1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 34
гр. София, 03 февруари 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и трети януари двехиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
РУМЕН ПЕТРОВ
със секретаря Аврора Караджова
при участието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА,
след като изслуша докладваното съдия РУМЕН ПЕТРОВ
наказателно дело № 1825 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл.346 т.1 от НПК.
Постъпила е касационна жалба от защитника на подсъдимия В. И. Т. – адв.К. Р. против въззивно решение № 330/06.10.2014 г., постановено по ВНОХД № 557/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд.
В жалбата се поддържа наличието и на трите касационни основания по чл.348 ал.1 т.1, 2 и 3 от НПК, като са изложени доводи за нарушения на материалния и процесуалния закон, и явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че от събраните по делото доказателства не може да се направи единствения възможен извод, че подсъдимият е извършил вмененото му във вина престъпление по чл.115 от НК. Според защитата решението е постановено, без да бъдат обсъдени наведените възражения пред въззивния съд, като не е даден отговор на преобладаваща част от направените доводи, а тези, на които съдът избирателно се е спрял са отхвърлени неубедително и не достатъчно аргументирано. Наличието на явна несправедливост на наказанието е обосновано в жалбата с неотчитането от въззивния съд като смекчаващо отговорността обстоятелство на изразеното от подсъдимия съжаление за извършеното деяние, което по своето същество представлявало признание на вината. Претендира се да бъде отменено въззивното решение и подсъдимият да бъде оправдан, да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав на съда или алтернативно да бъде намален размера на наложеното наказание.
В съдебно заседание подсъдимият – лично и чрез защитника си, моли жалбата да бъде уважена по посочените в нея доводи, като в последната си дума акцентира върху намаляване размера на наложеното наказание.
Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна и решението на въззивния съд като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
С Присъда № 112/25.04.2014 г., постановена от СГС по НОХД № 546/2014 г. подсъдимият В. И. Т. е признат за виновен в това, че умишлено е умъртвил Ц. И. Ц., като на 27.07.2013 г. , около 22,00 ч. му е нанесъл с нож две прободно-порезни рани, проникващи в гръдно-коремната област, в резултат на което на 29.07.2013 г. е настъпила смъртта на Ц., поради което и на основание чл.115 и вр. с чл.54 от НК го е осъдил на ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, което на основание чл.61 т.2 вр. с чл.60 ал.1 от ЗИНЗС е постановил да се изтърпи при първоначален „строг” в затвор. На основание чл.59 ал.1 от НК съдът е приспаднал периода на предварителното задържане по отношение на подсъдимия от така наложеното му наказание лишаване от свобода, считано от 29.07.2013 г.. На основание чл.45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци М. Ц. и И. Ц. съответно сумата от 70 000 лв. и 50 000 лв., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди следствие смъртта на техния баща, като за разликата до пълния предявен размер исковете са отхвърлени като неоснователни. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото, а на основание чл.189 ал.3 от НПК в тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски в размер на 3 083 лв., както и 4 800 лв. дължима държавна такса за уважения размер на предявените граждански искове.
По жалба на защитника на подсъдимия Т. – адв.Р. е било образувано ВНОХД № 557/2014 г. по описа на Апелативен съд – гр.София, н.о. – V н.с. С Решение № 330/06.10.2014 г., постановено по същото дело, въззивният съд е потвърдил изцяло присъдата, като е осъдил подсъдимият да заплати направените пред въззивната инстанция разноски от 440 лв..
В жалбата на подсъдимия не се отразени конкретни твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, като посочените цитати от решения на ВКС касаят направеният от съответния състав извод и нямат нищо общо с проблематиката в настоящия казус. По своето естество наведените доводи, макар и лишени от дължимата конкретика, по-скоро претендират наличието на необоснованост на атакувания съдебен акт. ВКС нееднократно е имал възможността да посочи, че необосноваността не е сред касационните основания в разпоредбата на чл.348 ал.1 от НПК, поради което тези оплаквания не могат да бъдат обект на проверка от настоящата инстанция. Доколкото обаче те касаят твърдения за нарушения при формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция ВКС, счита за уместно да отбележи, че мотивите към въззивната присъда са изключително подробни и напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл.339 ал.2 от НПК. От тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства. Направен е задълбочен и обстоен анализ на всички доказателствени източници, подробно са обсъдени всички доводи на защитата, като ясно и аргументирано е посочено защо те не се възприети от въззивната инстанция. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени, както от страните в процеса, така и от касационния съд. ВКС не констатира при формирането на вътрешното убеждение не само на въззивния, но и на първоинстанционния съдебен състав да е било допуснато процесуално нарушение на нормата на чл.14 от НПК. Некредитирането на част от обясненията на подсъдимия и на показанията на свидетелите Т., Т. и Т., депозирани в хода на съдебното следствие, като е възприето заявеното от тримата пред съдия на досъдебното производство, не сочи на опорочено формиране на вътрешното убеждение на съда. Направеният извод в тази насока е резултат от задълбочена оценка на доказателствата, която е извършена обективно, всестранно и пълно.
Настоящият състав не споделя и тезата на защитата, застъпена в жалбата съвсем фрагментарно, но доразвита в съдебно заседание, че при липсата на протест и на жалба от частните обвинители срещу присъдата, въззивният състав детайлно се е спрял на факта, че се касае за по-тежка квалификация на деянието – по чл.116 ал.1 т.9 и т.11 предл.1 от НК, което поставяло под съмнение безпристрастността на съда, тъй като той бил упражнил една обвинителна – извън правомощията му функция. Действително на л.10 от мотивите на решението второинстанционният съд е посочил, че „държавното обвинение не е преценило наличието на друга, по-тежко наказуема квалификация (въззивната инстанция приема, че е осъществим едновременно и предумисъл, и хулигански подбуди)”. Начинът на изготвяне на въззивното решение не подкрепя наведения довод за липса на обективност и безпристрастност, от които съдът не може да бъде ръководен при разглеждане на делото. Вътрешното убеждение на съда за виновността на подсъдимия не се е основавало на произволно възприети фактически положения, а на сериозен и задълбочен анализ на всеки един от доказателствените източници, без съдържащите се в него фактически данни да са пренебрегнати или изопачени. Безспорно установено по делото е както излизането на подсъдимия от двора на пострадалия, връщането му след това, така и изказаните от Т. реплики пред стоящите на пейката четирима свидетели по адрес на убития – „Що не вляза да те заколя, не си първия, няма да си и последния” преди и „Мри куче”, след като вече е бил нанесъл двете прободно-порезни рани на Ц.. Тези обстоятелства са описани в обвинителния акт и са установени по делото, но не са квалифицирани от държавното обвинение под признака – предумишлено убийство, извършено по хулигански подбуди по смисъла на чл.116 ал.1 т.9 и т.11 от НК. Посочването на правилната правна квалификация от въззивния съд, но невъзможността, предвид процедурните норми във връзка с развитието на обвинението за преминаване към нея, не означава, че съдът е нарушил правомощията си, а още по-малко да е поставил под съмнение безпристрастността си или да е лишил подсъдимия от справедлив процес. Тези обстоятелства основателно са ценени от предходните инстанции единствено като индивидуализиращи отговорността на подсъдимия обстоятелства от групата на отегчаващите вината му. Ето защо ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл.348 ал.1 т.2 от НПК, поради което исканията за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане са неоснователни.
Настоящата инстанция констатира, че от една страна, въз основа на правилно установените факти по делото, въззивната инстанция е достигнала до законосъобразни изводи за липса на основание за изменение на присъдата, относно правната квалификация на деянието и размера на наложеното наказание. Законосъобразно както първоинстанционният, така и въззивният съд са отказали да преквалифицират извършеното от подсъдимия престъпление по чл.115 от НК в такова по чл.118 и 119 от НК. Отчетено е, че градският съд е обсъдил мотивите, подбудите и начинът на извършване на деянието. При индивидуализацията на наказанието са взети предвид предходните осъждания на подсъдимия, за които не е настъпила реабилитация и изразеното съжаление за извършеното, което обаче не би могло да бъде приравнено на признание на вината. От друга страна, следва да се има предвид, че явната несправедливост на наказанието по чл.354 ал.1 т.3 вр. с чл.348 ал.5 от НПК е основание за изменение на присъдата само тогава, когато несъответствието между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца е толкова явно и очевидно, че се налага необходимост от изменението му, въпреки че то е определено в рамките на закона. В настоящия случай определеното и наложено при условията на чл.54 от НК наказание от петнадесет години лишаване от свобода е справедливо, тъй като не разкрива такова очевидно несъответствие на обществената опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Ето защо ВКС намира, че не са налице предпоставките за намеса в желаната от жалбоподателя и защитника му посока за намаляване на наказанието.
С оглед на гореизложеното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила Решение № 330/06.10.2014 г., постановено по ВНОД № 557/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: