О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1065
С., 14.11. 2011 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.412 по описа за 2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №1494 от 06.12.2010г. по гр.д.№1331/10г. на Варненския окръжен съд е оставено в сила решение №1429 от 26.04.2010г. по гр.д.№9855/07г. на Варненския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от И. И. К. и Надежда Х. К. срещу Й. Т. М. и С. Т. М. иск по чл.108 от ЗС – за установяване на собствеността и предаване владението на реална част с площ от 184 кв.м. от ПИ №97 по ПНИ на СО „А. мак“, м.“Л. п.“,[жк], [населено място], при граници на реалната част: останалата част от ПИ №97, ПИ №98 и път.
Въззивният съд е приел, че имотът на ищците, описан в документите им за собственост, на които е основана исковата претенция – нотариален акт за дарение №87/1970г. и протокол за съдебна спогодба-делба по гр.д.№1004/1984г. на Варненския районен съд, съвпада с ПИ №97 по ПНИ на СО „А. мак“ от 1987г. От своя страна ответникът е собственик на съседния ПИ №98, въз основа на нотариален акт №88/1967г. за собственост на имот, даден в замяна по ЗТПС и на последваща прехвърлителна сделка по нот.акт №84/1971г. Страните владеят имотите си по границите, посочени в плана. След обсъждане на техническите експертизи по делото е прието, че ищците не се легитимират като собственици на част от имота на ответниците, затова предявеният ревандикационен иск е отхвърлен.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците И. К. и Надежда К.. В двете изложения към нея те поддържат, че е налице противоречие между обжалваното решение и съдебната практика по въпросите за основателността на иска по чл.108 от ЗС; за допустимостта на отрицателните установителни искове; за това дали протоколът за съдебна спогодба е самостоятелно придобивно основание; за срока по чл.42 от ЗТПС /отм./, в който оземлените не могат да отчуждават получените земи, за фактическия състав на чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ; по въпроса за придобивната давност върху земеделски имот, както и за срока на придобивната давност при условията на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ и за възможността да се придобие по давност имот по З. /отм./.
Ответниците в производството Й. М. и С. М. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че жалбата не следва да се допуска до разглеждане по въпросите, които са поставени от жалбоподателите.
На първо място следва да се посочи, че тези въпроси или нямат никаква връзка с правната проблематика по настоящото дело, или не са решаващи за неговия изход, или не са свързани с противоречива практика. Освен това – в голямата си част посочените от жалбоподателите решения са на районен или на окръжен съд, но без данни да са влезли в сила, затова те по принцип не могат да служат като пример за противоречива съдебна практика – в този смисъл т.3 на ТР №1/19.02.10г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросът за основателността на иска по чл.108 от ЗС е много общо поставен. По този въпрос има принципна практика на ВС и ВКС, на която обжалваното въззивно решение не противоречи. Отхвърлянето на иска в случая е обусловено от обстоятелството, че документите за прехвърлителните сделки, на които е основан предявеният иск, не установяват собственост върху спорната реална част от ПИ №98, както е изяснено и от вещите лица по делото.
Въпросът за допустимостта на отрицателните установителни искове изобщо не стои по настоящото дело, тъй като предявеният иск е по чл.108 от ЗС, а не отрицателен установителен.
Неуместно е поставен въпросът дали протоколът за съдебна спогодба е самостоятелно придобивно основание. С този въпрос жалбоподателите атакуват собственото си придобивно основание, което съдът е зачел. Посоченото от тях съдебно решение на Варненския районен съд, с което не е зачетен такъв протокол, не е представено по делото и няма данни дали е влязло в сила, затова не може да обоснове наличие на противоречива съдебна практика като основание за допустимост на касационното обжалване.
Въпросът за срока по чл.42 от ЗТПС /отм./ изобщо не стои по настоящото дело, тъй като в случая имотите на ищците и на ответника не са получени по силата на оземляване – чл.31 и сл. от ЗТПС, а по замяна – чл.131 от ЗТПС.
Въпросът за фактическия състав на чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ също не стои по настоящото дело. Той може да бъде повдигнат единствено в спор между бившите собственици на ПИ №98, които са го притежавали преди замяната по чл.131 от ЗТПС, и ответниците, които са го придобили по силата на тази замяна и последващата прехвърлителна сделка. Освен това – по въпроса за противопоставимите права на ответниците по иска с правно основание чл.108 от ЗС съдът се произнася само ако ищците са доказали собствеността си върху спорния имот – обстоятелство, което в случая не е налице. Затова и въпросът за фактическия състав на чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ не е разгледан от въззивния съд и не е имало защо да бъде разглеждан. Освен това – решенията на В. и В., на които се позовават жалбоподателите, освен че няма данни да са влезли в сила, разглеждат само една от възможностите за запазване на правата върху получения при замяната имот – той да е застроен. По другата възможност, която е предвидена в текста – имотът да е бил предмет на прехвърлителна сделка, няма противоречива съдебна практика.
И на последно място – въпросът за придобивната давност, свързан и с прилагане на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ и с ограничителни разпоредби на З. /отм./ изобщо не се поставя по настоящото дело. Искът за собственост е основан деривативно, а не на оригинерно основание /придобивна давност/, затова този въпрос също не е от значение за изхода на делото.
Касационно обжалване обаче следва да се допусне по въпрос, свързан с допустимостта на въззивното решение, който ВКС може да постави и служебно, съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Това е въпросът какви са правомощията на въззивния съд при нередовна искова молба. По този въпрос въззивният съд е действал в противоречие с т.4 на ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1494 от 06.12.2010г. по гр.д.№1331/10г. на Варненския окръжен съд.
Указва на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40,76лв. и да представят по делото вносния документ, в противен случай жалбата ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: