О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1084
София, 01.12.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: Добрила Василева
Членове: Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като разгледа докладваното от съдия Г. гр.д.700 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 27.01.2010г. по гр.д.№539/09г. на Кюстендилския окръжен съд е оставено в сила решение № 541/21.10.08г. по гр.д.№340/07г. на Дупнишкия районен съд, в частта, с която е бил уважен иск по чл.108 от ЗС, предявен от С. И. Б. срещу З. М. М., П. Д. М., Н. Г. Н. и Д. Г. Н. – за установяване на собствеността и предаване владението на масивна жилищна сграда, състояща се от сутерен и жилищен етаж, гараж и плевня, находящи се в землището на с.Пастра, община Благоевград.
Въззивният съд е приел, че спорният имот е бил собственост на Г. М. и П. М.. Г. М. е ипотекирал имота като обезпечение на банков кредит, отпуснат на сина им Н. Н. и поради непогасяване на дължимите вноски, имотът е бил изнесен на публична продан. Проданта е приключила с възлагателно постановление от 20.05.97г. в полза на ищцата С. И. Б. и тя е била въведена във владение на имота, но след това бившите собственици отново се настанили в него. На 16.07.99г. П. М. е вписала искова молба по отрицателен установителен иск – че С. Б. не е собственик на същия имот. Позовала се е на обстоятелството, че имотът е бил съпружеска имуществена общност, а тя не е участвала в договора за учредяване на ипотеката върху него. С влязло в сила на 03.08.2006г. решение този иск е бил отхвърлен. Междувременно, с нотариален акт от 30.12.03г., в хода на висящия процес, П. М. и синовете и Н. Н. и Д. Н., в качеството им на наследници на Г. М., са продали имота на З. М., който пък с договор от 15.10.06г. е отдал имота под наем на своите продавачи.
При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че по силата на възлагателното постановление от 20.05.97г. собственик на имота е станала С. Б.. Предмет на публичната продан е бил целият имот, ипотекиран от Г. М., а съпругата П. М. не е упражнила правата си по чл.22, ал.3 от СК /отм./. Последващата продажба на имота на ответника З. М. не му създава противопоставими права, тъй като той е купил от несобственик. Ето защо и останалите ответници не могат са противопоставят наемния договор като основание да държат имота. Прието е, че вписването на исковата молба по отрицателния установителен иск има значение само като обстоятелство, създаващо гласност на този спор, но след като третото, неучастващо в този спор лице – З. М. не се позовава на друго придобивно основание, в което има значение неговата добросъвестност, вписването няма значение за преценката на правата на страните.
Касационни жалби срещу това решение са подали всички ответници. Те са се позовали на обстоятелството, че С. Б. не е вписала възлагателното постановление към момента на придобиване на имота от З. М., той е бил добросъвестен, не е могъл да знае, че неговите праводатели не са собственици и затова следва да се приеме, че по силата на извършената продажба той е станал собственик на имота. По същество това оплакване се отнася до прилагането на чл.113 от ЗС.
В изложението към касационната жалба на З. М. се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпросите за “признаване за установено по отношение на З. М., че С. Б. е собственик на процесния имот и осъждането му да предаде владението върху имота” и “че С. Б. се легитимира като собственик на имота, придобивайки го на основание възлагането му с влязло в сила постановление на съдия-изпълнител и че същото е по реда на чл.384, ал.1 от ГПК /отм./ и именно това в случая е придобивният способ, с оглед влизането на постановлението в сила.
П. М. и Д. Н. не са посочили правните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, нито пък са се позовали на някое от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
В изложението към жалбата на Н. Н. се поставя следният въпрос: “Може ли от невписано постановление на съдия-изпълнител да се черпят права върху недвижим имот и може ли такъв акт да конкурира вписан акт за извършена разпоредителна сделка със същия имот?”. Този въпрос се свързва с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът в производството С. Б. оспорва жалбите. Счита, че те не следва да бъдат допускани до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Въпреки че формално отговаря на изискванията за редовност, касационната жалба на З. М. няма необходимото съдържание, което да даде основание за допускането и до разглеждане по същество от ВКС. Под формата на правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, се описват правните изводи на съда – че С. Б. е собственик на имота въз основа на влязлото в сила възлагателно постановление и че предявеният от нея ревандикационен иск е основателен и следва да бъде уважен. По тези правни изводи не може да се допусне касационно обжалване, още повече, че жалбоподателят не е обосновал с какво разглеждането на правния спор ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Жалбоподателят Н. Н. е формулирал правен въпрос и го е свързал с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. Въпросът е за конкуренцията на права, произтичащи от невписано възлагателно постановление и права, придобити при последваща продажба на имота на трето лице от същите собственици. Тъй като възлагателното постановление следва да бъде вписано – чл.386, ал.1 от ГПК /отм./, сега чл.498, ал.1 от ГПК, за да бъде противопоставимо на трети лица, които по-късно са придобили имота от същия собственик, въпросът опира до прилагането на чл.113 от Закона за собствеността. Този въпрос обаче не е сред тези, които определят изхода на делото, съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и затова по него не следва да се допуска касационно обжалване. Вярно е, че по делото няма данни ищцата С. Б. да е вписала възлагателното постановление, от което черпи права, а същевременно ответникът З. М., който е придобил същия имот на производно основание от същите собственици е вписал това основание и по правилото на чл.113 от ЗС неговите права би следвало да бъдат зачетени. Това възражение е било направено от ответниците своевременно, още преди даване ход на делото пред въззивната инстанция. В случая обаче е налице едно друго обстоятелство, което игнорира значението на чл.113 от ЗС по конкретния казус. Налице е сила на пресъдено нещо с решението по отхвърления отрицателен установителен иск, с което на практика правото на собственост на С. Б. е било признато не само по отношение на П. М., която е била ищец по това дело, но и по отношение на З. М., който е придобил права в хода на висящия процес и който е обвързан от влязлото в сила решение по силата на чл.121 от ГПК /отм./, сега чл.226 от ГПК. Следва да се отбележи и това, че възражението на З. М. срещу придобивното основание на С. Б., основано на разпоредбата на чл.113 от ЗС, е следвало да се направи в производството по отрицателния установителен иск, по който той е имал възможност да поиска конституирането си като страна, а не в настоящото производство, в което вече възражението е преклудирано. Ето защо в случая по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване. Отделно от това, въззивното решение не противоречи на посоченото от жалбоподателя решение №18 от 18-19.11.63г. по гр.д.№19/63г. на Пленума на ВС, което разглежда съвсем различна хипотеза – на отпадане действието на вписана искова молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД с отхвърлянето на този иск; възможността на ответника да се разпореди след този момент със спорния имот и незасягането на правата на третото лице от последваща отмяна на влязлото в сила решение. Тези въпроси изобщо не стоят по настоящото дело. И на последно място – по прилагането на чл.113 от ЗС не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като по този текст има съдебна практика, която не се нуждае от промяна.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 27.01.2010г. по гр.д.№539/09г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: