5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 229
София, 11.04.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№6132 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №1458 от 22.07.15г. по гр.д.№ 1022/2015 г. на Варненския окръжен съд, след частична отмяна на решение №2262 от 28.04.14г. по гр.д.№18419/2011г. на Варненския районен съд, поправено с решение №5956 от 11.12.2014г., е уважен предявеният от Б. Д. И. и Д. С. Г. срещу Н. В. Н. иск по чл.124, ал.1 ГПК – признато е за установено, че ищците са собственици на 117,65/312 идеални части от ПИ с идентификатор 10135.5502.500 по кадастралната карта на [населено място], като е отменен констативен нотариален акт № 55 от 28.11.2003г., том III, рег.№420 от 2003г. на нотариус П. С. за разликата над 102,35 кв.м. идеални части до 220 кв. м. идеални части от имота. Въззивният съд е приел, че Н. Н. е собственик на първия етаж, Б. И. – на втория, а заедно със С. Г. на третия етаж от сградата, построена в процесния имот. Ищците, като собственици на третия етаж, надстроен при условията на чл. 40, ал. 2 ЗС, притежават и съответните на този етаж идеални части от общите части на сградата и дворното място. Съдебното решение по гр.д.№1539/1982 г. на В., с което е определен процентът от общите части на сградата и дворното място, има сила на пресъдено нещо, което обвързва страните. Според това решение ответницата Н. Н., която е наследник на бившия собственик на първия етаж Н. И. Н., притежава 30,46 % от общите части; ищцата Б. Д. И., която е собственик на втория етаж по наследство от П. Д. С. и Д. Г. С. притежава 35,72% , а собствениците на третия етаж Б. Д. И. и Д. С. Г., лично и като наследници на С. Г. И., притежават 33,82% от общите части. При това положение следва да се признае, че ищците са собственици на заявените от тях в исковата молба 117,65 кв.м. (37,70%) от дворното място, цялото с площ от 312 кв.м. Неоснователно е възражението на ответницата, че те не са придобили идеалните части, припадащи се на третия етаж от сградата, тъй като не са заплатили дължимите суми по чл.40, ал.2 ЗС, съобразно съдебното решение. Нормата е с императивен характер, предвижда задължително придобиване на съответстващите за надстроения обект идеални части от общите части на сградата и дворното място, а заплащането на присъдените суми е облигационна последица, нереализирането на която не може да рефлектира върху собствеността върху общите части.
Прието е, че с нотариален акт №55, т.ІІІ, рег.№5207, дело №420/2003г. ответницата Н. В. Н. е призната за собственик по наследство и завещание на 220 кв.м. идеални части от процесното дворно място, цялото с площ от 312 кв.м., заедно с жилището на първия етаж. Според влязлото в сила решение по чл.40, ал.2 ЗС обаче, нейните идеални части са по-малко. За разликата над 102,35 кв.м. ид.части до 220 кв.м. идеални части от дворното място нотариалният акт не удостоверява действителни права на ответницата, затова той следва да бъде отменен в тази част на основание чл.537 ГПК.
Касационна жалба срещу въззивното решение в посочената част е подадена от Н. Н.. Жалбоподателката счита за неправилен извода на съда, че решението по чл.40, ал.2 ЗС е произвело вещно действие и е прехвърлило припадащите се към надстроения трети етаж идеални части от общите части на сградата и земята, без да са били заплатени дължимите суми на нейния праводател. Този извод противоречи на диспозитива на постановеното решение, според който собствеността върху процесните идеални части ще възникне за ищците едва след заплащане на съответно обезщетение. Същевременно твърди, че ищците не могат да установят правото си на собственост върху твърдените идеални части и въз основа на останалите наведени придобивни способи – правни сделки, наследяване и давност. С оглед на изложеното се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения установителен иск.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Дали за да произведе действие решението по иск по чл.40, ал. 2 ЗС следва да е налице заплащане на стойността на придадените допълнителни квоти от общите части на сградата и земята и съответно при установена липса на такова заплащане може ли да се приеме, че решението има сила на присъдено нещо относно промяна на притежаваните идеални части ?
По този въпрос се поддържа твърдение за липса на задължителна съдебна практика на ВС или ВКС и необходимост от тълкуване на нормата на чл. 40, ал.2 ЗС, което е от значение за точното прилагане на закона.
2. За задължението на съда да зачете влязло в сила съдебно решение между същите страни или между техните праводатели.
По този въпрос се поддържа твърдение за противоречие на обжалваното решение и решение №281/14.07.11г. по гр.д.№ 87/11г. на ВКС, I ГО; решение №6/16.03.11г. по гр.д.№925/11г. на ВКС, ІІ ГО; решение №43/14.04.14г. по гр.д.№6421/13г. на ВКС, ІІ ГО и решение №201/20.04.11г. по гр.д.№1547/10г. на ВКС, ІV ГО;
Ответниците в производството Б. Д. И. и Д. С. Г. изразяват становище, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане по същество от ВКС, а освен това тя е и неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема следното:
Спорът по делото е породен от обстоятелството, че ответницата Н. В. Н. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на 220 кв.м. в идеални части от дворно място, цялото с площ от 312 кв.м., представляващо обща част по смисъла на чл.38, ал.1 ЗС. Според ищците реално притежаваните от ответницата части от дворното място, съответстващи на притежавания от нея първи етаж от сградата, са 102,35 кв.м., затова те са поискали съдът да ги признае за собственици на разликата от 117,65кв.м., които са предмет на правния спор. Като е изхождал от влязлото в сила решение по чл.40, ал.2 ЗС, съдът е уважил претенцията. Не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият въпрос, поставен в изложението към касационната жалба, е обуславящ за изхода на делото, но не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В съдебната практика не съществува колебание, че разпоредбите на чл.40, ал.1 и чл.40, ал.2, изр.2 са императивни и следователно – притежаваните от етажните собственици идеални части от общите части на сградата и дворното място не могат да бъдат в размер, различен от предвидения в закона като съотношение между стойностите на отделните обекти към момента на възникване на етажната собственост или при надстрояването. В този смисъл са изразените мотиви например в решение №135 от 17.03.1992г. по гр.д.№1090/1991г. на І ГО на ВС и решение №1804 от 08.08.1963г. по гр.д.№1218/1963г. на ВКС, І ГО. В определение №79 от 04.06.1971г. по ч.гр.д.№1266/1971г. на ВС, І ГО, се пояснява, че тъй като общите части нямат самостоятелно съществуване и са в тясна зависимост от собствеността и стойността на отделните етажи или части от тях, те по силата на закона и независимо от договореното имат точно определен размер. Когато правото на надстрояване се учредява с договор, размерът на общите части няма този обем, който страните са договорили, ако той не съответства на законно определения и се счита, че те са в този размер, в който законът изисква. В същото определение се пояснява, че по иск по чл.40, ал.2 ЗС, с който се определя размерът на общите части, припадащи се към надстроения обект, по възражение за неизпълнен договор по чл.90, ал.1 ЗЗД, съдът може да присъди дължимите суми за придобитите общи части. В настоящия случай такова възражение по приключилото гр.д.№1539/1982 г. на В. не е правено и съответно – липсва присъждане на суми по чл.40,ал.2 ЗС, само е отбелязано законовото положение, че по принцип такива суми се дължат. Неизплащането на тези суми обаче няма за последица лишаване на надстроения обект от общи части или определянето им в размер, различен от посочения в закона. Този извод следва и от решение №1131 от 17.11.2008г. по гр.д.№4213/2007г. на ВКС, ІV ГО, в което изрично е посочено, че при липса на заплащане на идеалните части от общите части на сградата при извършено надстрояване, не може да се направи извод, че надстроеният обект е лишен от общи части – в случая общото стълбище, което води и до надстроения етаж.
По втория въпрос не е налице поддържаното от жалбоподателката основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената от нея практика на ВКС разглежда въпроси за обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо и за зачитането на силата на пресъдено нещо. Въззивният съд в обжалваното решение не е действал в противоречие с тази практика. Влязлото в сила решение по чл.40, ал.2 ЗС, постановено по гр.д.№1539/1982г. на В., обвързва страните по това дело и техните правоприемници само по отношение на разрешения спор за размера на общите части, припадащи се към всеки един от етажите на процесната сграда. В него няма диспозитив, който да определя дължимите суми по чл.40, ал.2 ЗС, но дори и да имаше такъв диспозитив, липсата на изпълнение на решението в тази част не би могло да доведе до промяна в определените с решението идеални части, които съответстват на предвидените в закона.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1458 от 22.07.15г. по гр.д.№ 1022/2015 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: