О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 96
С., 01.02.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.909 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №309 от 02.06.11г. по гр.д.№19/11г. на Софийския окръжен съд е отменено решение №76 от 08.10.10г. по гр.д.№122/09г. на Ботевградския районен съд и е уважен предявеният от М. Ц. И. срещу О. Н. Г. и С. В. Д. иск по чл.108 от ЗС за отстъпване на собствеността и предаване владението на следния недвижим имот: поземлен имот с площ от 2169 кв.м., находящ се в [населено място] и представляващ имот пл.№3536, който попада в УПИ V-743 от кв.59 по регулационния план на [населено място] и е заключен между т.1-2-4-5-7-10-9-12-11-8-1 на комбинираната скица към заключението на вещото лице.
Въззивният съд е приел, че спорното място е част от по-голям имот с площ от 3400 кв.м., отчужден по реда на ЗОЕГПНС от наследодателите на ищцата Д. С. и М. С.. За част от отчуждения имот с площ от 2583 кв.м. е бил отреден самостоятелен парцел, върху който през 1957г. е било отстъпено право на строеж на бащата на първата ответница – Н. Г., който е построил в него жилищна сграда. През 2008г. ответницата О. Г. се е снабдила с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за мястото, включено в парцела, а след това го е продала на другия ответник С. Д..
Междувременно с две заповеди на областния управител от 1999г. и 2001г. е разпоредено на основание чл.78 от З., вр.чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ деактуването на част от отчуждения имот, а с последваща заповед №ОТС-10/01.02.02г. на кмета на [община] в кадастралния план е нанесен реално възстановеният имот с площ от 2169кв.м., който е получил нов кадастрален №3536, като реална част от УПИ V-743 от кв.59 по регулационния план на [населено място]. Останалата част от бившия УПИ V-734 не е възстановена, тъй като в нея попада жилищната сграда на ответниците.
При тези данни въззивният съд е приел, че ищцата се легитимира като собственик на процесния имот на основание чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ. Към датата на влизане в сила на закона имотът е бил в патримониума на държавата и възстановената част е била свободна от застрояване, като от нея може да се обособи отделен урегулиран поземлен имот. Действително – в тази част се намира външна тоалетна, но тя няма самостоятелен статут и наличието и не обуславя обслужващо предназначение на земята, следователно – тя не е пречка за възстановяване на собствеността. Придадените по регулация към парцела 459 кв.м., които са били заплатени от ответниците, са част от отчуждения имот на наследодателите на ищцата и върху тях собствеността също се възстановява. Възражението на ответниците, че са придобили по давност собствеността върху земята, е прието за неоснователно. След влизането в сила на ЗВСОНИ невъзстановената част от УПИ V-743 е имала статут на държавна собственост и не би могла да се придобие по давност поради забраната на чл.86 от ЗС, в редакцията до изменението на текста с ДВ бр.33/96г. След изменението на текста тази част също не е могла да се придобие по давност поради спиране течението на давността за придобиване на имоти – частна държавна собственост, въведено с §1 от ЗР на ЗДЗС – ДВ бр.46/2006г. Възстановената част от УПИ V-743 пък не е могла да бъде придобита поради действащата до 01.01.2001г. забрана на чл.59 от З. /отм./ за придобиване по давност на реална част от парцел, а след тази дата до предявяване на иска не е изтекъл десетгодишният срок по чл.79, ал.1 от Закона за собствеността.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците С. Д. и О. Г.. Те считат, че са придобили по давност целия УПИ V-743, който съдът изкуствено разделил на две части – възстановена и невъзстановена. Десетгодишната давност е изтекла през 2008г., когато О. Г. се е снабдила с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Незаконосъобразно било становището на въззивния съд, че спирането на придобивната давност по отношение на имоти-частна държавна собственост се е отразило върху правата им. Десетгодишният давностен срок, започнал да тече на 01.06.1996г. с промяната на чл.86 от ЗС /ДВ бр.33/96г./, е изтекъл на 31.05.2006г., с което се е осъществил фактическият състав на чл.79 от ЗС по отношение на целия УПИ V-743, включително и върху спорната реална част от него. Затова спирането на придобивната давност по отношение на имоти – частна държавна собственост, въведено с §1 от ЗР на ЗДЗС – ДВ бр.46/2006г., в сила от 01.06.2006г., не засяга вече придобитите права при изтеклия давностен срок. В случая чл.59 от З./отм./ не намирал приложение, тъй като владението било осъществено по отношение на целия УПИ V-743, а не само на спорната реална част от него.
По правата на ищцата: Жалбоподателите считат за неправилен извода на съда, че наследодателите на ищцата са били собственици именно на процесния имот. Освен това – не било съобразено обстоятелството, че макар и държавен към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, имотът е бил обременен с вещно право на строеж, което включва в себе си и правомощието да се ползва целият УПИ V-743 и това е пречка за възстановяване на собствеността върху част от него. Придадените по регулация 459 кв.м., върху които жалбоподателите заявяват собствени права, не могли да бъдат обособени в самостоятелен урегулиран поземлен имот и това също било пречка за реалното възстановяване на собствеността. Освен това – неправилен бил изводът на съда, че наследодателите на ищцата не са получили обезщетение за имота си. Поддържат се и оплаквания за съществени процесуални нарушения във връзка с преценка на доказателствата по делото и попълването му с доказателствен материал.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните въпроси:
1.За приложението на чл.108 от ЗС във връзка с чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ, във връзка с решение №7/10.04.01г. на КС на РБ по КД №1/2001г. и чл.17, ал.3 и 5 от КРБ, вр. чл.1, ал.1 от Указ за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство и чл.1 от правилника за неговото приложение и по-точно относно това може ли да се постанови ревандикация по отношение на имот, възстановен по реда на ЗВСОНИ, върху който държавата е отстъпила право на строеж;
2.За приложението на чл.79, ал.1 от ЗС по отношение на придобивна давност върху държавен имот, в т.ч. за времето от 01.06.96г. до 31.05.06г.;
3.За приложението на чл.59, ал.1 от З. /отм./ по отношение на придобивната давност върху реално определени части от парцели;
4.За приложението на чл.3, ал.1 от ЗОСОИ за обезщетяване на собствениците, когато е налице невъзможност за реално възстановяване на одържавените недвижими имоти по реда на ЗВСОНИ;
5.За приложението на чл.235, ал.2 от ГПК, тъй като въззивният съд не е основал решението си на приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона и
6.За приложението на чл.9 от ГПК, тъй като въззивният съд не е осигурил на страните равнопоставеност, тъй като е допуснал събирането на относими към делото доказателства, недопускайки назначаването на допълнителна съдебно-техническа експертиза.
Ответницата М. Ц. И. оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Първият правен въпрос се свежда до това дали се възстановява по реда на ЗВСОНИ собствеността върху имот, който след отчуждаването е застроен въз основа на отстъпено от държавата право на строеж. По този въпрос има задължителна практика на ВС и ВКС, което изключва поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По-общ отговор на поставения въпрос е даден в ТР №1/17.05.1995г. на ОСГК на ВС. В него е прието, че не се възстановява собствеността по чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ върху имот, който след отчуждаването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. В създалата се впоследствие практика на ВС и ВКС това разрешение е развито – то се прилага и в случаите, при които застрояването е извършено върху жилищностроителен парцел въз основа на учредено от държавата право на строеж. В този смисъл е например решение №1280/24.11.08г. по гр.д.№5936/07г. на ВКС, V ГО, както и решение №938 от 29.12.09г. по гр.д.№36/09г. на ВКС, ІV ГО, постановено в производство по чл.290 от ГПК, което има задължителен характер. Обжалваното въззивно решение изцяло съответства на тази практика на ВС и ВКС. Следва да се посочи и това, че решение №7/10.04.01г. на КС на РБ по КД №1/2001г., на което се позовават жалбоподателите, е неотносимо към поставения въпрос, тъй като не разглежда конкуренциата на права по чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ от една страна и чл.15, ал.3 от ЗС /преди отмяната му с ДВ бр.33/1996г./ от друга.
Вторият въпрос е се свежда до това дали през периода 01.06.1996г. – 31.05.2006г. е изтекъл десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 от ЗС за придобиване на имоти – частна държавна собственост. В. съд е дал отрицателен отговор на този въпрос – решение №195 от 23.02.09г. по гр.д.№4951/07г. на І ГО; решение №224 от 27.04.09г. по гр.д.№1491/08г. на ІІ ГО, решение №427 от 21.07.09г. по гр.д.№3255/08г. на ІІ ГО. Последното решение е постановено в производство по чл.290 от ГПК и е задължително, съгласно т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставения въпрос изключва соченото от жалбоподателите основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Въззивният съд е постановил решението си изцяло в съответнствие с тази задължителна практика.
Въпросът за прилагането на чл.59, ал.1 от З. /отм./ е относим към правния спор по настоящото дело, но по него също не следва да се допуска касационно обжалване. По този текст има непротиворечива съдебна практика, с която въззивният съд се е съобразил.
Въпросът за прилагането на чл.3, ал.1 от ЗОСОИ изобщо не се поставя по настоящото дело, затова по него също не следва да се допуска касационно обжалване. В случая собствеността върху част от отчуждения имот е възстановена реално и не се стига до обезщетяване по чл.3, ал.1 от ЗОСОИ.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по двата процесуалноправни въпроса, тъй като въззивният съд не е действал в противоречие с практиката по прилагането на чл.235, ал.2 от ГПК и по чл.9 от ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №309 от 02.06.11г. по гр.д.№19/11г. на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: