О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 153
С., 28.02.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№417 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №323 от 22.12.10г. по гр.д.№115/10г. на Ловешкия окръжен съд е оставено в сила решение №127 от 11.05.2006г. по гр.д.№604/06г. на Троянския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от П. К. С. срещу Б. М. Боров иск по чл.109 от ЗС – за осъждане на ответника да преустанови действията, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост върху имот №81476.512.97 по кадастралната карта на [населено място], [община], като премахне незаконно изградените в собственото си дворно място с идентификатор 81476.512.98 едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 60 кв.м., както и тераса, камина и външно стълбище към съществуващата в имота стара двуетажна жилищна сграда.
Въззивният съд е приел, че ищцата и ответникът са собственици на съседни недвижими имоти в [населено място]. Имотите са неурегулирани, тъй като се намират в малко населено място, в което не е имало нито общ, нито подробен устройствен план. През 2002г. ответникът съборил стар паянтов навес в своето дворно място, построен на границата с имота на ищцата. На мястото на навеса той построил три самостоятелни стаи със санитарни възли към всяка от тях и със самостоятелни входове от прилежащия терен, които през 2004г. са били узаконени като летни кухни с акт за узаконяване №1/21.05.09г. на главния архитект на [община]. Със същия акт са узаконени и извършените от ответника пристройки към старата двуетажна жилищна сграда, представляващи стълби и тераса с камина, които обаче се намират на източната фасада на сградата и не граничат с имота на ищцата. Въззивният съд е приел, че процесните стаи-летни кухни имат характер на допълващо застрояване по смисъла на чл.41, ал.1 от ЗУТ. Те не са застроени свързано по смисъла на §5, т.22 от ДР на ЗУТ, тъй като няма данни да са долепени до сгради на допълващото застрояване на ищцата, построени на границата между двата имота. Летните кухни са допустими в УПИ за ниско жилищно или вилно застрояване с височина 2,5 м. над прилежащия терен, а когато са на вътрешната граница на УПИ височината на калканната стена следва да е 3,6м. – условия, които в случая са спазени. Тези постройки се разполагат свободно, като законодателно не са установени специфични изисквания за спазване на определени разстояния от сградите на основното застрояване. При узаконяването на стаите са спазени всички законови изисквания на ЗУТ. В §184, ал.7 от ЗУТ не се предвижда наличието на ПУП, РУП или З. като предпоставка за узаконяването, ето защо липсата на такива планове не води до извод за незаконност на заповедта за узаконяване. Тези стаи не пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост върху съседния имот, който се използва като зеленчукова градина. Същото се отнася и за пристройките към двуетажната сграда, които изобщо не граничат с имота на ищцата.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата П. С.. В нея се поддържат оплаквания, че съдът е пренебрегнал доказателствата по делото и най-вече – приетите експертизи, които сочат наличието на свързано застрояване в имотите на страните. Незаконосъобразен бил изводът на съда, че трите самостоятелни стаи в имота на ответника биха могли да бъдат узаконени без наличието на ПУП – ПРЗ и РУП. Съдът не извършил самостоятелна преценка дали тези стаи представляват узаконим строеж и не обсъдил доводите на ищцата по този въпрос. Неправилни били и изводите на съда, че стаите и пристройката към двуетажната жилищна сграда не пречат на ищцата да упражнява правото си на собственост върху съседния имот.
По същество тезата на жалбоподателката се свежда до това, че трите стаи в имота на ответника не са летни кухни по своето предназначение, а са сгради на основното застрояване /използват се за туризъм/ и като такива не могат да бъдат долепени без нейно съгласие до сграда на допълващото застрояване имота и, каквато представлява съществуващият в него стар навес. Това прави сградите неузаконими, а преченето им се изразява в това, че я задължават и тя точно на калкан с незаконната постройка да извърши основното строителство в имота си, без възможност за по-целесъобразното му застрояване. Без изготвянето на ПУП –ПРЗ и РУП не е могло да се извърши узаконяване на новото строителство в имота на ответника, а такива планове в случая няма.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК се поддържа по въпроса допустимо ли е без изработен и одобрен от кмета на общината ПУП- ПРЗ и РУП за неурегулиран имот, в който е извършено незаконно строителство, да се издаде акт за узаконяване на това строителство и какво е значението на този акт в исковия процес по реда на чл.109 от ЗС.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК се поддържа по въпроса доколко незаконното строителство на границата на два имота може да въздейства така, че да наруши правото на собственост в съседния имот. Жалбоподателката се позовава на решение №1291/16.11.92г. по гр.д.№1038/92г. на ВС, ІV ГО.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК се поддържа по въпроса за задължението на втората инстанция да постанови съдебно решение след всестранно и пълно обсъждане на доказателствения материал в неговата съвкупност, взаимна връзка и обусловеност. Жалбоподателката се позовава на ППВС №1/1985г. и т.19 на ТР №1/04.01.01г. на ОСГК на ВКС, както и на решения на тричленни състави на ВС и ВКС по прилагането на чл.188 от ГПК /отм./.
Посочени са и други решения на ВС и ВКС, без да са свързани с конкретен правен въпрос, както и практика на ВАС, която не може да бъде съобразявана в производството по чл.288 от ГПК.
Ответникът в производството Б. М. Боров оспорва жалбата. Счита, че не са налице условията на чл.280, ал.1 от ГПК за допускането и до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС. Съображенията за това са следните:
В практиката на ВКС по чл.109 от ЗС се налага разбирането, че фактът на незаконно строителство сам по себе си не е достатъчен за уважаването на негаторния иск, а е необходимо освен това въпросното строителство да засяга правото на собственост на ищеца, като създава пречки за пълноценното му упражняване. В този смисъл е решение №139 от 25.06.10г. по гр.д.№457/09г. на ВКС, І ГО. То е постановено в производство по чл.290 от ГПК и има задължителен характер, съгласно приетото в т.2 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС.
Първият от поставените в настоящото производство правни въпроси е свързан изцяло със спорния по делото момент – дали е правомерна заповедта за узаконяване на процесните сгради, след като е издадена без предварително изработен и одобрен ПУП- ПРЗ и РУП и при положение, че незаконното строителство е извършено в неурегулиран имот. Този въпрос обаче не е решаващ за уважаването на иска по чл.109 от ЗС, тъй като, както бе посочено по-горе, акцентът при негаторния иск пада върху преченето, което създава незаконното строителство, а не върху самия факт, че то е незаконно или неузаконимо от гледна точка на строителните правила и норми. Ето защо поставеният въпрос не е определящ за изхода на делото и по него не следва да се допуска касационно обжалване.
Вторият от въпросите е свързан с преченето и следователно е сред определящите за изхода на конкретното дело. По този въпрос обаче не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. Действително, в посоченото от жалбоподателката решение №1291/16.11.92г. по гр.д.№1038/92г. на ІV ГО на ВС е прието, че самият факт на извършване на незаконно строителство на регулационната граница представлява нарушение на правото на собственост на съседа, което може и следва да бъде защитено с иск по чл.109 от ЗС, без да се доказва с какво и как това строителство ограничава правото на собственост. Този извод обаче не противоречи на обжалваното решение, тъй като решаващ за въззивния съд се е оказал фактът на узаконяване на незаконното строителство, извършено на имотната граница между двата съседни имота. По-същественото обаче е това, че решение №1291/16.11.92г. на Върховния съд е постановено при действието на отменения ГПК и няма задължителен характер. Последвалата практика, включително и задължителните решения по чл.290 от ГПК, прецизира извода, направен в това решение, като поставя акцента не върху незаконното строителство, а върху пречките, които то създава за пълноценното упражняване на правото на собственост на ищеца. В този смисъл са както цитираното вече решение №139 от 25.06.10г. по гр.д.№457/09г. на ВКС, І ГО, така и решение №430 от 27.10.10г. по гр.д.№312/10г. на ВКС, ІІ ГО, постановено също в производство по чл.290 от ГПК. В настоящия случай ищцата е свързала иска си по чл.109 от ЗС с твърдения, че узаконяването на незаконно строителство на границата с нейния имот ще я задължи за в бъдеще и тя да разположи сградите на основното застрояване на калкан с процесната сграда на ответника. Това нейно опасение е неоснователно, при положение, че спорната сграда е узаконена не като сграда на основното застрояване, а като сграда на допълващото застрояване и по този начин се запазва съществуващото повече от 50г. положение, при което на страничната граница между двата имота има долепени на калкан сгради на допълващото застрояване – т.е. има приемственост между завареното положение и съществуващото в момента, като дори без незаконното строителство, това фактическо положение е определящо за бъдещите предвиждания на плана. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по последния въпрос – за задължението на втората инстанция да постанови съдебно решение след всестранно и пълно обсъждане на доказателствения материал в неговата съвкупност, взаимна връзка и обусловеност. По този въпрос въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателката задължителна практика на ВС и ВКС, доколкото в настоящия случай изясняването на решаващите факти и формирането на правните изводи на въззивния съд е в съответствие с практиката по чл.188 от ГПК /отм./.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №323 от 22.12.10г. по гр.д.№115/10г. на Ловешкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: