О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
С., 24.04.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.130 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №1316 от 11.11.11г. по гр.д.№1291/11г. на Варненския окръжен съд е отменено решението по гр.д.№7822/07г. на Варненския районен съд и е уважен предявеният от Т. Б. Д. срещу С. И. С. и К. М. С. иск по чл.108 от ЗС – ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението на апартамент №1 с площ от 124,09кв.м., състоящ се от входно антре, две спални, столова, кухня, баня, тоалетна, изолационно антре и балкон, със застроена площ от 97, 34 кв.м., ведно с преустроен хол и килер в магазин с килер, със застроена площ от 25,75 кв.м., ведно с изба от 14 кв.м., находящ се в [населено място], [улица].
Въззивният съд е приел, че процесният апартамент е бил собственост на Е. А. Фесенко, б.ж. на [населено място], починал на 22.01.2004г. Със саморъчно завещание от 10.12.2003г. Е. Фесенко е завещал на П. Г. Н. цялото си движимо и недвижимо имущество, а с предварителен договор от 29.12.2003г. обещал на С. И. С. да му прехвърли собствеността върху процесния апартамент срещу поемане на задължение за издръжка и гледане, включително и за минали грижи и издръжка. С влязло в сила решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД предварителният договор е бил обявен за окончателен по иск на С. С. срещу [община], доколкото Е. Фесенко не е оставил наследници по закон. С нотариален акт №187 от 27.07.2005г., т.І, рег.№1522, н.д.№172/05г. на нотариус №478 по регистъра на Нотариалната камара, наследникът по завещание П. Н. е дарила процесния апартамент на Г. А. Р.. Г. Р. е предявила срещу С. С. иск по чл.108 от ЗС и по него е било образувано гр.д.№6536/05г. на Варненския районен съд. С молба от 25.04.2007г. Г. Р. е направила отказ от предявения иск, въз основа на който делото е било прекратено. На същата дата – 25.04.2007г. е оформен нотариален акт №175, т.ІІ, рег.№3556, дело №303/2007г., с който Г. Р. е продала процесния апартамент на ищеца в настоящото производство Т. Б. Д..
При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният от Т. Б. Д. срещу С. И. С. и К. М. С. иск по чл.108 от ЗС, основан на придобивната сделка по нот.акт №175/2007г., е процесуално допустим. Действително, искът по предходното гр.д.№6536/05г. на Варненския районен съд е бил със същия спорен предмет, като страни по него са били праводателката на Т. Д. – Г. А. Р. и същият ответник С. И. С.. Доколкото обаче спорното материално право е било прехвърлено в хода на висящия процес, Г. Р. е била процесуален субституент по отношение на новия носител на материалното право Т. Д. и следователно – не е могла да се разпорежда с иска, включително и да прави отказ от него. Ето защо този отказ не обвързва Т. Д., за него не се отнася забраната по чл.119, ал.2 от ГПК /отм./ и той може да заведе отново същия иск, който ще бъде процесуално допустим. Освен това – първоначално предявеният от Т. Д. срещу С. и К. С. установителен иск за собственост /изменен на осъдителен в хода на делото/ е бил процесуално допустим, тъй като правният интерес от предявяването му се извежда не от начина на установяването на владението от ищеца, а от оспорването на претендираното от него право на собственост.
По съществото на правния спор въззивният съд е приел, че искът за собственост е основателен. След подробно обсъждане на противоречивите заключения на вещите лица е прието, че завещанието на Е. Фесенко е написано и подписано от него, автентично е и е породило своето правно действие. От момента на смъртта на завещателя наследственото имущество, включително и процесният апартамент, е преминало в патримониума на непряката праводателка на ищеца П. Г. Н.. Влязлото в сила решение по чл.19, ал.3 от ЗЗД, от което черпят права ответниците, не може да се противопостави на ищеца, тъй като нито той, нито неговите праводатели са били страна в производството по този иск.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците. Те считат за неправилни изводите на въззивния съд по въпросите за допустимостта и основателността на предявените искове. Развиват подробни доводи в подкрепа на становището си, че прекратителното определение по гр.д.№6536/05г. на Варненския районен съд се приравнява по своите правни последици на съдебно решение, с което със сила на пресъдено нещо се разрешава въпросът за собствеността на процесния апартамент и затова частният правоприемник на ищцата по това дело не може да води нов иск за собственост на същото основание и срещу същия ответник. Освен това считат, че установителният иск за собственост е недопустим, ако ищецът е установил владение върху спорния имот чрез действия, които са основание за предявяване на иск по чл.75 или чл.75 от ЗС срещу него. Обосновават подробно и становището си за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които са довели до кредитиране на необосновани и погрешни заключения на вещите лица във връзка със спорния въпрос за автентичността на завещанието на Е. Фесенко.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК по следните въпроси:
1. „Какви са правните последици, ако ищец по иск за собственост се откаже от иска и производството по делото бъде прекратено, прехвърли чрез сделка спорното право на собственост и сделката е вписана след датата, на която по делото е депозирана молбата за отказ от иска по чл.119, ал.2 от ГПК /отм./, т.е. без правоприемството да е заявявано по делото и довеждано до знанието на ответника, съответно на съда, пред който е заявен отказът от иск”.
2. „В зависимост от отговора на първия въпрос, допустимо ли е частният правоприемник на ищеца, извършил отказ от иск, да предяви наново същия иск, относно същия имот, срещу същия ответник, при обстоятелствата по т.1”.
3. „Какви са правните последици от отказа от иск и приравняват ли се те по отношение на ответника на силата на пресъдено нещо, на която може да се позове ответник по отхвърлен иск”.
4. „Допустимо и възможно ли е да се поставя изискване съдът, който разглежда иска, да се съобразява с настъпилото правоприемство по отношение на спорните права, при положение, че това правоприемство не е заявено от ищеца по делото и не е доведено до знанието нито на ответника, нито на съда, и конкретно – допустимо ли е съдът при такива обстоятелства да продължи съдопроизводствените действия и да се съобрази с настъпилата процесуална субституция, ако пред него е заявен отказ от иск”.
Общо по тези въпроси се поддържа противоречие на обжалваното решение с решение №1019 от 13.05.1976г. по гр.д.№671/76г. на ВС, І ГО и решение №160/1997г. на ВКС, І ГО.
5. „Допустимо ли е ищецът да премине от установителен иск към осъдителен във въззивното производство, ако за първоначално предявеният установителен иск се установи по време на въззивното производство, че ищецът е нямал правен интерес нито при предявяване на иска, нито към момента, в който е постановено решение по същество от първоинстанционния съд”;
6. „Допустимо ли е правен интерес от предявяване на установителен, а не осъдителен иск за собственост, който правен интерес поначало, а и по твърдения в исковата молба се обосновава с обстоятелството, че ищецът владее имота, предмет на иска, да се основава на неправомерно отнето при хипотезата на чл.76 от ЗС владение, т.е. правният интерес да се извлича от обстоятелства, изцяло свързани с неправомерното поведение на ищеца”;
7. „Допустимо ли е да се приеме, че ищецът по положителен установителен иск е владял имота, предмет на иска, по времето, докато трае производството по предявени срещу него иск за възстановяване на неправомерно отнето владение на основание чл.75 или чл.76 от ЗС, приключил с осъдително решение, т.е. че е имал правен интерес от провеждане на производство по установителен, а не по осъдителен иск” и
8. „Какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо, с което се ползва осъдително решение по владелчески иск и във връзка с това може ли при такова решение друг съд да смята, че ответникът по владелчески иск е владял имота от момента на противоправното отнемане, по време на производството и до изпълнението на осъдителното решение, а оттам да се приеме, че за него в този период е бил налице правен интерес от провеждане на установителен иск за собственост.
По тази група въпроси се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 993 от 30.12.09г.по гр.д.№3351/08г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено в производство по чл.290 от ГПК, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
9. „Следва ли при допуснато изменение на иска при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, молбата на ответника за даване на възможност да изрази становище във връзка с изменения иск и за представяне на доказателства, ако изменението на иска бъде допуснато, направена в с.з. при предходното разглеждане на делото, да получи удовлетворителен или поне някакъв отговор от съда, след като при отмяната на предходното въззивно решение разглеждането на делото е започнало точно от искането на другата страна за допускане на изменение на иска – т.е. следва ли едновременно с исканията на едната страна, от които започва разглеждането на делото, да се смятат за подновени и исканията на насрещната страна във връзка със същите действия, или те следва да бъдат оставени без отговор от страна на съда”.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
10. „Следва ли оспорени своевременно относно тяхната истинност доказателства, без откриване на производство по чл.154, ал.1 от ГПК /отм./, да бъдат събрани по делото, да служат като основа за изработване на заключение на вещи лица и в крайна сметка решението да се основава на тези доказателства, при игнориране на оспорването на истинността им”.
По този въпрос се поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на решение №2149/16.11.1976г. по гр.д.№1772/76г. на ВС, І ГО и решение 2102 от 17.08.1968г. по гр.д.№1475/68г. на ВС, ІІ ГО.
Ответникът в производството Т. Б. Д. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС. Поддържа, че двата последователни иска за собственост на процесния апартамент не са едни и същи, тъй като се основават на различни правопораждащи факти, имат различни страни и различна форма на търсена защита на спорното материално право, затова не е била налице процесуална пречка за предявяване на втория иск, въпреки направения отказ от първия. По тази причина първата група въпроси, поставени в касационната жалба, са неотносими към конкретния правен спор. По тези въпроси няма и противоречива съдебна практика. Развива подробно становище за недопускане на касационното обжалване и по останалите правни въпроси.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Първата група въпроси се свежда до това какви са последиците от направен отказ от иска, при условия на прехвърляне на спорното право в хода на висящия процес и може ли, при влязло в сила определение за прекратяване на производството на основание чл.119, ал.2 от ГПК /отм./, приобретателят да предяви наново същия иск срещу същия ответник. Въпросът е определящ за допустимостта на иска по настоящото дело, а и по него се е произнесъл изрично въззивният съд. Посочените от жалбоподателя решения на ВС и ВКС, макар да съдържат в себе си отправни положения, които са от значение за разрешаване на този въпрос, не му дават пряк отговор, затова касационното обжалване следва да се допусне не на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Неоснователно е възражението на ответника по касация, че въпросът е неотносим към правния спор по настоящото дело, тъй като в случая нямало идентичност между първия и втория иск за собственост. В действителност двата иска се основават на едни и същи факти – права, произтичащи от завещанието на Е. Фесенко от 10.12.2003г. в полза на П. Н. и последващо дарение от 27.07.2005г. от П. Н. в полза на Г. Р.. Освен това, относно страните – забраната по чл.224, вр. чл.119, ал.2 от ГПК/отм./ следва да се свърже и с текстовете на чл.121, ал.3 и чл.220, ал.1 от ГПК /отм./ – сега съответно чл.299, чл.233, чл.226, ал.3 и чл.298, ал.2 от ГПК, т.е. забраната за повторно предявяване на същия иск се отнася както до страните по делото, така и до техните правоприемници, независимо дали правоприемството е настъпило в хода на висящия процес или след приключването му. И на последно място – и в двата случая искът е за собственост на една и съща вещ, а избраната от ищеца форма на защита – установителен или осъдителен иск, не е решаваща при преценката дали делата са идентични.
Не следва да се допуска касационно обжалване по другите въпроси. Втората група процесуалноправни въпроси се свежда до това допустимо ли е ищецът, който е установил владение върху спорния имот чрез нарушение по чл.75 или чл.76 от ЗС, да предявяви установителен иск за собственост, при угрозата в хода на висящия процес за собственост да бъде отстранен от владението на вещта чрез успешно провеждане на владелчески иск. Този въпрос е свързан с по-общия въпрос, върху който жалбоподателят акцентира – дали е допустим установителен иск за собственост, когато ищецът не владее спорната вещ и разполага с по-силната защита, която му предоставя ревандикационният иск. По този въпрос, след известно колебание, е установена постоянна практика по чл.290 от ГПК, която е задължителна за съдилищата – решение №938/29.12.09г. по гр.д.№4305/08г. на ВКС, І ГО; решение №665/12.11.10г. по гр.д.№1921/09г. на ВКС, І ГО, решение №501/27.07.10г. по гр.д.№160/09г. на І ГО, решение №201/11.05.11г. по гр.д.№449/10г. на ВКС, І ГО, решение №110/30.06.11г. по гр.д.№746/10г. на ВКС, ІІ ГО.
Останалите два въпроса са свързани с основателността на предявения иск и по тях не следва да се допуска касационно обжалване, преди разрешаване на спора за допустимостта на иска.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1316 от 11.11.11г. по гр.д.№1291/11г. на Варненския окръжен съд.
Указва на жалбоподателя да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 562,93лв. и да представи вносния документ в едноседмичен срок от съобщението, в противен случай жалбата му ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: