1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 592
гр. София, 14 май 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 2115/2013 г. по описа на ВКС, ІІ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор от военно-апелативна прокуратура срещу решение № 0031 от 18.09.2013 г. на военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 0038/2013 г. по описа на същия съд.
В протеста на прокурора са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК – нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3, вр. ал. 1, т. 4 от НПК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
В съдебно заседание представителят на ВКП поддържа касационния протест на прокурора при военно-апелативна прокуратура и предлага да бъде уважен.
Подсъдимият И. Г. и защитниците му адв. Й. и адв. Г. молят касационният протест да бъде оставен без уважение, като представят по делото подробно мотивирана писмена защита.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 67 от 21.05.2013 г., постановена по НОХД № 420/2012 г., П. военен съд е признал подсъдимия И. И. Г., прокурор от военно-окръжна прокуратура – гр.София, за невинен в това, че:
– в качеството си на длъжностно лице, за времето от 17.03.2008 г. до 08.10.2010 г., в гр.С., не изпълнил задълженията си по служба, като в нарушение на заповед № 23/17.01.2007 г. на софийския военно-окръжен прокурор относно определяне реда за събиране, съхранение, описване и разпореждане с веществени доказателства по преписки и досъдебни производства на С. военно-окръжна прокуратура (С.) – т. 1, т. 3 и т. 8, и на заповед № 378/04.08.2010 г. – т. 1 и т. 2 – на изпълняващия функциите административен ръководител на С. за допълнение на заповед № 23/17.01.2007 г., след изземване на веществените доказателства по протокол за претърсване и изземване от 17.03.2008 г. от служебен кабинет № 42, [улица], ет. 1 по ДП № ІІІ-04/2008 г., съдържащи класифицирана информация, не ги е предал за описване и съхранение в секретното деловодство (регистратура за класифицирана информация) при С., а ги оставил на секционни шкафове в сградата на С., ет. 6, [улица], служебен кабинет № 1, и не предал иззетите с посочения протокол за претърсване и изземване от 17.03.2008 г. лични вещи и документи, собственост на гр. лице И. А. И. – зам. директор на ГДБОП, на съдебния деловодител на С. за тяхното приемане и вписване в книгата за веществени доказателства с цел тяхното съхранение по предвидения в заповедта ред, в резултат на което са произлезли вредни последици: създаден е нерегламентиран достъп до посочените документи, съдържащи класифицирана информация и служебна тайна, и е нарушена защитата им съгласно § 1, т. 6 от ЗЗКИ, както и увреждане на личните права на бившия зам. директор на ГДБОП И. А. И., изразяващи се в загубване на ловни права като организиран ловец и лишаване от правото да ловува през ловен сезон м. август 2010 г. – м. януари 2011 г., както и от правото да съхранява, носи и ползва личното си оръжие – пистолет „Глог”, поради невръщане на посочените лични вещи и документи в продължение на девет месеца, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 387, ал. 1 от НК;
– на 14.01.2011 г. е държал в касата в служебния си кабинет № 1 в сградата на С., ет. …, [улица], 26 броя (9 х 18 мм.) патрони за пистолет, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 339, ал. 1 от НПК;
– в качеството си на длъжностно лице, за периода от началото на м. март 2007 г. до началото на м. август 2008 г., действайки при условията на продължавано престъпление, в служебния си кабинет № … в сградата на С., ет. …, [улица], по досъдебни производства № Х-3/2006 г. и № Х-П-4/2008 г. по описа на С., е присвоил чужди пари в общ размер на 1 009 лева – сумата в размер на 9.00 лева, собственост на Е. П. Т.-П., и сумата в размер на 1 000 лева, собственост на МВР, връчени му във връзка с разследванията като веществени доказателства, като за улесняване извършването на престъплението е извършил друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание – по чл. 311, ал. 1 от НК, като на 28.07.2008 г. в качеството си на длъжностно лице, в кръга на службата си по ДП № Х-П-4/2008 г. по описа на С., в служебния си кабинет съставил официален документ – протокол от 28.07.2008 г., в който е удостоверил невярното обстоятелство, че на същата дата е върнал сумата в размер на 1 000 лева на свидетеля А. А. и го е накарал да се подпише, без в действителност да му е предал посочената сума, с цел да бъде използван този документ като доказателство за това обстоятелство, и посоченият протокол действително е бил използван, като е бил изпратен до военен съд – гр. София, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26 от НК.
С присъдата си П. военен съд е отхвърлил изцяло като неоснователен предявения от МВР граждански иск за сумата от 1 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от м. август 2008 г. до окончателното изплащане, и е отменил наложената обезпечителна мярка запор върху лек автомобил „Ф. п.” с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на подсъдимия майор И. И. Г., наложена с обезпечителна заповед от 11.06.2012 г. на военен съд – гр.Сливен. На основание чл. 301, ал. 1, т. 9 от НПК съдът се е произнесъл по приложението на чл. 53 от НПК, на основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК – се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 190, ал. 1 от НПК е постановил направените по делото разноски да останат за сметка на държавата.
По протест на прокурор от военно-окръжна прокуратура – гр.Сливен срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 0038/2013 г. по описа на военно-апелативния съд, като с решение № 0031 от 18.09.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил оправдателната присъда на Пловдивския военен съд.
Решението на П. е съобщено на военно-апелативния прокурор по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 23.09.2013 г., а касационният протест е постъпил на 04.10.2013 г., поради което ВКС намира, че е подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 253, т. 1 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок.
Начинът, по който е изготвен касационният протест, поражда необходимост за настоящата инстанция пред необходимост от обсъждане на предварителния въпрос за неговата процесуална допустимост и от гледна точка на съдържанието му. Поради това в настоящото решение следва да бъдат възпроизведени залегналите в касационния протест възражения, който подход не е самоцелен, а е предназначен да очертае ясно обсега и съдържанието на касационната проверка и нейните специфични задачи, като изключи произнасянето по невъзведени в закона касационни основания, каквито са необосноваността и непълнотата на доказателствата.
В протеста са релевирани доводи за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, изразяващи се в отказ на въззивния съд да уважи искането на прокурора за отвод на полк. Х. С., участвал в състава на съда, разгледал и решил ВНОХД № 0038/2013 г. по описа на военно-апелативния съд (ВоАС); липса на мотиви на въззивното решение, тъй като не бил обсъден целият доказателствен материал, а избирателно били описани някои от гласните доказателства по делото, без да бъдат съпоставени с другите гласни доказателства, както и с писмените такива; едностранно тълкуване само на оправдателните доказателства, без анализ на обвинителните; оставяне без уважение на доказателствените искания на прокурора, направени в хода на съдебното следствие; извеждане от страна на ВоАС на неправилен извод за неотносимост към предмета на делото на представените от прокурора копия от протоколи за извършени проверки на завеждането, окомплектоването, наличността на водените през 2008 г., 2009 г. и 2010 г. преписки и досъдебни производства в регистратурата за класифицирана информация на ВОП – С.; невярност на описаната в решението на въззивния съд фактическа обстановка; непроизнасяне в нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК с категоричност от страна на въззивния съд по въпросите дали подсъдимият Г. не е изпълнил задълженията си по служба и дали е нарушил заповед № 23/17.01.2007 г. на С. военно-окръжен прокурор.
Възражението за неправилно приложение на материалния закон по отношение на обвинението по чл. 387, ал. 1 от НК е мотивирано с доводи, че нарушението на служебните задължения на подсъдимия, който съхранявал документите, съдържащи класифицирана информация, довело до нарушаване на защитата на тези документи, а това само по себе си представлявало вредна последица. Не било необходимо да има доказателства за изтичане на класифицирана информация, за да се приеме, че е бил осъществен нерегламентиран достъп, тъй като законодателят предвидил, че самото нарушаване на защитата на документите, съдържащи класифицирана информация, представлявало вредна последици.
Не било вярно твърдението, че св. И. И. не бил лишен от ловни права за времето от м. август 2010 г. до м. януари 2011 г. За да ловува, И. И. трябвало да притежава три документа: членска карта на Ловно-рибарско дружество, заверена за съответната година, разрешително за съхраняване, носене и употреба на ловно оръжие, съответната бележка за лов. И. не е могъл да ловува, тъй като макар и успял да спаси ловните си права, не е имал разрешително за съхранение, носене и употреба на ловно оръжие, което му е било иззето от майор Г., но не е било предадено за съхранение съгласно изискванията та НПК и не е било вписано в книгата за веществени доказателства. Без този документ, в случай, че би отишъл на лов, И. И. би осъществил състава на престъпление по чл. 339 от НК. Този документ бил върнат на И. едва на 18.01.2010 г., след като ловният сезон за календарната 2010 г. е бил приключил и чак след намесата на софийския военноокръжен прокурор.
В решението си въззивният съд въобще не взел предвид и не коментирал и вредната последица в резултат на неизпълнението на задълженията по служба от подсъдимия Г., че поради невръщането на разрешението за съхранение, носене и употреба на лично оръжие – пистолет „Глог – 26”, свидетелят И. И. не е имал възможността да притежава и носи това оръжие за самоотбрана. Съгласно чл. 93 от ЗОБВВПИ физическите лица, получили разрешение за носене и употреба на огнестрелно, могат да носят и употребяват притежаваното от тях оръжие, само когато то е придружено от издаденото разрешение. В действителност И. не е могъл да съхранява и носи притежаваното от него огнестрелно оръжие, тъй като същото не му е било върнато от подсъдимия майор Г. след влизане в сила на постановлението за прекратяване на воденото срещу него наказателно производство. Тази вредна последица не била взета предвид и в присъда № 67/21.05.2013 г. по НОХД № 420/2012 г.
В конкретния случай били настъпили също и вредни последици от неимуществен характер, тъй като с деянията на майор Г. е бил уронен престижа на Софийска военно-окръжна прокуратура.
По отношение на престъплението по чл. 339, ал. 1 от НК въззивният съд немотивирано приел, че след 08.10.2010 г., когато майор Г. бил отстранен от длъжност, други лица имали достъп до служебния му кабинет, както и до металната каса. Това твърдение на съда противоречало на показанията на свидетелите полк. И., подп. Е. И., полк. К., Ш. и М.. От тях било видно, че друг магистрат не бил работил в кабинета на майор Г. и че не знаели други лица да са имали ключове от кабинета му, като до 14.01.2011 г. вкл., макар и отстранен от длъжност, подсъдимият Г. разполагал с ключ от кабинета и металната каса в него. Въззивният съд необосновано приел, че подсъдимият не държал инкриминираните боеприпаси в касата си, а те били поставени там впоследствие с цел неговото дискредитиране. По делото нямало данни, а още по-малко доказателства, за такива незаконосъобразни действия. Твърдението, че на 14.01.2011 г. не била отваряна металната каса в кабинета на подсъдимия противоречало на показанията на полк. И., който заявил, че на тази дата металната каса била отваряна и подробно обяснил как се е сдобил с ключове от касата и какво е видял. Въззивният съд тенденциозно не коментирал показанията на св. полк. И. и немотивирано отхвърлил искането на прокурора за провеждане на очна ставка между св. И. и св. полк. К., тъй като техните показания по отношение на това обстоятелство били противоречиви. Факт било, че още при извършения оглед на помещението на 25.07.2011 г. е било установено наличието на две книжни кутийки, предназначени за такъв вид боеприпаси, а впоследствие при извършеното претърсване на помещението на 02.08.2011 г. било установено и наличието на патроните в тях. Незаконосъобразно било твърдението на въззивния съд, че претърсването и изземването на 02.08.2011 г. било извършено в нарушение на чл. 162, ал. 1 от НК. Въззивният съд не взел предвид обстоятелството, че към тази дата подсъдимият майор Г. е бил отстранен от длъжност с решение на ВСС. Извършеното претърсване и изземване не било незаконосъобразно, тъй като били спазени разпоредбите на чл. 162, ал. 3 от НПК и в конкретния случай присъствали не само представители на службата, но и административният й ръководител. Изводът на съда, че деянието на подсъдимия Г. по чл. 339 от НПК било с явно незначителна опасност бил незаконосъобразен и немотивиран.
По отношение на обвинението по чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26 от НК прокурорът счита, че въззивният съд неправилно решил, че обвинението срещу подсъдимия за присвояване на сумата от 1009 лева било напълно несъстоятелно. По делото било доказано по безспорен начин, че подсъдимият Г. с действията си извършил престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК за улесняване на престъплението по чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 26 от НК, като в качеството си на длъжностно лице в кръга на службата си по досъдебно производство № Х-П-4/2008 г. по описа на ВОП – С. съставил в служебния си кабинет официален документ – протокол от 28.07.2008 г., в който удостоверил невярно обстоятелство, че на същата дата върнал сумата в размер на 1000 лева на свидетеля А. А. и го е накарал да подпише, без в действителност да му е предал посочената сума, с цел да бъде използван този документ като доказателство за това обстоятелство и посоченият протокол действително е бил използван, като е бил изпратен на военен съд – гр. София. В мотивите си ВоАС съд не коментирал и не се произнесъл дали подсъдимият Г. е извършил престъплението по чл. 311, ал. 1 от НК, а само декларативно посочил, че протоколът за връщане на парите на св. А. е бил изготвен по настояване на С. военен съд с единствената цел безпроблемно да бъде архивирано делото. Престъплението по чл. 311, ал. 1 от НК било формално и самият подсъдим не отрекъл, че е изготвил протокола от 28.07.2008 г. В мотивите на въззивното решение немотивирано било прието, че майор Г. нито се е разпоредил с инкриминираните вещи, нито имал намерение да го прави. Доказани били присвоителните действия на подсъдимия по отношение на двете суми, които са му били връчени като веществени доказателства във връзка с разследванията по двете дела. Изпълнителното деяние било реализирано, тъй като при присвояването следвало да има изразена външна проявена промяна по отношение на дееца към въпросното поверено му чуждо имущество. В действителност подсъдимият присвоил парите, предмет на престъплението, от патримониума на собственика им, като изготвил въпросния протокол, в който отразил невярното обстоятелство, че е предал въпросната сума на св. А., а в действителност не бил предал парите. Съставяйки въпросния протокол, подсъдимият реализирал престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК. Парите останали във фактическата власт на подсъдимия, който лишил собственика им от възможността да се разпорежда с тях.
По това обвинение не било установени основни обстоятелства, а именно: дали св. Т. Н. е присъствал в служебния кабинет на майор Г. при изготвянето на протокола с невярно съдържание и кой е накарал свидетеля А. да го подпише. Следвало да се има предвид, че ВоАС съд безкритично дал вяра на фактическата обстановка, приета от П. военен съд, който е кредитирал показанията на св. А., въпреки че те били взаимно противоречиви, а не дал вяра на последователните и непротиворечиви показавия на св. Т. Н.. Въззивният съд немотивирано отхвърлил искането на прокурора за провеждане на очна ставка между тези двама свидетели за отстраняване на противоречията. В противоречие със събраните по делото доказателства било прието, че подсъдимият Г. имал намерението да изпълни разпореждането на военен съд – С. за връщане на сумата и разбрал, че парите са на МВР, а не на св. А., едва в своя кабинет, когато при него дошли свидетелите А. и Т. Н.. Видно обаче от протокола от съдебно заседание, проведено на 18.03.2013 г., подсъдимият разбрал в телефонен разговор със служители от „Вътрешна сигурност” – МВР, че парите не били на МВР. Този факт по безспорен начин доказвал умисъла на подсъдимия при изготвянето на официалния документ с невярно съдържание, както и че той нямал намерение да връща парите нито на св. А., нито на МВР.
Видно от изложеното, в протеста са изтъкнати две основни групи доводи: допуснати при постановяване на атакувания съдебен акт съществени нарушения на процесуалните правила (л. 2 – л. 6, л. 12 от протеста) и нарушения на материалния закон (л. 6 – л. 12 от протеста).
Твърденията за нарушения на съдопроизводствените правила, макар и да не са систематизирани нито по вид, нито с оглед отделните обвинения, повдигнати срещу подсъдимия, по своето съдържание могат да бъдат диференцирани като възражения за допуснати абсолютни процесуални нарушения – по чл. 348, ал. 3, т. 3 и т. 2, пр. 1 от НПК, и като допуснати относителни такива – по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.
Извън конкретно формулираните възражения за допуснати от ВоАС при разглеждането на делото абсолютни процесуални нарушения, останалите аргументи на представителя на обвинителната власт на практика по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за отсъствието на съответните обективни и субективни елементи на инкриминираните по отношение на подсъдимия И. Г. престъпления.
Следва да се подчертае, че контролът, който ВКС осъществява в настоящото производство, се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на контролираните съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо.
Тъй като фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основания за проверка на въззивния съдебен акт, настоящият състав на ВКС има възможност да провери само спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване.
На следващо място, при възведени самостоятелни възражения за нарушения на закона касационната проверка принципно се свежда единствено до проверка на съответствието на правните изводи с приетите за установени факти. Това положение поначало предполага съгласие на оспорващата страна с фактите, приети за установени от въззивния съд. При внимателното проследяване на възпроизведеното по-горе съдържание на протеста обаче е видно, че и претендираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК на практика е мотивирано от прокурора единствено със съображения за пропуски и непълноти при изготвяне на въззивното решение, неправилна интерпретация и оценка на доказателствените материали и непълнота на доказателствата.
Независимо от неправилната формулировка на ангажираното касационно основание, настоящият съдебен състав ще разгледа залегналите в протеста доводи в контекста на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК като оспорване на доказателствената дейност на въззивната инстанция при установяването на фактите, доколкото неправилното приложение на закона може да произтече от допуснати процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието.
По възражението за незаконност на състава на ВоАС, постановил атакуваното решение:
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни залегналите в протеста доводи за допуснато съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК. Макар и заявена от прокурора като нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, тази претенция следва да бъде преценена като оплакване за постановяване на атакувания съдебен акт от незаконен състав на съда, тъй като е аргументирана с доводи за предубеденост на члена на съдебния състав, разгледал и решил ВНОХД № 0038/2013 г. по описа на ВоАС, полк. Х. С., който незаконосъобразно не бил отведен от разглеждането на делото, въпреки изричното искане на прокурора, отправено в съдебно заседание на 09.09.2013 г. (л. 65 от ВНОХД № 0038/2013 г. по описа на ВоАС).
Разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от НПК гарантира на страните правото на “непредубеден” съд по силата на чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС, като идеята на законодателя е, че в състава на съда не следва да участват лица, които предварително са си изградили убеждение по делото. Законът изисква дейността по събирането и проверката на доказателствените материали и постановяването на завършващия съдебен акт – присъдата или решението – да бъдат осъществени от лица, напълно освободени от всякакви възможни външни въздействия, поставящи под съмнение тяхната обективност. В светлината на изложеното незаконен съдебен състав ще е налице, когато реално съществуват особени обстоятелства, даващи основание за отвод. В такива случаи е без значение даже “дали засегнатият съдия или съдебен заседател знае за обстоятелствата, даващи основание за отвод” Р № 245 от 08.05.1996 г. по НД № 545/95 г., ВКС, І н.о.. Последните обаче всякога следва обективно да са налице – необходимо е да съществуват факти, които да указват на пряка или косвена заинтересованост на съдията, респ. съдебния заседател, от изхода на делото или на неговата предубеденост. Преценката за основателност, респ. неоснователност, на отвода се базира не на субективни изводи, нито на съображения за целесъобразност, а се определя само въз основа на обективната наличност на конкретни данни, обуславящи възможен конфликт на интереси, които по естеството си могат да накърнят вътрешното убеждение на члена на съдебния състав. Без наличието на такива проверими особени обстоятелства, чрез които да се прояви заинтересоваността или предубедеността на съответния член на колективния съдебен орган, не може да се презумира неправилно осъществяване на процесуалната функция на съда в разрез със законовите изисквания.
В конкретния случай, предубедеността на съдията С., според прокурора, била проявена в участието му (като докладчик) по ВНОХД № 058/2011 г. по описа на ВоАС с подсъдим майор И. Г., при разглеждането на което дело съдия С. не оспорил компетентността на ВоАС да разгледа делото. Той участвал (като председател) и в състава на съда по НЧД № 056/2012 г., също със страна майор И. Г., съдебното производство по което дело обаче било прекратено и делото било изпратено на ВКС за произнасяне по компетентност по чл. 43, т. 2 от НПК. В този случай полк. С. поставил под съмнение компетентността на ВоАС да разгледа НЧД № 056/2012 г., след като самият той бил докладчик по ВНОХД № 058/2011 г. по описа на ВоАС и след като му били известни определенията на ВКС по частни производства № 551/2010 г. и № 1411/2012 г., с които делата със страна майор И. Г. били възложени за разглеждане на военни съдилища. По НЧД № 056/2012 г. прокурорът поискал отвод на полк. С., което искане било оставено без уважение, при това, след като съдът вече се бил произнесъл по съществото на делото.
Така изложените обстоятелства не дискредитират участието на полк. С. в разглежданото в настоящото касационно производство въззивно дело, което е напълно различно от цитираните от прокурора други наказателни дела със страна подсъдимия И. Г.. Последните нямат обективна връзка с обвиненията срещу него за престъпленията по чл. 387, ал. 1, чл. 339, ал. 1 и чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26 от НК, предмет на разглеждане по ВНОХД № 0038/2013 г. по описа на ВоАС. В нито един от съдебните актове по посочените от прокурора дела ВНОХД № 058/2011 г. и НЧД № 056/2012 г. по описа на ВоАС не е обективирано по някакъв начин предварително вътрешно убеждение за виновността или невинността на подсъдимия Г. и не е взето никакво отношение по съществените въпроси, касаещи наказателната му отговорност по обвиненията за престъпленията, разгледани от П. военен съд като първа инстанция по НОХД № 420/2012 г. и като въззивна инстанция – от ВоАС по ВНОХД № 0038/2013 г. С оглед на изложеното, касационният съд изцяло споделя съображенията на въззивния съдебен състав (л. 67 от ВНОХД № 0038/2013 г. по описа на ВоАС), с които е било оставено без уважение искането на отвод на съдията С.. При липса на релевантни обстоятелства, очертаващи предварително съставено убеждение по съществото на делото и обвързаност с въпросите за виновността на подсъдимия у съответния член от състава на съда, за него не съществува задължение за самоотвод или за отвод.
Относно обвинението по чл. 387, ал. 1 от НК:
Протестът на прокурора е неоснователен в тази му част.
По този пункт на обвинението ВоАС е проверил първоинстанционната присъда в очертаните от чл. 314, ал. 1 от НПК предели, като в резултат на проверката си се е солидаризирал с установените от първата инстанция фактически положения и дадената от нея интерпретация на доказателствената съвкупност. Основните факти, относими към преценката на обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимия Г., са правилно установени. Въз основа на съдържанието на инкорпорираната доказателствена маса въззивният съд е извел очертаните в мотивите на атакуваната присъда основни фактически положения, а именно че:
На 17.03.2008 г. подсъдимият И. Г. в качеството си на прокурор при Софийската военно-окръжна прокуратура образувал досъдебно производство № ДП Х-05/2008 г. по описа на С. срещу длъжностни лица от състава на МВР за престъпления по чл. 357, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 387, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. На същата дата той и следователят св. Н. П. осъществили претърсване и изземване в служебния кабинет и дома на св. И. И., зам. директор на ГДБОП – С.. От дома на св. И. (гр. С.,[жк], [жилищен адрес]) били иззети три ловни пушки и 10 бр. документи, между които билет за лов № 17205/15.10.2007 г., членска карта № 289401 на Национално ловно-рибарско сдружение „Съюз на ловците и риболовците в България” и др. От служебния кабинет на св. И. (гр. С., [улица], ет. 1, каб. № 42) били иззети 137 броя материали, съдържащи класифицирана информация, и 5 броя лични документи на св. И., между които разрешение за носене на огнестрелно оръжие № 0147414, рег. № 305, заповед № К-1633 от 27.04.2006 г. на министъра на вътрешните работи за награждаване на държавен служител от МВР с огнестрелно оръжие, разрешение серия № 213780 № 155/2006 г. за съхранение на пистолет „Глог 26” с № D …… и др. Процесуално-следствените действия в служебното помещение на св. И. приключили в 22:40 ч., след което в 23:00 ч. подсъдимият и св. Н. П. занесли иззетите вещи и документи в сградата на ВОП – София. Те предали документите с гриф на секретност на св. В. в секретното деловодство на С., иззетите лични документи на св. И. без гриф за секретност били приложени към делото, а иззетите оръжия били предадени на съхранение в служба КОС на ДНСП. Впоследствие, на 26.03.2008 г. подсъдимият Г. с приемо-предавателен протокол предал документите с гриф на секретност на св. Д., служител на ДАНС, за становище за нивото им на секретност, като на 08.04.2008 г. материалите в цялост били върнати на подсъдимия, което обстоятелство било удостоверено с отметка на гърба на приемо-предавателния протокол от 26.03.2008 г. След връщането на документите подсъдимият отново ги предал в секретното деловодство на военната прокуратура.
До средата на 2009 г. подсъдимият Г. се помещавал в кабинет № 2, ет. 4 в сградата на С., където работел по досъдебното производство № ДП Х-05/2008 г. по описа на С., от което били отделени материалите, отнасящи се до св. И. И., и било образувано ново досъдебно производство № ІІІ-04/2008 г. по описа на С..
След 2009 г. по нареждане на св. С. И. подсъдимият се преместил в кабинет № 1, ет. 6 в сградата на С..
Досъдебното производство № ІІІ-04/2008 г. по описа на С. било трикратно прекратявано от подсъдимия Г., за последен път – на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК с постановление от 15.03.2010 г., потвърдено с определение на С. военен съд от 31.03.2010 г. по НЧД № 0103/2010 г., потвърдено с определение 0-16 от 05.05.2010 г. по ВНЧД № 0-19/2010 г. по описа на ВоАС.
От 27.07.2010 г. до 07.10.2010 подсъдимият Г. бил в отпуск по болест. С решение на ВСС по протокол № 33 от 16.09.2010 г. той бил отстранен от длъжност, като заповедта за отстраняването му била връчена на 08.10.2010 г.
Поради отсъствието на подсъдимия от работа, на 30.07.2010 г. прекратеното вече ДП № ІІІ-04/2008 г. по описа на С. било преразпределено на св. Е. И..
На 29.09.2010 г. св. И. И. подал молба до С. да му бъдат върнати иззетите документи съгласно постановлението за прекратяване на досъдебното производство № ІІІ-04/2008 г. по описа на С. от 15.03.2010 г. Св. Е. И. не ги намерил и започнал за ги издирва. В края на м. септември 2010 г. по негова молба подсъдимият Г. дошъл в сградата на прокуратурата, за да потърсят заедно материалите в кабинет № 1, ет. 6, но не ги намерили там.
На 14.01.2011 г. военноокръжният прокурор св. И. издал заповед № 18/14.01.2011 г., с която определил комисия за проверка на кабинета на майор Г. в състав свидетелите Г. К., М. М., Я. В. и М. Ш.. В резултат на извършената на 14.01.2011 г. проверка на кабинет № 1, ет. 6, състояла се в присъствието и на свидетелите Е. И. и С. И., членовете на комисията изготвили 2 констативни протокола № 1 и № 2, съгласно които секретните материали и документите на св. И. И. били намерени на секционните шкафове.
Така възприетите фактически положения са изведени при липса на съществени процесуални нарушения, като при оценката на доказателствените материали не са допуснати логически грешки. Макар със схематични и до известна степен незадълбочени съображения, въззивният съд е взел предвид комплексно всички многобройни събрани по делото доказателствени материали и е отговорил на основните доводи в протеста и в пледоарията на прокурора пред второинстационния съд. ВКС не констатира основания, които да опорочават и да придават съмнителност на приетите от въззивния съд факти, поради което те не могат да бъдат оспорени. Осъществената от предходните съдебни инстанции доказателствена дейност обуславя заключение за законосъобразен подход при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствените материали и за тяхната логически вярна и коректна интерпретация според действителния им с