Р Е Ш Е Н И Е
№ 437
Гр.София, 25.11. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември, 2014 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1258/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №18/26.06.12 г.,постановена от ОС-Добрич /ДОС/ по Н.Д.200/12 г., подсъдимият Г. В. К. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.115 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което на основание чл.58 А,ал.1 НК е редуцирано на осем години лишаване от свобода, търпимо при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимият е осъден да заплати на конституираните в хода на производството граждански ищци Б. и В. Б. искове за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лв.,като в останалата част до пълния претендиран размер исковете са отхвърлени като неоснователни.
С решение от 23.06.14 г., постановено от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д.85/14 г., така отразената присъда е потвърдена, като определеното наказание е намалено на десет години лишаване от свобода, което на основание чл.58 А,ал.1 НК е финализирано на шест години и осем месеца лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена.
Решението на въззивната инстанция е атакувано от частните обвинители и граждански ищци Б. и В. Б., които чрез своя повереник го обжалват, с оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание и заниженост на отмерените граждански искове. Иска се увеличаване на определеното наказание към средния размер, визиран в закона, и увеличаване на уважените граждански искове до пълните претендирани размери от по 100 000 лв.
В съдебно заседание пред ВКС частните обвинители и граждански ищци, редовно призовани, не се явяват, нито изпращат свой упълномощен представител. Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговият защитник моли решението на ВнАС да бъде оставено в сила.
Същото е становището на представителя на ВКП.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и релевираните в нея аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
В наказателно-правната част единственото оплакване, направено от частните обвинители, е за явна несправедливост на наложеното наказание-касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Твърди се,че във въззивното решение ВнАС не е направил задълбочена и цялостна оценка на установените по делото индивидуализиращи обстоятелства на деянието и дееца, поради което и е определил наказание лишаване от свобода в предвидения от закона минимум.
Основното възражение в тази насока е, че апелативният съд не се е солидаризирал с мнението на ДОС за единственото посочено от него отегчаващо обстоятелство- изключително висока степен на обществена опасност на деянието. Поначало всяко убийство носи белега на престъпление с висока степен на обществена опасност, което намира отражение в наказанието, визирано от законодателя в санкционната част на материалната наказателно-правна норма. Конкретно в случая брат е убил сестра си и не може да се отрече, че помежду им е имало дълготрайна вражда, свързана с наследствени имоти. Но това само по себе си не прави извършеното престъпление дотолкова флагрантно безчовечно и дотолкова нетипично за обществото, че да излезе извън рамките на обикновените случаи на убийства. ВнАС по същество е заел такава позиция и далеч не е оправдал постъпката на К., нито е омаловажил извършеното от него деяние, както се заявява в касационната жалба.
По-нататък, в контекста на конкретното определяне на дължимото наказание, апелативният съд е отчел факта, че подсъдимият сам се е обадил на полицейските органи и им е съобщил за стореното от него, а направеното по-късно самопризнание е улеснило приключването на воденото срещу му наказателно производство. В касационната жалба се оспорва този съдебен подход, като се твърди, че самопризнанието е отчетено два пъти, предвид принципно преминаване на разглеждането на делото в процедура по глава 27 НПК. Видно от материалите по производството, в т.2 на сл.д. са приложени обяснения на подсъдимия, в които той прави самопризнание. Това признание, което е различно от процесуалното признаване на фактическите положения, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, без съмнение се счита за смекчаващо обстоятелство, каквото е разрешението, дадено и в ТРОСНК 1/09 г., постановено то Т.Д.1/08 г.по описа на ВКС, НК. А дали само желанието на дееца да се смекчи наказателното му положение, както се твърди в жалбата, е повлияло на вземане на решението за приключване на делото в третираната процедура, е без значение. Възможно е това да е и набраната доказателствена съвкупност, категорично установяваща авторството.
От друга страна обстоятелството, че К. не е изразил съжаление и критичност, навеждащо на извод за преценка на личността в негативен аспект, при липса на пълноценно проведено съдебно следствие трудно би беило преценявано на плоскостта на утежняващите фактори, както се залага в касационната жалба. Още повече,в последната си дума пред първостепенния съд деецът изразява съжаление, макар и през неговата призма на преценка на дългогодишните влошени отношения със сестра му.
Констатира се, че подсъдимият е реабилитиран по право и следователно неосъждан. Няма как следователно въззивният съд да цени минало негово осъждане по чл.130 НК, свързано с убитата, както се набляга в сезиращия настоящата инстанция документ. Без съмнение в характеристиката на К. е отбелязано взривяващото му се лично поведение при споровете с убитата. Но в кориците на делото присъстват доказателства, признати и от апелативната инстанция, и за лесната раздразнителност на починалата, когато ставало дума за наследствения имот. Иначе казано, борбата за слагане на ръка върху бащиното наследство е разделило брат и сестра да степен,че ги е превърнало в непрестанно воюващи врагове.
На следващо място се заявява,че не следва да се отчитат като смекчаващи обстоятелства преклонната възраст на подсъдимия /79 години/ и тежкото му здравословно състояние, защото здравословните проблеми не са му попречили да извърши процесното деяние, а преклонната възраст предполага мъдрост. Освен това той е експликирал жестоко, упорито и целенасочено за убийство поведение. На казаното следва да се отговори, че високата възраст и тежкото здравословно състояние, особено непровокирано от конкретното престъпно или свързано с него поведение, винаги са се ценели като облекчаващи съставомерни елементи както от теорията, така и от съдебната практика. Начинът на извършване на убийството, както вече бе заявено, не се отличава в значителна степен от други подобни случаи на битови убийства заради имот, за да се заложи различен поглед върху отегчаващите обстоятелства.
На последно, но не по важност, място, и този съд,също както и ВнАС, цени дълготрайното протичане на наказателното производство пред съд, при ясни и установени от фактическа страна факти, към което подсъдимият категорично няма никакъв принос. В този смисъл липсва основание да бъде уважена касационната жалба на частните обвинители.
Тя е несъстоятелна и по отношение на присъдените в размер на по 50 000 лв. граждански искове. Тъгата по починалата по насилствен начин майка винаги ще бъде непреодолима. Трагично са разкъсани емоционални връзки, които не могат да бъдат възстановени по никакъв начин, още по-малко с финансови средства. Въпреки това става дума за възрастни самостоятелни хора, които извървяват своя собствен жизнен път и чиято горест следва да бъде репарирана с не повече от по 50 000 лв.за всеки, както е прието и в атакувания съдебен акт
Всъщност, тази инстанция и не би могла да увеличи поисканото обезщетение, след като по присъдата на ДОС то е определено в такъв размер, тя е потвърждавана в тази част и въззивният акт по нея не е атакуван пред ВКС при последното преди настоящото разглеждане на делото пред него – К.Н.Д.2358/13 г. по описа на 2 н.о.на ВКС на РБ. Следователно гражданските ищци са се съгласили с определеното им обезщетение за неимуществени вреди и повече не могат да претендират за негово увеличаване. В светлината на току-що казаното и с оглед изложеното по същността на наложеното наказание, върховната съдебна инстанция по наказателни дела няма да коментира до какъв размер, ако би преценила, че трябва да се увеличи лишаването от свобода, това би могло да стане, както и дали самата тя е оправомощена на този етап да разгледа такова искане по същество.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение, постановено от АС-Варна по В.Н.Д.85/14 г.на 23.06.14 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/