1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 04.04.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове:МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№ 280 по описа за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК. С решение от 29.04.15г. по в.гр.д.№4355/10г. на Софийски градски съд е отменено решението от 11.06.08г. по гр.д. №12020/2000г. на СРС, поправено с решение от 08.04.2009г., в частта, в която е допусната делба на осемте имота, включени в наследството на Б. П. С., както и в частта, в която е допусната делба на петте имота, включени в наследството на Ц. Б. П., вместо което е допусната делба на посочените имоти между наследниците на Б. П. С. и Ц. Б. П. при различни квоти от тези, които е определил районният съд. Оставено е в сила решението от 11.06.2008г., по гр.д.№ 12020/2000 г. на СРС, в частта, в която е отхвърлен искът за делба на имота, находящ се в местността „Ч. б.“, представляващ УПИ III – 493 и УПИ IV- 479, кв. 2 по ПУП на [населено място]. Отменено е изцяло допълнителното решение №243/28.01.14г. и делбата на описания в него селскостопански имот №062005 в местността „П.” е допусната между наследниците на Ц. Б. П. при определените от въззивния съд квоти.
Един от спорните въпроси, разгледани от въззивния съд, е за валидността на саморъчното универсално завещание от 24.07.1973г., което Д. Б. П. /син на общия наследодател Б. П. С./ е оставил в полза на племенника си И. А. Й.. Съдът е приел, че влязлото в сила решение по чл.108 ЗС, касаещо друг имот, който не е предмет на настоящата делба, не е формирало сила на пресъдено нещо по разгледания в него преюдициалния спор за валидността на същото завещание, тъй като този спор не е бил предмет на отделен иск и становището на съда по него не е намерило израз в диспозитива на съдебния акт. Обсъдени са подробно единичната и тройна почеркова експертиза, която е установила, че завещанието е написано и подписано от означеното в него лице. Направен е извод, че то не е нищожно на основание чл.42, б.”б” ЗН. Обсъдена е разпоредбата на чл.90а ЗН и обявяването и за противоконституционна с решение №4/1996г. на КС и е прието, че завещанието има действие и за земеделските земи, които се възстановяват в наследството на Д. П.. По тази причина делът на Д. П. от наследството на неговия баща Б. П. и от наследството на сестра му Ц. П. увеличава само дела на наследника по завещание И. А. Й., а не и дяловете на останалите съделители.
Вторият спорен въпрос, който е залегнал в решението, е за това дали следва да се допускат до делба ливада от 2,000 дка в местността „Л.” и нива от 0,880 дка в местността „К.”, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на името на общата наследодателка Ц. Б. П.. Съдът е приел за неоснователно възражението на съделителите Г. П. и С. П., че тези имоти следва да се изключат от делбата, тъй като за тях има постановени решения по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, с които е признато за установено, че не Ц. П., а нейният брат Й. П. е бил техен собственик към момента на образуване на ТКЗС. Въззивният съд е приел, че от данните по делото не може да се установи по категоричен начин идентичност между притежаваните от Ц. П. имоти към момента на образуване на ТКЗС и възстановените с план за земеразделяне, които са предмет на настоящото дело. Посочено е и това, че липсват решения на ОСЗ по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, с които, въз основа на разрешения спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, да се изменят първоначалните решения, издадени в полза на Ц. П. и възстановяването да бъде признато в лицето на наследниците на Й. П..
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от една страна от Л. М., С. Б., С. В., В. Б., Х. Х. и И. Х., всички от коляното на М. Б. П., както и от Г. П. и С. П., двамата от коляното на Й. Б. П..
В касационната жалба на Л. М., С. Б., С. В., В. Б., Х. Х. и И. Х. се съдържа оплакване за неправилност на извода на съда за валидност на представеното саморъчно завещание и произтичащите от това изводи за размера на квотите на част от съделителите. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото на друг състав за повтаряне на съдопроизводствените действия. Не са обосновани основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В касационната жалба на Г. П. и С. П. се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Допуснатите от съда процесуални нарушения се изразявали в несъобразяване с указанията, дадени в Определение №237/11.11.2004 г. по гр.д. №192/2004г. на ВКС, съгласно които е следвало да се изключат от делбената маса имотите, по отношение на които има висящи съдебни производства по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Посочва се, че съдебният състав неправилно не открил производство по 154 ГПК /отм./ на оспорваните нотариални актове. Нарушил разпоредбата на чл. 108 ЗСВ, като не върнал делото на СРС по частна жалба от 21.11.2013г. Неправилно не конституирал ОСЗ П. на основание чл. 26, ал. 4 ГПК, за да се приложат по делото посочените решения. Изразява се несъгласие с изводите на съда относно истинността на представеното саморъчно завещание на Д. П., както и относно значението на решение №6022/1999г. на ОСЗ П. за разрешаване на правния спор. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. „Защо не е приложен чл.162 ГПК / чл.130 ГПК – отм./ по отношение на запазените части, съгласно решение №6022 на ОСЗ”?
2. „Следва ли съдът да вземе предвид направеното възражение за придобивна давност на наследствен имот в производството по делба”?
3. „Приетата от съда необходимост от цялостна отмяна на постановеното първоинстанционно решение и постановяване на ново, с което са определени по различен начин квотите на съсобственост”.
4. „Приетата от съда за доказана валидност на представеното и оспорено по делото завещание в полза на един от съделителите”.
5. „Приетата от съда липса на пресъдено нещо по отношение на включените в делбената маса имоти”.
По първия въпрос жалбоподателите се позовават на решение №736/15.10.1994г. по гр.д.№593/1994г. на ВС, І ГО; по втория – на решение №1836/23.10.95 по гр.д.№2233/94г. на ВС, ІV ГО; по третия въпрос се поддържа твърдение за противоречие на приетото по настоящото дело с т.1 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №261 от 28.10.2014г. по гр.д.№2149/2014г., III г.о.,решение №227 от 12.02.2014г. по т.д.№769/2012г., I т.о. Сочи се противоречие на правното разрешение, дадено от съда по четвърти въпрос с решение
№ 267 от 04.03.2014г. по гр. д. № 30/2013г. на ВКС, I г.о., решение
№ 241 от 23.10.2013г. по гр. д. № 3194/2013г. на ВКС, I г.о., решение
№ 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС IV г.о., решение № 118 от 15.05.2012г. по гр. д. № 588/2011г. на ВКС II г.о., решение
№ 60 от 25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС II т.о., решение
№ 508 от 18.06.2010г. по гр. д. № 1411/2009г., на ВКС III г.о.; №553 от 29.09.2010г. по гр. д. № 629/2009г. на ВКС, III г.о. По отношение на петия въпрос се позовават на решение 50 от 08.05.2014г. по гр.д.№6235/13г. на ВКС, ІІ ГО.
С допълнение към жалбата на Г. П. и С. П. са представени решение 3394/27.07.2015г. и решение 3394А/27.07.2015г. на ОСЗ „П.“, с които се възстановява правото на собственост на наследниците на Й. Б. П. върху нива от 0.880 дка, в местността „К.“, поземлен имот
№ 14831.6546.38 и нива от 0.880 дка, местността „ К.“, поземлен имот № 14831.6546.37, скици на поземлените имоти, извадка от кадастралния регистър на недвижимите имоти на [населено място] и удостоверение от ОСЗ „ П.“. От удостоверението е видно, че с влязло в сила Решение № 3353/20.05.2015г. на ОСЗ „ П.“ на основание чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ е отменено решение
№6021/28.05.1999г., с което на наследниците на Р. Б. М./П./ е възстановен имот № 032037 и въз основа на влезли в сила съдебни решения с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ са постановени Решение 3394/27.07.2015г. и решение 3394А/27.07.2015г. на ОСЗ „П.“.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
В жалбата на Л. М., С. Б., С. В., В. Б., Харизан Х. и И. Х. не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил правната воля на съда, което да наложи извършването на преценка за допускане на жалбата до разглеждане от ВКС. Такъв въпрос не може да бъде изведен и от житейските оплаквания за несправедливост на обжалавното решение. Ето защо не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационно обжалване. Поддържаното от жалбоподателите основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е обосновано съобразно посоченото в т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Жалбата на Г. П. и С. П. формално отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, но по нея също не може да се допусне касационно обжалване, тъй като атакуваното въззивно решение не противоречи на посочената от жалбоподателите практика на ВКС, нито пък разглеждането на делото от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е неясен и поставените в него проблеми за възстановяване на запазената част от наследството и за прилагането на чл.162 ГПК /чл.130 ГПК отм./ нямат връзка с настоящото дело. По настоящото дело не е предявяван иск или възражение по чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството на Д. П., а и не са налице наследници по чл.28 ЗН с право на запазена част, тъй като Д. П. не е оставил низходящи, родители или съпруг. Затова не би могло да има никакво противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателите решение №736/15.10.1994г. по гр.д.№593/1994г. на ВС, І ГО, което се занимава с проблемите на възстановяване на запазената част.
Вторият въпрос е свързан с възражение за придобивна давност, каквото не е правено по настоящото дело. Според жалбоподателите такова възражение е въведено чрез „заявление №3024/1992г. ОСЗ с удостоверение за наследници №750/1991г., депозирано преди 25.07.1992г. по силата на §9 ЗИДЗН”. За да бъде разгледано от съда обаче, възражението за придобивна давност следва да бъде направено в съдебния процес, а не в административно производство за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ, където подобно възражение няма място. Няма връзка с настоящото дело и посоченото от жалбоподателите решение №1836/23.10.1995 по гр.д.№2233/1994г. на ВС, ІV ГО, което разглежда въпроса за отпадането на петгодишния давностен срок по чл.50 /отм./ ЗН за приемане на наследството – проблем, който не възниква по настоящото дело.
Третият въпрос, разглеждан и във връзка с посочената от жалбоподателите задължителна практика на ВКС / т.1 на ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №261 от 28.10.2014г. по гр.д.№2149/14г., III г.о.; решение №227 от 12.02.2014г. по т.д. №769/2012г., I т.о.,/ е за рамката по чл.269 ГПК, в която се произнася въззивният съд. Липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената практика на ВКС. В настоящия случай въззивният съд е променил квотите на съделителите по няколко причини. На първо място – прилагайки императивни правни норми от Закона за наследството, определящи кръга на наследниците и техните дялове. На второ място – произнасяйки се по въззивната жалба на И. А. Й., който е оспорил фактическия извод на първоинстанционния съд, че Д. П. е починал след Ц. П. и следователно – не е неин наследник. Въззивният съд е констатирал обратното, че първо е починала Ц. П. – на 07.02.1973г., при което брат и Д. П., починал на 24.07.1973г., е неин наследник. Наследственият дял, който Д. е получил от Ц., по силата на универсалното саморъчно завещание на Д., се наследява от И. Й. и увеличава неговата квота в съсобствеността. И на последно място – въззивният съд е отчел и настъпилите след първоинстанционното решение наследствени правоприемства и е определил квотите на правоприемниците, които са конституирани като съделители в делбения процес. Тази дейност на въззивния съд е в пълно съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и това изключва възможността да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос.
Четвъртият въпрос е за доказателствата, с които се установява валидността на оспорено саморъчно завещание. Въпросът е много общо поставен и не съдържа в себе си различните проблеми, които се разрешават с цитираната към него практика на ВКС. Решение № 267 от 04.03.2014г. по гр. д. № 30/2013г. на ВКС, I г.о. е за това кога се назначава допълнителна и кога – повторна експертиза, както и за правото на съда да прецени дали да уважи или не искането за такива експертизи. С решението се дават общи правила, които следва да се прилагат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Обжалваното въззивно решение не противоречи на приетото от ВКС. По делото е изслушана както единична, така и тройна експертиза, които са достигнали до еднакви изводи – че оспореното завещание е написано и подписано от завещателя Д. П.. Въззивният съд не е бил длъжен да допуска нова експертиза, след като не е направено обосновано искане за това и не е посочен нов сравнителен материал, който би могъл да доведе до други изводи. Наличието на експертно заключение, прието по друго дело, в което две от вещите лица са изразили становище, че завещанието не е подписано от Д. П., не дава основание по настоящото дело да се назначава трета експертиза, още повече, че и по предходното дело като резултат съдът не е възприел становището на тези две вещи лица, а се е доверил на останалите експерти, които са дали заключение за автентичност на завещанието.
Решение №241 от 23.10.2013г. по гр.д. №3194/2013г. на ВКС, I г.о., решение №60 от 25.03.2013г. по т. д. № 475/2012г. на ВКС II т.о., решение №553 от 29.09.2010г. по гр. д. № 629/2009г. на ВКС, III г.о и решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС IV г.о., сочат, че съдът може да не възприема заключението на вещото лице, но следва да се мотивира защо, като го обсъди с всички останали доказателства по делото. В настоящия случай съдът е преценил, че няма основание да не се довери на двете експертни заключения и това негово процесуално действие не влиза в противоречие с посоченото решение на ВКС, което сочи само на една процесуална възможност.
Решение №118 от 15.05.2012г. по гр.д. № 588/2011г. на ВКС II г.о., е за възможността съдът служебно да назначи експертиза. Тук отново се разисква една процесуална възможност, която зависи от конкретните обстоятелства по делото, а не до задължение на съда. В настоящия случай не е било необходимо служебно да се назначава експертиза, след като е имало единична и тройна експертиза, назначени по искане на страните. Според решение №508 от 18.06.2010г. по гр.д.№1411/2009г., на ВКС, III г.о., съдът не може да основе решението си на медицинска експертиза, която сочи „най-вероятна причина”, без да обсъди всички данни по делото и да прецени дали могат да се изключат и останалите причини за увреденото здравословно състояние. Такива проблеми по настоящото дело не възникват, съответно не е налице противоречие с практиката на ВКС, което да обуслови основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е ясно в каква връзка се поставя петият въпрос за силата на пресъдено нещо. Решение 50 от 08.05.2014г. по гр.д.№6235/13г. на ВКС, ІІ ГО, на което се позовават жалбоподателите, сочи, че силата на пресъдено нещо не важи в отношенията между другарите, които са били на една страна в процесуалното правоотношение. При успешно проведен иск за собственост от наследниците против лицето, което неоснователно владее имота, не може да се счита,, че споровете между тях за размера на дяловете им са преклудирани. Такава хипотеза не възниква в настоящия случай, затова не може да има противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото решение на ВКС. По настоящото дело възниква въпроса дали следва да бъде зачетена силата на пресъдено нещо, възникнала с решенията по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, с които е установено между част от съделителите по настоящото дело, че два от делбените имоти не са били собственост към момента на образуване на ТКЗС на общата наследодателка Ц. П., а на нейния брат Й. П.. Този въпрос не е поставен от жалбоподателите, не е представена и практика по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, която да обуслови допускане на касационно обжалване. Нещо повече – релевантните за изхода на делбеното производство решения по чл.14, ал.7а ЗСПЗЗ, които са представени с касационната жалба, са постановени след обжалваното въззивно решение и по никакъв начин не биха могли да бъдат съобразени от въззивния съд, нито пък да бъдат приети като доказателства от ВКС. Без тези решения на административния орган разрешеният спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ не би могъл да повлияе на делбеното производство, тъй като те завършват процедурата, от която зависи в чие лице ще се възстанови собствеността на земеделските земи. В случая тези решения на ОСЗ „П.” могат да бъдат съобразени във втората фаза на делбата, тъй като те материализират нови факти, настъпили след въззивното решение по първата фаза, които са от значение за наличието или липсата на съсобственост върху допуснатите до делба имоти – виж решение №387 от 20.09.2010г. по гр.д.№439/2009г. на ВКС, ІІ ГО. Макар това решение да разглежда новите факти, настъпили след влизане в сила на решението по първата фаза на делбата, същото разрешение следва да се даде и за новите факти, настъпили след постановяване на въззивното решение по първата фаза на делбата, тъй като те не биха могли да бъдат съобразени от въззивния съд и от ВКС.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 29.04.15г. по в.гр.д.№4355/10г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: