отм./ – виж решение №1197/03.11.08г. по гр.д.№3338/07г. на ВКС, ІV ГО. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1615 от 22.12.2010г. по гр.д.№980/10г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: