О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 859
С., 27.09.2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1492 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 25.07.10г. по гр.д.№5174/09г. на Софийски градски съд е оставено в сила решението от 03.02.09г. по гр.д.№19312/07г. на Софийския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Т. И. С., Т. Г. С., П. Д. Ц. и М. Д. Ц. срещу [фирма] [населено място] иск по чл.76 от ЗС – за връщане на отнетото на 31.07.07г. владение на недвижим имот: метално хале с площ от 420 кв.м. и етернитова постройка за строителни материали с площ от 175 кв.м., находящи се в [населено място], ул.”С. №3.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 07.11.06г., в изпълнение на влязло в сила решение по гр.д.№1095/04г. на САС, ищците са били въведени във владение на процесните сгради от ЧСИ М. К.. Това владение те са упражнявали чрез трето, неучастващо в настоящия процес лице – [фирма], с което са сключили договор за наем от 29.11.06г. Прието е, че на 31.07.07г. ЧСИ В. М. е въвела ответника [фирма] във владение на същите сгради, като е отказала да отложи изпълнението по реда на чл.416 от ГПК /отм./ и да даде възможност на ищците да поискат от съда спиране на изпълнението и установяване на правата си върху имота, изключващи правата на взискателя по това изпълнително дело [фирма].
От правна страна е прието, че искът по чл.76 от ЗС е приложим и в случаите, при които отнемането на владението е станало с акт на частен или държавен съдебен изпълнител, когато той е извършен в нарушение на закона, тъй като това е разновидност на отнемане на владението по насилствен начин. Срещу такъв акт легитимираното лице може да потърси защита не само по реда на обжалване действията на съдията-изпълнителя, но и чрез иска по чл.76 от ЗС.
Прието е, че в случая искът по чл.76 от ЗС е допустим, тъй като е заведен в шестмесечния срок от момента на отнемане на владението на ищците – 31.07.07г.
Прието е, че е налице първият елемент от фактическия състав на чл.76 от ЗС – към 31.07.07г. ищците са имали качеството на владелци на спорния имот, като са упражнявали фактическата власт чрез своя наемател [фирма]. Установен е и другият елемент – отнемане на владението от ответника [фирма], посредством действие на ЧСИ В. М.. Не е налице обаче третият елемент – отнемане на владението чрез насилие, което в хипотезата на отнемане на владението посредством действия на съдия изпълнител предполага незаконност на тези действия. В конкретния случай ЧСИ В. М. не е нарушила разпоредбата на чл.416, ал.2 от ГПК /отм./, тъй като пред нея не е било установено, че именно ищците са във владение на спорния имот, а не [фирма], което е било заварено в имота. Пред ЧСИ не е бил представен договорът за наем между ищците и [фирма], за да се обори презумпцията на чл.69 от ЗС и да се установи, че дружеството не владее имота, а го държи за ищците, които имат качеството на негови владелци. При това положение ЧСИ не е имал основание да отложи изпълнението по искане на лице, което не е заварено в имота и не е доказало, че го владее чрез завареното лице.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците и техните правоприемници по чл.120 от ГПК /отм./. В хода на касационното производство на мястото на починалия Т. И. С. са конституирани на основание чл.227 от ГПК неговите наследници Ц. Н. С. и М. Т. С. – К..
Жалбоподателите считат, че решаващият мотив за отхвърляне на иска по чл.76 от ЗС е приетото от съда, че ищците не са имали качеството на владелци на спорния имот към датата на повторния въвод във владение, осъществен от ЧСИ В. М.. Този извод противоречал на представените по делото доказателства. Освен това въззивният съд смесил иска по чл.76 от ЗС с възможността да се иска спиране на изпълнението по реда на чл.416, ал.2 от ГПК /отм./. Развива се и оплакване, че съдът не обсъдил твърдението им за недопустимост на осъществения от ЧСИ В. М. въвод във владение, тъй като към този момент длъжникът по изпълнението [фирма] доброволно е освободил държането на имота за [фирма] и е започнал да го държи за ищците по иска с правно основание чл.76 от ЗС.
В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното решение противоречи на практиката на ВС и ВКС по чл.76 от ЗС, според която този иск е основателен при доказано отнемане на владението по насилствен или по скрит начин – решение №147 от 11.02.2008г. по гр.д.№1464/07г. на V ГО; решение 1320/10.02.09г. по гр.д.№1061/08г. на ВКС, ІV ГО; решение №981/30.12.09г. по гр.д.№3759/08г. на ІІІ ГО и решение №1196 от 16.05.72г. по гр.д.№637/72г. на І ГО.
На следващо място – като не обсъдил доказателствата по делото, сочещи, че ищците са имали качеството на владелци върху спорния имот към момента на отнемането му посредством въвода на ЧСИ В. М., въззивният съд действал в противоречие с решение №1989/02.06.83г. по гр.д.№1405/83г. на ІІ ГО на ВС; решение №121/20.04.94г. по гр.д.№4939/93г. на ВС, ІІІ ГО и решение №1488/08.11.99г. по гр.д.№814/99г. на V ГО, постановени по прилагането на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./. Като не обсъдил твърдението на ищците за недопустимост на повторния въвод във владение, въззивният съд действал в противоречие с решение №518 от 30.12.03г. по гр.д.№23/03г. на І ГО.
И на последно място – поддържа се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Разглеждането на делото от ВКС щяло да има голямо обществено значение при изясняване на въпроса за защитата на владението по чл.75 и чл.76 от ЗС, когато отнемането му е извършено посредством осъществен от съдия изпълнител въвод във владение срещу трето лице, което не е длъжник по изпълнението.
Повторени са и оплакванията, че жалбоподателите са изчерпали възможностите за защита на владението върху спорния имот – обжалвали са действията на ЧСИ В. М. и са предявили иск по чл.76 от ЗС. За тях няма друг ред да си възвърнат владението върху имота, въпреки че то почива на призната с влязло в сила съдебно решение собственост. С това решение е бил уважен предявеният от тях иск по чл.108 от ЗС срещу [фирма], чийто наемател е [фирма], който от своя страна е отдал имота под наем на [фирма], преди последното дружество да стане наемател на ищците. Чрез незаконните действия на съдия-изпълнителя, [фирма] си е възвърнало неправомерно владението върху имота, посредством симулативен процес между наемателя [фирма] и пренаемателя [фирма]. Това ищците считат за правен абсурд.
Ответникът в проидводството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
На първо място – въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВС и ВКС по въпроса за предпоставките, при които може да бъде уважен иск по чл.76 от ЗС. Представените с касационната жалба съдебни решения са постановени по дела за отнето чрез насилие или по скрит начин владение, но в нито едно от тях отнемането не е станало посредством действия на съдия изпълнител. Тези решения не засягат проблематиката, която е специфична по настоящото дело, а именно – кога може да бъде уважен иск по чл.76 от ЗС при отнемане на владение, извършено от съдия-изпълнител. Решаващият мотив на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.76 от ЗС не е липсата на доказано в настоящия процес владение на ищците към датата на въвода, осъществен от ЧСИ В. М., а законосъобразността на въвода, предвид липсата на основания за ЧСИ да отложи изпълнението по реда на чл.416, ал.2 от ГПК /отм./ по искане на лице, което не е заварено в имота и което не е установило пред ЧСИ, че го владее чрез завареното в имота лице. Тези изводи не влизат в противоречие с нито едно от посочените решения по чл.76 от ЗС, затова не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на касационно общалване на въззивното решение по въпроса за предпоставките за уважаване на иска по чл.76 от ЗС.
На следващо място – въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВС и ВКС по чл.188, ал.1 от ГПК /отм./. За да повдигнат въпроса прилагането на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, жалбоподателите неправилно считат, че този текст е нарушен от въззивния съд. Те считат, че искът по чл.76 от ЗС е бил отхвърлен поради необсъждане на всички доказателства по делото, вследствие на което въззивният съд е приел за недоказан установеният от тях факт на владението им върху спорния имот към момента на отнемането му от ЧСИ В. М.. В действителност въззивният съд е приел този факт за доказан, но е отхвърлил иска по други съображения – тъй като ищците не са се легитимирали като владелци пред ЧСИ и следователно отказът му да отложи изпълнението и да им предостави възможност да искат спирането му по реда на чл.416, ал.2 от ГПК /отм./ е бил правомерен и не може да се приравни на отнемане на владението чрез насилие по смисъла на чл.76 от ЗС. В случая въззивният съд не е действал в нарушение на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ и съдебната практика по този текст. Не е налице и противоречие на въззивното решение с решение №518 от 30.12.03г. по гр.д.№23/03г. на І ГО, което не засяга проблематиката на необсъждане на твърдения на ищците, още по-малко пък на такива, които не са въведени с исковата молба. Не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. По въпроса може ли чрез иск по чл.76 от ЗС да се търси защита срещу нарушено владение, когато отнемането е станало с действия на съдия изпълнител, има съдебна практика, макар и малобройна. Тази практика съответства и на изразеното в теорията становище по въпроса – проф.Ж.С., „Българско гражданско процесуално право” С., 2000г., стр.794-795. Разглеждането на настоящото дело от ВКС няма да внесе нищо ново в тази практика, ето защо делото не следва да се разглежда по същество.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 25.07.10г. по гр.д.№5174/09г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: