7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 611
София, 17.11.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№5517 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №86 от 11.02.14г. по в.гр.д.№1018/13г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение №769 от 19.07.13г. по гр.д.№7609/11г. на Пернишкия районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [община] срещу [фирма] иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване правото на собственост върху трафопост [населено място], [община], построен в УПИ VІІ от кв.36 по плана на селото.
Въззивният съд е приел, че процесният трафопост е построен и включен в експлоатация през 1982г. През 2002г. за него е съставен акт за частна общинска собственост. Т. е действащ, обслужва 78 броя битови и стопански потребители на територията на [община]. Поддръжката и обслужването му се извършват единствено от ответното дружество, а преди това – от неговите праводатели. Прието е, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА, държавното предприятие, извършващо производство, пренос, разпределение и пласмент на електроенергия, е било „Е.” П., както и че ответното дружество [фирма] е негов правоприемник.
От правна страна е прието, че не е налице твърдяното от [община] придобивно основание – §7, ал.1, т.7, вр.ал.2 от ПЗР на ЗМСМА. Процесният трафопост не е част от общинската инфраструктура. В общинската инфраструктура се включва ел.захранването на уличното осветление на площади, пътища, фонтани и др., които са общинска собственост, но не и трафопостовете, които обслужват частни потребители. Освен това – към момента на влизане в сила на ЗМСМА процесният трафопост е бил предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие „Е.” П. и това изключва възможността той да премине в собственост на общината, по аргумент на §7, ал.2, вр. ал.1 от ПЗР на ЗМСМА. За да достигне до този извод въззивният съд е приел, че по силата на закона – чл.2, ал.1, вр. чл.12 от Закона за електростопанството от 1975г. /отм./, без да е нужен нарочен акт за това, обектите на енергийната система са били предоставени за стопанисване на държавните предприятия, осъществяващи дейността по производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия за общо ползване. Прието е, че §7, ал.2 ЗМСМА има обратно действие и следва да се прилага от момента на влизане в сила на ЗМСМА. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община]. Жалбоподателят счита за погрешен извода на въззивния съд, че предоставянето на трафопоста на ДП „Е.” П. е станало по силата на закона и че е без значение дали има нарочен акт за това. Съдът не обсъдил данните по делото, сочещи на обстоятелството, че трафопостът не е бил включен в баланса на държавното енергийно предприятие към момента на влизане в сила на ЗМСМА, а освен това неправилно се позовал на нередовни счетоводни записвания. Нарушена била доказателствената тежест относно предпоставката на §7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА, тъй като ответникът следвало да докаже, че спорният обект е бил включен в баланса на ДП „Е.” П. към датата на влизане в сила на ЗМСМА -17.09.1991г. В случая такива доказателства нямало, тъй като било установено, че заприходяването е станало едва през 2004 г. Неправилен бил и изводът, че процесният трафопост не е част от енергийната система на общината.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. При наличието на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на § 7, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора- трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон- 17.09.1991 г.
2. Ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1 от ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа.
3. Законът за електростопанството от 1975г. /отм./, заварен към влизане в сила на ЗМСМА, дава ли основание да се приеме, че мрежа или съоръжение от техническата инфраструктура на енергийната система ex lege е включен в уставния фонд на търговското дружество, на което българската държава е едноличен собственик на капитала.
4. Допустимо ли е съдът, при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г. да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./.
5.След преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма] преминали ли са и трафопостовете в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА, респ. ако липсва каквато и да е документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса – оборотна ведомост, от която се установяват конкретните Д., които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване-приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или др.документи за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост. 6. Каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени. 7. Длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
8. Допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал.2 от § 7 от ПЗР на ЗМСМА, след като законодателят в императивната правна норма на чл.14, ал.1 от ЗНА не й е придал такова действие.
Жалбоподателят счита, че по изброените въпроси въззивното решение противоречи на посочената от него задължителна и незадължителна практика на ВКС -решение №1337 от 06.01.2009г. по гр.д.№4382 от 2007г. на ВКС, ІV ГО, решение №921 от 30.12.2009г. по гр.д.№ 2704 от 2008г. на ВКС, І ГО, решение №64 от 10.02.2010г. по гр.д.№2612 от 2008г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №987 от 06.01.2010г. по гр.д.№ 373 от 2008г. на ВКС, І ГО, решение № 155 от 13.03.2007г. по т.д.№917 от 2006г. на ВКС, ТК, решение №244/25.02.10г. по гр.д.№99/2009г. на І ГО и решение №1253 от 30.12.08г. по гр.д.№3541 от 2007 г. на ВКС, ІІІ ГО.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не и налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият въпрос – дали процесният трафопост е преминал в собственост на общината по силата на §7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, не е абстрактен правен въпрос, какъвто има предвид чл.280, ал.1 ГПК, а въпрос по предмета на делото, на който съдът може да отговори само при разглеждане на спора по същество. Въпросът съдържа в себе си условие /да са налице всички предпоставки на §7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА/, което подлежи на доказване в процеса и което в случая е отречено от въззивния съд. Ето защо това не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който може да бъде поставен в определението по чл.288 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е включен в предмета на делото и по него въззивният съд е взел отношение. Решаващите изводи на съда обаче са други и те са свързани с липсата на отрицателната предпоставка на §7, ал.2, вр.ал.1 ПЗР на ЗМСМА. Затова по втория въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Липсва и противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение №1337 от 06.01.09г. по гр.д.№4382/07г. на ВКС, ІV ГО, което е постановено при друга фактическа обстановка и за друг по вид обект на правото на собственост, различен от процесния /котелно помещение и хидрофор/, за който изобщо не може да става въпрос да е част от общинска или национална енергийна мрежа. Другото решение – №921 от 30.12.09г. по гр.д.№2704/08г. на ВКС, І ГО също се отнася за напълно различен спор за собственост на дворно място, отредено с плана за трафопост и по него не възникват въпросите, които са решаващи за настоящото дело.
Третият и четвъртият въпрос се свеждат до това – дали при действието на Закона за електростопанството от 1975г. /отм./ предоставянето на енергийните обекти за стопанисване и управление на държавните енергийни предприятия произтича от закона или следва от включването им в баланса на предприятието. Въпросите са определящи за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл по тях и е приел, че от първостепенно значение е нормативната уредба – чл.2, ал.1 и чл.12, ал.1 от Закон за електростопанството от 1975г. /отм./, от която се извлича фактът на предоставянето. Тези мотиви са в съответствие с решение №1064 от 09.12.08г. по гр.д.№3969/07г. на ВКС, ІІ ГО, постановено при идентичен казус. Не е налице такова противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение №64 от 10.02.2010г. по гр.д.№2612 от 2008г. на ВКС, ІІІ ГО, което да обуслови основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В решение №64/2008г. съставът на ВКС не е обсъждал нормативната уредба по Закона за електростопанството от 1975г. /отм./ и не е изразявал становище дали от нея следва или не следва фактът на предоставянето на трафопоста за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие. Липсва противоречие на обжалваното решение и решение №987 от 06.01.2010г. по гр.д.№373 от 2008г. на ВКС, І ГО, основният извод от което е, че вписването на един имот като актив в баланса търговско дружество не е доказателство за придобиване на правото на собственост върху този имот, освен ако се касае за преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества и последващата им приватизация, при което се прилага чл.17а ЗППДОбП /отм./, вр. чл.1, ал.1 ПМС №201/1993г. Това решение не касае приложимата в настоящия случай разпоредба на §7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, както и правото на собственост върху енергиен обект, за който има специална нормативна уредба.
Петият въпрос повтаря посредством различна формулировка предходните два въпроса, като акцент се поставя на счетоводната документация, с която става записването на дълготрайния материален актив в документацията на предприятието. Затова всичко, казано по-горе, се отнася и за този въпрос. Решаваща за факта на предоставянето на енергийния обект за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие е нормативната уредба – чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството /отм./, според който електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост; чл.8, ал.1 – че те се изграждат и поддържат от Асоциация „Енергетика”; чл.12, ал.1 – че дейността по производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия за общо ползване се извършва от организациите към Асоциация „Енергетика”; чл.7 от Закона за собствеността, в редакцията му преди измененията от 1990 и 1996г., според който предоставянето на държавните имоти за стопанисване и управление на държавни учреждения и предприятия се определя от предназначението им. Предназначението на трафопостовете да обслужват дейността по чл.12, ал.1 ЗЕ /отм./; фактът, че по правило тяхното строителство и поддръжка е възложено от закона на държавните електроенергийни предприятия води до извод, че те по силата на закона се предоставят за стопанисване и управление на тези предприятия, а ако е налице изключението на чл.2, ал.2 или 21 от този закон, страната, която се позовава на това изключение, следва да го докаже. Включването на енергийните обекти в баланса на тези предприятия е фактическо действие, предопределено от нормативната уредба, затова доказването му има второстепенно значение при преценката по §7, ал.2, вр.§7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА.
Шестият и седмият въпрос са за доказателствената стойност на счетоводните записвания. Предвид изложеното по-горе, въпросите не са решаващи за изхода на делото. Неотносимо към спора по настоящото дело е и посоченото от жалбоподателя решение №155 от 13.03.07г. по т.д.№917 от 06г. на ВКС, ТК, което е постановено по търговски спор за вземане, а не за право на собственост върху недвижим имот.
По осмия въпрос – дали разпоредбата на §7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА има обратно действие, има утвърдена задължителна практика по чл.290 ГПК – решение №96 от 11.02.10 г. по гр.д.№ 3122/08г. на ВКС, І ГО; решение №244 от 25.02.10 г. по гр.д.№99/09 г. на ВКС, І ГО, решение №200 от 29.06.10 г. по гр.д.№ 5293/08 г. на ВКС, ІІ ГО. Въззивното решение е съобразено с тази практика, затова не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускането му до разглеждане по същество. Посоченото от жалбоподателя решение №1253 от 30.12.2008г. по гр.д.№ 3541 от 2007 г. на ВКС, ІІІ ГО е постановено при действието на ГПК /отм./ и няма задължителен характер, затова, при наличието на задължителна практика в обратния смисъл, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. По въпроса няма противоречива практика по чл.290 ГПК, затова не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и сезиране на ОСГК за произнасяне с тълкувателно решение.
В обобщение – не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските по настоящото дело – 240 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл.80 ГПК и фактура от 07.05.2014г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №86 от 11.02.14г. по в.гр.д.№1018/13г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], р-н „И.”, [улица] сумата от 240 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: