1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 653
София, 02.12. 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 4583/ 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1349/ 2.04.2013 г. по гр.д.№ 13403/2012 г. на Пловдивски районен съд, потвърдено с решение № 848/ 8.05.2014 г. по гр.д.№1713/2013 г. на Пловдивски окръжен съд, ответникът [фирма] е осъден на основание чл.108 във вр.с чл.111 ЗС да предаде на Ж. Д. А. като притежател на правото на ползване владението на ? ид.ч. от един магазин находящ се на първия етаж на сградата на [улица], [населено място], както и да му заплати обезщетение за ползването на обекта за периода от 12.03.2011 г. до 29.08. 2012 г., ведно с лихви и разноски.
Ответникът [фирма] е подал касационна жалба срещу решението на въззивния съд, както развива оплаквания за недопустимост, а евентуално и за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Като основание за допустимост на касационното обжалване сочи противоречие с три решения на състави на ВКС- р.№ 1892/ 11.12.1991 г. по гр.д.№ 1272/91 г., 2-ро г.о., р.№ 2029/ 10.02. 2006 г. по гр.д.№ 1331/ 2004 г., ІV г.о. и р.№ 347/2.12.2011 г./2011 г., ІІ г.о.
Ищецът оспорва касационната жалба, като счита че не са налице и основания за допускането й до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
По делото не е спорно, че ищецът е бивш собственик на магазина, като при продажбата му запазил за себе си и съпругата си правото на ползване „безвъзмездно, докато са живи, заедно и поотделно”. Не е спорно също така, че обектът се ползва от ответното дружество без правно основание. През 2011 г. бракът между ищеца и съпругата му И. П. А. е прекратен и на това основание ищецът е предявил иск за възстановяване на притежаваното от него право на ползване върху ? ид.ч. от магазина.
Според тезата на касатора недопустимостта на решението произтича от факта, че е уважен иск по чл.108 ЗС без да е предявяван такъв, както и че присъденият обект е определен като магазин, вместо като производствено помещение, както е описан в нотариалния акт. Касаторът намира решението за недопустимо и поради това, че правото на ползване е неделимо и не може да се предявява иск за ? ид. част от него. На това основание намира решението и за неправилно, тъй като ищецът нямал никакви права върху имота.
С оглед на горните данни следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационната жалба до разглеждане.
Действително при довод за недопустимост на въззивното решение касационната жалба може да се разгледа и без да се навеждат основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, но само ако касационният съд констатира, че съществува вероятност въззивното решение да се окаже недопустимо- т.1 от ТР № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на предмета на настоящото дело, вида на търсената защита и постановеното решение следва да се приеме, че в случая няма вероятност то да се квалифицира като недопустимо, поради което по това оплакване жалбата не обосновава допустимост на касационното производство.
По въпроса, че правото на ползване е неделимо, няма противоречива практика, тъй като това следва както от естеството на самото право, така и от закона, който в чл.59 ЗС посочва какви са основанията за прекратяването му- със смъртта на ползвателя, с изтичане на срока/ ако е учредено за определен срок/, с погиване на вещта и ако не се упражнява в продължение на пет години, като сред тези основания не е делбата.
Не е спорно също така, че неделимостта следва и от клаузата в договора за продажба, според която продавачите си запазват правото на ползване „безвъзмездно, докато са живи, заедно и поотделно”
Правният въпрос, по който възивният съд се е произнесъл е за това какъв е режимът на правото на ползване, учредено в полза на съпрузите, след прекратяване на брака им. По този въпрос съдът е приел, че след прекратяване на брака всеки от съпрузите получава по ? ид.ч. от правото на ползване и може да го защитава с иск по чл.108 ЗС. Във връзка с този въпрос касаторът развива довода, че правото на ползване е неделимо, поради което искът, предявен за ? ид.ч.от него е недопустим, като същевременно даденото разрешение от въззивния съд противоречи и на материалния закон.Въпросът като обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, е съществен за изхода на делото, но отсъстват специалните предпоставки, поставени в закона- този въпрос да е решен в противоречие с практиката на ВКС, по него да има противоречива съдебна практика или произнасянето от ВКС да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Според правната теория и съдебната практика поради своето естество, а също и поради договорената неделимост, правото на ползване запазва този характер и след прекратяване на брака, като от бездялова собственост на съпрузите се превръща в бездялова собственост на две лица по силата на закона, която им дава право да ползват имота съвместно, като при липса на съгласие следва да разпределят ползването по реда на чл.32, ал.2 ЗС, а също така и всеки от ползвателите има възможност да ползва целия имот, тъй като е уговорено, че ползването може да е и „поотделно”. Обстоятелството, че ищецът е предявил иска за ? от имота, не променя извода за неделимост на правото на ползване и докъде се разпростират правомощията на ищеца, поради което изложените в тази насока съображения от касатора не обосновават недопустимост на въззивното решение и съответно не налагат разглеждане на касационната жалба.
Не се установява наличие и на противоречи съдебна практика, което да обоснове допустимост на касационното обжалване. Представеното р.№ 1892/91 г. се отнася до право на ползване, което е прекратено със смъртта на единия съпруг, а по р.№ 347/ 2011 г. хипотезата е на право на ползване на две лица, от които едното след това напуска имота. И в двата случая е прието, че за оставащият ползвател правата му се разпростират върху целия имот съобразно клаузата в договора, че правото на ползване може да се упражнява заедно и поотделно. Р.№ 2029/ 10.02.2006г. по гр.д.№ 1331/2004г. на ВКС, ІV г.о. не е представено, но доколкото е възпроизведено в р.№ 374/ 2011 г. е видно, че и то се отнася до хипотеза на запазено право на ползване на две лица, едното от които впоследствие е напуснало имота. Проблемът по тези дела е бил дали оставащият в имота ползвател може да ползва целия имот и на този въпрос е отговорено положително, какъвто извод се налага и по настоящото дело, независимо от избора на ищеца в съответствие с диспозитивното начало в процеса да предяви иска за ? ид.ч.от имота.
Не се потвърждават доводите на касатора за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск, тъй като то е съобразено с чл.111 ЗС, според който способите за защита на правото на собственост са приложими и при защитата на ограничените вещни права, каквото е правото на ползване.
По изложените съображения настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 848/ 8.05.2014 г. по гр.д.№1713/2013 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: