8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
София, 29.05.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1042 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №1-118 от 15.10.13г. по гр.д.998/13г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решението от 26.02.13г. по гр.д.№1070/11г. на Несебърския районен съд, с което са били отхвърлени следните искове, предявени от Х. Ц. Х. и Г. Г. З.-Х.: по чл.53, ал.2 ЗКИР – ищците да бъдат признати за собственици към 03.10.2005г., датата на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] и към 11.10.11г. – датата на изменението им, върху втори жилищен етаж от сграда, построена в УПИ VІ, кв.29, заедно с ? ид.части от общите части на сградата, включващи гаражен етаж, състоящ се от гараж, склад и санитарно помещение; складов етаж, състоящ се от две складови помещения, битова стая, кухня, санитарен възел, както и подпокривно пространство, които в кадастралната карта неправилно са означени като самостоятелни обекти; по чл.109 ЗС – ответниците да премахнат всичко изградено в гаражния, складовия и в таванския етаж, което се различава от одобрените архитектурни проекти; по чл.108 ЗС – ответниците да бъдат осъдени да предадат на ищците ? ид.част от общите части на сградата, включително от гаражния етаж, складовия етаж и таванския етаж и по чл.59 ЗЗД – за заплащане на суми за лишаване на ищците от ползването на ? ид.части от общите части на сградата, представляващи в момента три ателиета и четири апартамента.
От фактическа страна въззивният съд е приел следното:
С нотариален акт №115/1993г. първият ответник И. Д. Г. е признат за собственик на двуетажна двуфамилна жилищна сграда /източен близнак/ със складов, гаражен и тавански етаж, построена въз основа на отстъпено право на строеж върху държавна земя в [населено място]. За строителството на сградата е издадено разрешение за строеж от 1990г. и одобрен архитектурен проект, който понастоящем не се съхранява в общината и не е представен по делото. Според идейния проект гаражният етаж се състои от гараж, два склада и санитарно помещение; складовият етаж – от две складови помещения, кухня, битова стая и санитарен възел; следват два жилищни етажа и подпокривно пространство. С нотариален акт №8/1993г. И. Г. продава на К. Б. М. първи и втори жилищен етаж и северната част от таванския етаж, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата. С нотариален акт №63/1997г. К. Б. М., действащ като ЕТ, и неговата съпруга М. Д. М., продават на П. К. М.-К. първия жилищен етаж, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, а с нотариален акт 56/2004г. П. К. продава този обект на ищеца Х. Ц. Х., по време на брака му с втората ищца Г. Г. З.-Х.. С нотариален акт №45/2005г. И. Г. е признат за собственик на дворното място, в което е построена описаната по-горе сграда и на следните обекти в нея: на партерния етаж – три ателиета; на надпартерния етаж – два апартамента – южен и северен и на мансардния етаж – южния апартамент. Няма данни за утвърден архитектурен проект, който да е променил предназначението на първоначалните обекти в сградата, нито за строително разрешение за преустройството. Нотариалният акт е издаден въз основа на удостоверение на [община] за съществуващите обекти в сградата. С последващи нотариални актове И. Г. продава трите ателиета в бившия гаражен етаж и двата апартамента в бившия складов етаж на различни лица, които също са конституирани като ответници по делото. Самият той се легитимира като собственик на южния мансарден апартамент. Като ответници по делото са конституирани и собствениците на северния мансарден апартамент – М. Д. М., П. К. М. и Н. К. М.. Прието е, че в кадастралната карта и в кадастралните регистри на [населено място] са нанесени като самостоятелни обекти с отделни идентификатори всички обекти в сградата според нотариалния акт на И. Г. от 2005г.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявените искове по чл.53, ал.2 ЗКИР, чл.109 ЗС, чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД са неоснователни. Не е налице грешка в кадастралната карта на [населено място] по отношение на процесната сграда, тъй като към датата на одобряването и съществуват като самостоятелни всички обекти, отразени в нея с отделни идентификатори. Спорните три етажа – гаражен, складов и тавански не представляват общи части на процесната сграда и поради това ищците не могат да се легитимират като собственици на съответна идеална част от тях на основание нотариалния си акт №56/2004г. Тълкувайки волята на страните по този нотариален акт и по предходните два нотариални акта на праводателите на ищците, въззивният съд е достигнал до извода, че в понятието „общи части” не се включват гаражният, складовият и таванският етаж.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Х. Ц. Х. и Г. Г. З.-Х.. Жалбоподателите поддържат, че от съществено значение за делото е да се изясни какви са предвижданията на одобрения архитектурен проект за сградата. Според тях първоначално сградата е имала само два жилищни етажа, а останалите етажи – гаражен, складов и тавански са имали статут на общи части. Като са придобили собствеността върху първия жилищен етаж, жалбоподателите са станали собственици и на припадащата му се част от общите части – т.е. от гаражния, складовия и таванския етаж, въпреки че това не е изрично описано в нотариалния им акт. Въпреки пропуските в доклада на първата инстанция и в последващите процесуални действия по събирането на доказателствата, въззивният съд не отстранил нарушенията – не дал възможност да се изиска от общината одобрения архитектурен проект за процесната сграда, както и одобрения архитектурен проект на съседната сграда – западен близнак, който според жалбоподателите би трябвало да е идентичен. Освен това въззивният съд неоснователно отказал да допусне нова експертиза, а в решението си не обсъдил всички доказателства в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните. Това довело до повтаряне на погрешния извод на първата инстанция, че не са налице достатъчно доказателства за това гаражният, складовият и таванският етаж да са имали по одобрения архитектурен проект статут на общи части на сградата.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси:
1. Следва ли въззивният съд, при позоваване във въззивната жалба на процесуални пропуски, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с неизпълнение на задълженията му по чл.145 ГПК, отсъствие на доклад по чл.146, ал.1 ГПК и неизпълнение на задължението по чл.146, ал.2 ГПК, да ги отстрани чрез даване на указания за това кои права и кои обстоятелства се признават, кои факти не се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест между страните, съответно за кои твърдени факти страните не сочат доказателства и не представят доказателства.
2. За допустимостта на доказателства пред въззивната инстанция, които не са събрани при първоинстанционното разглеждане на делото в резултат на нарушение на разпоредбите на чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК или не са събрани поради процесуален пропуск на съда, въпреки относимостта и допустимостта им, в нарушение на чл.266, ал.3 ГПК.
3. Следва ли въззивната инстанция, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, да изложи свои собствени мотиви, в съответствие с чл.272, вр. чл.273 и чл.236, ал.2 ГПК.
4. Следва ли в нотариалните актове за продажба на конкретно определени обекти на право на собственост в сграда да са посочени конкретните общи части, от които приобретателите придобиват идеални части, за да се установи дали са придобили идеални части и от кои конкретно общи части са придобили.
5. Придобили ли са ищците право на собственост върху идеални части от общата част на сградата – тавански етаж и складов етаж в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците в производството оспорват жалбата. Считат, че не е налице основание за допускането и до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос, свързан с прилагането на чл.145 и чл.146 ГПК, въззивният съд не е действал в противоречие с посочената от жалбоподателя задължителна практика на ВКС – т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №307/20.03.12г. по гр.д.№284/11г. на ІІ ГО; решение №341/06.12.11г. по гр.д.№252/11г на ІІ ГО; решение №389 от 18.10.11г. по гр.д.№1672/10г. на ІV ГО; решение №415/25.01.12г. по гр.д.№1332/10г. на І ГО и решение №429 от 25.11.11г. по гр.д.№3/11г. на І ГО. Първоинстанционният съд е изготвил подробно определение по чл.140 ГПК, което има характеристиките на доклад по чл.146 ГПК, включително и с разпределена доказателствена тежест по чл.146, ал.2 ГПК; съобщил е на страните това определение и в първото съдебно заседание процесуалният представител на ищците изрично е заявил, че няма възражения по него. В първоинстанционното съдебно решение исковете са отхвърлени не защото делото е останало неизяснено от фактическа страна поради бездействие на ищците, обусловено от неправилно разпределена доказателствена тежест и други нарушения на съдопроизводствените правила от страна на съда, а поради това, че исковете са неоснователни, с оглед всички събрани по делото доказателства. Част от релевантните факти по делото не са изяснени, но не защото първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения по чл.145 и чл.146 ГПК, а защото най-важните документи – одобрени архитектурни проекти от 1990г. не се съхраняват нито от страните, нито от [община]. Последното обстоятелство е изяснено от вещото лице по делото, което е получило съдебно удостоверение за достъп до архивите на общината и е направило съответните проучвания. Неговото заключение е основано на съществуващите документи – неутвърдени идейни проекти, както и на другите доказателства по делото и при направен оглед на процесната сграда. Отказът на районния съд да изиска от трето лице /собственик на съседна сграда-близнак/ архитектурните проекти на неговата сграда не се дължи на процесуални нарушения, а е продиктуван от преценката, че те са неотносими към спора по делото, тъй като не е задължително да съвпадат с проектите за процесната сграда. При това положение въззивният съд не е имал основание предприема действията, описани в т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съответно неговото решение не противоречи на това тълкувателно решение на ВКС, както и на другите решения на ВКС, посочени от жалбоподателя във връзка с този въпрос. За пълнота на изложението следва да се посочи, че за първоначалния архитектурен проект, по който сградата е изградена в груб строеж, може да се съди от заключението на вещото лице, основано на идейния проект: еднофамилна жилищна сграда с гаражен етаж, съдържащ входно антре, стълбищна клетка, гараж, две складови помещения и малко помещение без посочено предназначение; складов етаж, съдържащ стълбищна клетка, кухня, битова стая с балкон, два склада и WC с преддверие; два жилищни етажа и подпокривно пространство без вътрешно разпределение. Вместо това сградата е изградена като двуфамилна, с наличие на гаражен, складов и тавански етаж, което пък следва от констативния нотариален акт №115/1993г., с който се е снабдил първоначалният собственик И. Г.. С първата продажба по нотариален акт №8/1993г. е прехвърлена собствеността на двата жилищни етажа и ? от таванския етаж, при което се учредява етажна собственост, доколкото И. Г. е запазил собствеността си върху гаражния и складовия етаж и останалата ? ид.част от тавана. Г. и складовият етаж, така, както са описани от вещото лице по идейните проекти, са могли да бъдат самостоятелни обекти на правото на собственост, а не общи части на сградата, както считат ищците. Г. винаги е бил възприеман от вещното право като самостоятелен обект на правото на собственост, а не като принадлежност към жилище. Складовият етаж пък в случая е съдържал необходимите помещения за ателие или за стопански обект, а също и за жилище, при преустройство на тоалетната в баня-тоалетна. Този етаж също не би могъл да се възприеме като обща част на сградата, която може да бъде прехвърляна заедно с жилището и без изричното и описание в нотариалния акт. Колкото до тавана – първоначалните етажни собственици са могли да вземат решение да променят неговия статут от обща част по естеството си в два самостоятелни тавански апартамента, каквито са били изградени в случая. При наличието на тези обекти няма как да се приеме, че таванският етаж е обща част и също е преминал в собственост на жалбоподателите само по силата на сделката от 2004г., с която са закупили така наречения първи жилищен етаж от сградата. Колкото до последващите промени в гаражния и складовия етаж, довели до обособяване на нови обекти на правото на собственост, които не са съществували по първоначалния архитектурен проект и за които няма данни за одобрение от техническите органи на общината – тези промени са извън жилището на жалбоподателите, те нямат собственост в новообособените обекти и затова промените по никакъв начин не могат да обусловят основателност на предявените искове.
Вторият въпрос е за възможността на въззивния съд да допусне доказателства, които не са били събрани от първата инстанция поради допуснати процесуални нарушения по чл.146, ал.1 ГПК. Този въпрос е пряко свързан с първия, затова за него се отнася голяма част от казаното по-горе. Отказът на въззивния съд да допусне експертиза с нови задачи, да изиска архитектурните проекти за съседниата сграда- близнак и да провери дали представените от общината проекти са утвърдени, е продиктуван от преценката, че част от тези доказателства са били искани и в първата инстанция, като отклоняването им не се дължи на допуснати процесуални нарушения, а също и от данните, че представените от общината проекти не са утвърдени. Макар да е изложил и съображението за наличие на процесуална преклузия по чл.266, ал.1 ГПК, по мнение на настоящия съдебен състав то не е решаващо. Ето защо се налага изводът, че въззивният съд не е действал в противоречие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС – т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №108/10.03.13г. по гр.д.№814/12г. на І ГО; решение №253/18.05.11г. по гр.д.№1919/10г. на ІV ГО; решение №284/21.07.10г. по гр.д.№378/09г. на ВКС, ІV ГО и решение №415/25.01.12г. по гр.д.№1332/10г. на І ГО.
Не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по третия въпрос, свързан с прилагането на чл. 272, вр. чл.273 и чл.236, ал.2 ГПК. Въззивният съд е изложил свои собствени мотиви по оплакванията на въззивниците за допуснати от първата инстанция нарушения на процесуалния и материалния закон, тези мотиви съответстват на фактите по делото, споделен е решаващият извод на районния съд, че придобивайки първи жилищен етаж от процесната сграда, ищците не са придобили и части от останалите етажи, тъй като те са имали самостоятелен характер, а не са били общи части. Въззивният съд е действал в съответствие с чл.272 ГПК и практиката на ВКС по прилагането му, не е налице противоречие между въззивното решение и посочените от жалбоподателите решения на ВКС – т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №68/24.04.13г. по т.д.№78/12г. на ІІ ТО; решение №120/04.03.13г. по гр.д.№964/12г. на ІV ГО; решение №157/18.11.11г. по т.д.№823/10г. на ІІ ТО и решение №38/29.03.11г. по гр.д.№1276/09г. на ІV ГО, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос.
Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по четвъртия въпрос. Действително, в практиката на ВКС се приема, че общите части следват собствеността на самостоятелния обект на правото на собственост и не е необходимо да бъдат посочвани в договорите, съответно в нотариалните актове. В този смисъл е посочената практика – решение №138/04.05.10г. по гр.д.№265/09г. на І ГО; решение №154/01.10.64г. по гр.д.№131/64г. на ОСГК на ВС и решение №207 от 16.06.11г. по гр.д.№867/10г. на ІІ ГО. Въззивното решение не противоречи на тази практика, тъй като в настоящия случай е изяснено, че спорните етажи нямат характеристиките на общи части, затова те не следват собствеността на жилищните обекти и в частност – жилищния етаж на ищците. Освен това – първите две от посочените решения на ВКС се занимават с обща част – земя, докато в настоящия случай спорът е не за земята, а дали три етажа – гаражен, складов /но с характеристиките на самостоятелен обект на правото на собственост/ и тавански, представляват общи части. Не е налице сходство между делата и по тази причина също не може да се говори за противоречие между постановените решения. При третото решение ВКС е обсъждал въпроса дали представляват самостоятелни обекти на правото на собственост избените помещения в сграда-етажна собственост и дали те могат да принадлежат на лице, което не притежава самостоятелен обект в същата сграда. И тук е налице разлика във фактическата обстановка по делото на ВКС и настоящото дело, която прави несъпоставими постановените съдебни решения.
Петият въпрос не е абстрактен правен въпрос, какъвто има предвид чл.280, ал.1 ГПК, а конкретен въпрос, свързан с обстоятелствата по настоящото дело, на който може да се отговори с решение по съществото на правния спор, а не в настоящата предварителна фаза на касационното производство. Като е отрекъл възможността подпокривният и складовият етаж да представляват общи части на сградата, въззивният съд е изхождал от данните по настоящото дело, според които след възникването на етажната собственост през 1993г. таванският етаж е преустроен в два самостоятелни мансардни апартамента, а гаражният и складовият етаж още към 1993г. са имали статут на самостоятелни обекти на правото на собственост. Не е налице противоречие между този извод и практиката на ВС и ВКС – ТР №34/15.08.83г. по гр.д.№11/83г. на ОСГК на ВС; решение №207 от 16.06.11г. по гр.д.№867/10г. на ІІ ГО и решение №444/15.10.09г. по гр.д.№1118/08г. на І ГО. Посоченото тълкувателно решение, както и решение №444/15.10.09г. по гр.д.№1118/08г. на І ГО. разглеждат въпроса при какви предпоставки таванът може да се трансформира от обща част на сградата в самостоятелен обект на правото на собственост. В настоящия случай има данни тези предпоставки да са се осъществили, затова не е налице противоречие между тази практика на ВКС и извода на въззивния съд, че таванът не представлява обща част на сградата. Решение №207 от 16.06.11г. по гр.д.№867/10г. на ІІ ГО е обсъдено по-горе. То е постановено при други обстоятелства, касае избени помещения, докато в настоящия случай спорът е за гаражен етаж и за складов етаж, в който обаче има кухня, битова стая с балкон, два склада и WC и тези помещения му придават статут на самостоятелен обект на правото на собственост, а не на обща част на сградата.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1-118 от 15.10.13г. по гр.д.998/13г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: