1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 227
София, 08.04.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№739 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №562 от 18.11.2015г. по в.гр.д.№731/15г. на Плевенския окръжен съд е потвърдено решение №757/22.05.15г. по гр.д.№5471/2014г. на Плевенския районен съд, с което са били отхвърлени предявените от В. И. П. срещу И. Л. П.-К. искове: по чл.108 ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението върху източната стая от втория етаж на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], както и за отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК на нотариален акт №48, т.І, рег.№609, дело №22/2009г. на нотариус Й. Г. с район на действие Плевенски районен съд, в частта за процесната стая; иск по чл.59 ЗЗД за сумата от 1800лв. – обезщетение за ползване на стаята през периода 01.07.2011г. – 01.07.2014г. и иск, квалифициран по чл.31, ал.2 ЗС – за заплащане на сумата от сумата от 300лв., представляваща обезщетение за ползване на стаята за периода 01.07.2014г. – 02.12.14г.
Въззивният съд е приел, че процесната стая, за която ищцата В. П. претендира право на собственост, е част от двуетажната жилищна сграда, собственост на ответницата И. П.-К.. Сградата е строена през 1948г. от И. П. Т., в дворно място на баща му П. Т.. С нотариален акт №93/1958г. П. Т. е продал на Л. И. П., син от първия брак на И. Т., дворното място и двуетажната жилищна сграда, без източната стая на горния етаж. С нотариално завещание от 1957г. И. Т. е завещал на втората си съпруга Й. И. П. процесната стая. Ищцата В. П. е дъщеря и наследник на Й. П. и претендира собственост върху стаята въз основа на завещанието от 1957г. Ответницата И. П.-К. се легитимира като собственик на къщата както следва: за ? ид.част – като дъщеря и наследник на Л. И. П., а за другата ? ид.част – по дарение от майка си Денка П., извършено с оспорения нотариален акт №48/2009г.
При тези данни съдът е приел от правна страна, че завещанието на И. П. Т. от 1957г. е нищожно на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, поради противоречие със закона, тъй като има за предмет несамостоятелен обект – една стая, която не е отговаряла на изискванията за самостоятелно жилище. Към момента на смъртта на завещателя И. Т. – 15.12.1974г. е била в сила разпоредбата на чл.62 З. /отм./, която е установявала забрана за извършване на разпореждане с обекти, които не са обособени като самостоятелни.
С решение №606 от 14.12.15г. по гр.д.№731/2015г. на Плевенския окръжен съд, постановено в производство по чл.247 ГПК, е отказано отстраняване на очевидна фактическа грешка в основното решение, в частта, в която е посочено, че това решение не подлежи на касационно обжалване.
Касационна жалба срещу двете решения на въззивния съд е подадена ищцата В. П..
Жалбоподателката поддържа, че съдът неправилно е определил момента, към който следва да се преценява дали завещаната стая представлява самостоятелно жилище. Счита, че това не е моментът на смъртта на завещателя през 1974г., когато е действал З. /отм./, а моментът на построяване на обекта – 1948г. В Закона за благоустройство на населените места от 1941г., както и в Закона за планово изграждане на населените места от 1950г. не са съществували ограничения за извършване на правни сделки с реални части от недвижими имоти. Завещанието на стаята е валидно и е произвело правно действие.
В изложението към жалбата се поставят следните въпроси:
1. Подлежат ли на касационен контрол исковете за собственост и други вещни права по граждански дела, независимо от материалния интерес с оглед разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК /ДВ бр.50/03.07.2015г./.
2. „Към кой момент следва да се преценява съставлява ли част от недвижим имот, който може да се ползва самостоятелно, построен през 1948г., валиден предмет на публично нотариално завещание /едностранна сделка по своя характер/ от 1957г., съобразно с изискванията на закона за форма и действителност, визирани в текста на чл.24 от Закона за наследството /ДВ бр.275 от 22.11.1950г., в сила от 01.01.1951г./.
3. Публично нотариално завещание на част от недвижим имот, владян като реална част и придобит като идеална част от целия недвижим имот, в което тази реална част се е ползвала като жилище, е определяема в идеални части /указана е цена на имота по удостоверение за данъчна оценка, приложена към завещанието/ нищожно ли е на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
По първия въпрос решението по чл.247 ГПК влизало в противоречие с определение №364/01.12.2015г. на ВКС, І ГО. По втория въпрос основното решение противоречало на решение №44 от 12.09.2012г. по гр.д.№699/11г. на ВКС, ІІ ГО и решение №517 от 26.05.2010г. по гр.д.№40/2011г. на ВКС, І ГО. Към третия въпрос жалбоподателката не сочи практика, но прилага решение №532/25.05.2011г. по гр.д.№532/2010г. на ВКС, І ГО и решение от 29.05.2015г. по гр.д.№3056/2014г. на Великотърновския районен съд.
Ответникът в производството И. Л. П.-К.
оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивния съд.
Не са налице обаче предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос е поставен във връзка с изразеното от въззивния съд разбиране, че решението му не подлежи на касационно обжалване поради пречката на чл.280, ал.2 ГПК. Това разбиране е подчертано изрично в решението по чл.247 ГПК.
Въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с порок при формиране на волята на съда по съществото на правния спор, нито пък сочи на очевидна фактическа грешка, която може да се отстрани по реда на чл.247 ГПК. Изявлението на въззивния съд, че решението му не подлежи на касационно обжалване, не обвързва ВКС и не препятства възможността да се разгледа една редовна касационна жалба. Въпреки изразеното от въззивния съд разбиране, че решението му не подлежи на обжалване, той не е върнал касационната жалба, а от своя страна ВКС приема тази жалба за процесуално допустима, тъй като е подадена след изменението на чл.280, ал.2 ГПК /ДВ бр.50/2015г./, съгласно което няма праг на обжалваемост на въззивните решения по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.
Вторият въпрос се свежда до това към кой момент се преценява дали едно жилище може да бъде обект на разпоредителна сделка, макар да не отговаря на строителните правила и норми, уреждащи минимално изискуемите помещения, от които то трябва да се състои. Въпросът е обуславящ за изхода на делото, но по него не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение №44 от 12.09.2012г. по гр.д.№699/11г. на ВКС, ІІ ГО, на което се позовава жалбоподателката, свързва тази преценка със строителните правила и норми, които са действали към момента на изграждането на жилището. Когато обаче жилището е построено преди приемането на Строителните правила и норми от 17.05.1963г., които за първи път въвеждат с §38 и §39 изисквания за необходимите помещения, от които следва да се състои едно жилище, съдебната практика зачита разпоредителните сделки, извършени със заварени жилища, които не отговарят на новите изисквания. Същественото в посоченото решение на ВКС обаче е указанието, че даденото в него разрешение се отнася за обособени преди 1963г. жилища, макар те да не отговарят на приетите впоследствие строителни правила и норми. Точно това изискване в настоящия случай не е налице, тъй като процесната стая не е представлявала обособено преди 1963г. самостоятелно жилище, за да може тя да бъде предмет на прехвърлителна сделка – завещание. Стаята е била част от жилищна сграда, строена от наследодателя И. Т., в която той е живял заедно със сина си от първия брак Л. П., с втората си съпруга Й. П., с доведения си син В. Г. /свидетел по делото/ и с природеното дете от втория брак В. П.. Процесната стая не е била обособена като самостоятелно жилище нито към момента на строителството на сградата през 1948г., нито към момента на съставяне на завещанието през 1957г., за да може да се разпорежда с нея завещателят И. Т.. Ето защо в случая не е приложимо разрешението, дадено с решение №44 от 12.09.2012г. по гр.д.№699/11г. на ВКС, ІІ ГО. Липсва противоречие между това решение на ВКС и приетото от въззивния съд в обжалваното решение, че разпореждането с една стая от жилище представлява нищожен акт. Обратно – въззивното решение съответства на решение №418 от 08.06.2004г. по гр.д.№706/2003г. на ВКС, ІІ ГО, което е постановено при сходна фактическа обстановка, каквато е и по настоящото дело, на разпореждане през 1957г. с една стая, представляваща реална част от неподеляемо жилище. Не без значение е и обстоятелството, че в настоящия случай актът на разпореждане е завещание, при което вещните последици настъпват в момента на откриване на наследството, а това е и моментът, към който се преценява дали завещанието има годен предмет и съответно – дали е нищожно поради липса на предмет – в този смисъл решение №29 от 02.02.04г. по гр.д.№567/2003г. на ВКС, І ГО. По същите съображения липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и решение №517 от 26.05.2010г. по гр.д.№40/2011г. на ВКС, І ГО, в което „непълноценното” жилище, строено преди 1963г., е представлявало две стаи и вестибюл в сутерена, които са били обособени и са се ползвали като самостоятелно жилище още преди 1963г.
Третият въпрос е за правната конверсия, при която владението върху реална част от имот се признава при определени предпоставки за придобиване на идеална част от имота. Този въпрос не е бил повдиган от страните и не е разглеждан от въззивния съд, затова не може да има и противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, изразена в посоченото от жалбоподателката решение №532 от 25.05.2011г. по гр.д.№532/2010г. на ВКС. Предмет на настоящото дело е не идеалната част от жилищната сграда, придобита чрез владение на реална част, а именно несамостоятелната реална част, представляваща една стая, която е била предмет на завещанието на И. Т.. И по този въпрос липсва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. И на последно място – не следва да се обсъжда решението от 29.05.2015г. по гр.д.№3056/2014г. на Великотърновския районен съд, тъй като няма данни то да е влязло в сила, нито пък да разрешава по различен начин правен въпрос, обсъден в обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода на делото, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за настоящата инстанция – 400лв. по договор за правна защита и съдействие от 01.02.2016г.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №562 от 18.11.2015г. по в.гр.д.№731/15г. на Плевенския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. И. П. със съдебен адрес [населено място], [улица], №5, адв.И. Д., да заплати на И. Л. П.-К. от [населено място],[жк] , [жилищен адрес]0, сумата от 400лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: