О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
С.,21.05.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.272 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №1782 от 21.11.2011г. по гр.д.№1636/11г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решението от 22.12.10г. по гр.д.№816/09г. на Софийския окръжен съд, с което са били отхвърлени предявените от църковното настоятелство при храм „Св.Н. ч.“ [населено място] срещу [община] и срещу Н. П. А. и Д. И. А. искове по чл.108 от ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението на следния недвижим имот: УПИ І- „за озеленяване и културен център”, кв. 165 по плана на [населено място], при граници: УПИ ХХVІІ- „за православен храм” и от три страни улици. Отхвърлени са и исковете по чл.109 от ЗС срещу физическите лица за преустановяване на действията по събаряне на намиращата се в имота сграда и всякакви други действия, с които се застрашава целостта на имота.
Въззивният съд е приел, че църковното настоятелство при храм „Св.Н. ч.“ [населено място] е било собственик на дворно място с площ от 4185 кв.м., съставляващо имоти пл.№793 и пл.№794 от кв.40 по плана на [населено място] от 1940г., заедно с намиращите се в мястото сгради – църква и сграда с площ от 300 кв.м., представляваща магазини, складове и канцеларии, а по-късно – училище. Със заповед №0-683 от 01.09.1969г. описаният имот е бил отчужден. С последваща заповед №332 от 09.11.1995г. на кмета на [община] е била отменена отчуждителната заповед и на ищеца е възстановена собствеността върху имот пл.№793 от кв.40 по плана от 1957г. с площ от 1835кв.м., а по отношение на имот пл.№794 липсва произнасяне. Не е отменено изрично отчуждаването на имот пл.№794, който е отреден за озеленяване и културен център и предвид спецификата на З. по З. и др., този имот е останал собственост на държавата, а впоследствие е актуван като общинска собственост. Ищецът не се легитимира като собственик на този имот и затова предявените от него искове са неоснователни.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от църковното настоятелство при храм „Св.Н. ч.“ [населено място].
Жалбоподателят се позовава на онази част от заповед №332 от 09.11.1995г. на кмета на [община], с която е била отменена отчуждителната заповед №0-683 от 01.09.1969г. Счита, че по този начин е отменено отчуждаването на целия имот, а не само на част от него, която изрично е посочена като възстановена- имот пл.№793 от кв.40 по плана от 1957г. с площ от 1835кв.м.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса: „При положение, че в диспозитива на заповед на кмета на общината за възстановяване на имот по З. по З. и др. има изрично волеизявление, с което се отменя изцяло отчуждителната заповед, но е възстановен само част от отчуждения имот, какво би следвало да се приеме за възстановено – целият имот, тъй като основанието за отчуждаването е изрично отменено, или само част от него“.
Ответникът в производството [община] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.
Ответниците Н. П. А. и Д. И. А. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Поставеният от жалбоподателя въпрос е определящ за изхода на конкретното дело. Той се свежда до това как ще се изтълкува заповед по чл.4 от З. по З. и др., ако в нея се съдържат противоречиви изявления – от една страна – за отмяна на отчуждителна заповед, която има за предмет два имота, а от друга страна – за възстановяване само на единия от двата отчуждени имота. Този въпрос обаче не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпроса за тълкуването на един административен акт има изрична разпоредба в закона – чл.62, ал.3 от АПК. Този текст е ясен, не се нуждае от тълкуване и не е необходимо ВКС да се произнася по конкретен правен спор във връзка с поставения въпрос за тълкуването на административния акт. В конкретния случай, доколкото няма тълкуване по реда на чл.62, ал.3 от АПК, следва да се отбележи това, че волята на административния орган за възстановяване само на единия от двата имота на църковното настоятелство се установява не само от изричния текст на заповедта, но и от становището на общината по предявения иск, както и от актуалното отреждане на въпросния имот по плана – за озеленяване и културен център, а не за православен храм, каквото е отреждането за възстановения имот.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1782 от 21.11.2011г. по гр.д.№1636/11г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: