Р Е Ш Е Н И Е
№ 294
гр. София, 21.07.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕНКА МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 823/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба адв. Х., служебно назначен защитник на подсъдимия Г. С. Л., срещу присъда № 46 от 27.02.2014 г. на Софийския градски съд, НО, ІV въззивен състав, постановена по ВНОХД № 785/2014 г. по описа на същия съд.
В касационната жалба на защитника са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК, подробно мотивирани в представено по делото допълнение към жалба. Към ВКС се отправя искане за отмяна на постановената от СГС нова присъда и оправдаване на подсъдимия по обвинението за престъпление по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за което е бил осъден.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Г. С. Л., нередовно призован (ненамерен на посочения от него адрес), не се явява. Неговият защитник поддържа жалбата и допълнението към нея, като моли да бъде уважена.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваната присъда.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда от 29.10.2013 г., постановена по НОХД № 6453/2012 г., Софийският районен съд, НО, 22 състав, е признал подсъдимия Г. С. Л. за невинен в това, че на 28.11.2011 г. в гр.С. управлявал моторно превозно средство – лек автомобил марка „Р. Л.” с ДК [рег.номер на МПС] без съответно свидетелство за управление на моторно превозно средство в едногодишен срок от наказването му по административен ред с наказателно постановление № 73125/15.09.2010 г., в сила от 26.06.2011 г. за управление на МПС без свидетелство за управление, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.
По протест на прокурор при СРП срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 785/2014 г. по описа на СГС, НО, ІV въззивен състав, като с присъда № 46 от 27.02.2014 г. на основание чл. 336, ал. 1, т. 2, вр. чл. 334, т. 2 от НПК въззивният съд е отменил оправдателната присъда на районния съд и е осъдил подсъдимия Г. С. Л. за престъпление по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, наложил му е при условията на чл. 54 от НК наказание лишаване от свобода за срок от две години при първоначален строг режим на основание чл. 61, т. 2, вр. чл. 60, ал. 1 от ЗИНЗС, а на основание чл. 59, ал. 2, вр. ал. 1 от НК е приспаднал времето, през което подсъдимият Л. е бил задържан, считано от 12.03.2012 г. до 14.03.2012 г.
Касационна жалба е постъпила в СГС на 07.03.2014 г. (вх. № 28144), поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 2 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия Г. С. Л. е неоснователна.
В допълнението към касационната жалба обстоятелствено е мотивирано възражение за допуснато от състава на въззивния съд нарушение на материалния закон, поради осъждането на подсъдимия Л. за несъставомерно деяние. В тази връзка са изложени доводи, че въззивният съд го е признал виновен в извършването на инкриминираното му престъпление по чл. 343в, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, без да отчете, че свидетелството му за правоуправление е било иззето с АУАН от 11.05.2007 г., а наказателното постановление за констатираното нарушение е било съставено едва на 15.09.2010 г. Според касатора, това обстоятелство сочело на грубо нарушение на чл. 34, ал. 3 от ЗАНН и препятствало от обективна страна осъждането на дееца по инкриминираното престъпление, тъй като наказателното постановление следвало да бъде обявено за нищожно по реда на косвения съдебен контрол.
Настоящата инстанция не се съгласява с доводите на адв. Х. по обсъждания въпрос. В мотивите на атакуваната присъда въззивният съд изрично е посочил, че свидетелството за правоуправление на МПС на подсъдимия Л. е било иззето със заповед № 69194/19.05.2007 г. на заместник-началника на отдел „Пътна полиция”-СДП, за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП (л. 11 от досъдебното производство). На л. 9 от досъдебното производство е приложено надлежно заверено копие от наказателно постановление № 73125/15.09.2010 г., издадено въз основа на акт № 300942/20.08.10 г., съставен от контролен орган, за това, че на 20.08.2010 г. около 09.30 ч. в гр.С. подсъдимият Л. е управлявал МПС без свидетелство за правоуправление, отнето по реда на чл. 171, т. 4 от ЗДвП, което е съставлявало нарушение на чл.150а, ал. 1 от ЗДвП, като на нарушителя е било наложено наказание глоба в размер на 300 лв. Наказателното постановление е било връчено на административнонаказаното лице на 19.06.2011 г., във връзка с който факт СГС по силата на служебното начало е дал прецизни разяснения относно точния момент на влизането в сила на постановлението (на 28.06.2011 г., а не на 26.06.2011 г., както невярно е било отразено в обвинителния акт поради неправилно изчисляване на сроковете).
Деянието, предмет на разглеждане в настоящото производство, при което деецът е бил заловен да управлява МПС без свидетелство за управление, е било извършено на 28.11.2011 г. и е било осъществено в едногодишен срок от наказването на жалбоподателя по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство за правоуправление. Този срок е започнал да тече от деня на влизане на обсъжданото наказателно постановление в сила (28.06.2011 г.).
С оглед на изложеното настоящият съдебен счита, че касаторът неоснователно приравнява заповедта за отнемане на свидетелството за правоуправление на подсъдимия от 19.05.2007 г. на акт за установяване на административно нарушение. Също неправилно този документ се свързва с коментираното наказателно постановление № 73125/15.09.2010 г., което третира съвсем различно нарушение на подсъдимия – това от 20.08.2010 г.
Въз основа на описаната невярна конструкция касаторът неоснователно претендира нищожност на процесното наказателно постановление. В тази връзка следва да се отчетат следните принципни положения: Съгласно чл. 63, ал. 1, изр. 2 от ЗАНН решението, постановено от съдия в районния съд във връзка с обжалването на подлежащо на съдебен контрол наказателно постановление, подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в НПК, и по реда на глава дванадесета от АПК. Съгласно чл. 84 от ЗАНН, доколкото няма особени правила за производството пред съда по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, на касационни жалби пред административния съд и предложения за възобновяване, се прилагат разпоредбите на НПК.
От буквалния прочит на тези норми на ЗАНН се установява, че глава дванадесета на АПК се прилага при касационно обжалване на наказателно постановление само за реда на посочения закон, а не и по касационните основания, визирани в чл. 209 от АПК – нищожност, недопустимост, неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Нищожността липсва сред номенклатурата на предпоставките по НПК, приложими според чл. 84 от ЗАНН както за районните съдилища, разглеждащи административно-наказателните дела като първа инстанция, така и за административните съдилища, пред които се атакуват постановените решения. Тя не е визирана като основание, на което може да се атакува нито наказателно постановление, нито издаден съдебен акт от първоинстанционен районен съд при обжалването му, като са приложими изискванията по чл. 348, ал. 1 от НПК.
За разлика от нищожността в гражданското и административното право, за която е валиден инцидентен съдебен контрол (очевидно като такъв в касационната жалба на подсъдимия Л. е посочен косвеният контрол), ако постановеният по ЗАНН акт не бъде атакуван по съответния предвиден ред, а и когато бъде потвърден или изменен в съдебна процедура, той влиза в законна сила – материална и формална, независимо дали страда от някаква незаконосъобразност. Материалната законна сила, от своя страна, предпоставя негова изпълняемост и задължителност. Като се изключи възможността за възобновяване на административно-наказателното производство, при което се възстановява висящността на спора, недопустимо е инцидентно съдебно произнасяне, свързано с процесуалната и материалноправна годност на влязлото в сила наказателно постановление.
В контекста на конкретиката на настоящия казус, изложените по-горе принципни постановки обуславят извод за недопустимост на ревизиране на влязлото в сила наказателно постановление от страна на настоящата инстанция (подсъдимият не е атакувал връченото му на 19.06.2011 г. наказателно постановление, което е влязло в законна сила на 28.06.2011 г.). С оглед на това ВКС не приема доводите на защитника за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК.
В жалбата е маркирано и оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 281, ал. 8, вр. ал. 4 от при постановяването на атакуваната присъда.
При проверката на материалите по делото действително се установява, че в съдебно заседание 29.10.2013 г. първоинстанционният съдебен състав е приобщил към доказателствената съвкупност на основание чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от НПК показанията на свидетелите К. и И.. Въпреки това, при осъждането на подсъдимия не е нарушена забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК, защото тези доказателствени средства не са единствените доказателствени източници, въз основа на които е изградена фактологията на деянието. В конкретния случай свидетелите П. К. и Е. И. са се явили лично и са били разпитани от първоинстанционния съд в съдебно заседание на 29.10.2013 г. (л. 69 от НОХД № 6453/12 г. на СРС, НО, 22 състав), като след прочитане на показанията им от досъдебното производство са потвърдили истинността им, което законосъобразно е било взето предвид от СГС. Освен това въззивният съд, видно от мотивите на присъдата, се е позовал на и е обсъдил и акта за установяване на административно нарушение от 28.11.2011 г., наказателното постановление от 15.09.2010 г., заповедта от 19.05.2007 г. за изземване на свидетелство за правоуправление на МПС на подсъдимия. Всички тези доказателствени материали, преценени в съвкупност, процесуално законосъобразно са довели до извод за доказаност на престъпната фактология. Правилата за оценката им са спазени, вътрешното убеждение на състава на СГС е процедурно вярно формирано и формулирано, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
На последно място, в касационната жалба е възведено и оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание.
От една страна, жалбоподателят неоснователно твърди, че наложеното на подсъдимия Л. не било съобразено с ниската степен на обществена опасност на деянието и че изтеклият двугодишен срок от предишно такова престъпление не бил отчетен като смекчаващо обстоятелство. За да наложи на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от две години, СГС е преценил изключително високата степен на конкретната обществена опасност на дееца – осъждано лице, с трайно установени престъпни навици, най-вече с оглед извършване престъпления по транспорта. В тази връзка, извън наличните данни за осъжданията на дееца, е била взета предвид и информацията, съдържаща се в справката на КАТ, съгласно която той в периода от 2002 г. досега многократно (над 60 пъти) е бил санкциониран за нарушаване правилата за движение по пътищата за нередовни документи, превишаване на максимално допустима скорост, управление на МПС след употреба на алкохол и др. При направената констатация за крайно завишената степен на обществена опасност на дееца, настоящият съдебен състав се солидаризира със становището на въззивния съд, че единственият възможен вариант за превъзпитанието на подсъдимия Л. е той да бъде изолиран от обществото и средата, в която живее. Отмерен в размер на две години, срокът на лишаването от свобода ще съдейства за преосмисляне на поведението му и за превъзпитание в дух на стриктно зачитане на правопорядъка в страната.
От друга страна, с касационната жалба се атакува обстоятелството, че в нарушение на чл. 348, ал. 5, т. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК въззивната инстанция е отказала да приложи института на условното осъждане спрямо подсъдимия. приложила разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Това възражение също се явява неоснователно, поради отсъствието на материалноправните предпоставки за приложението на института на условното осъждане. На стр. 7 от мотивите на обжалваната присъда СГС подробно е изложил аргументи в подкрепа на извода си, че жалбоподателят Л. е осъждан. Той е бил реабилитиран по право за осъждането си по НОХД № 412/2000 г. по описа РС – Дупница. Впоследствие, по споразумение по НОХД № 416/2006 г. по описа на СГС, определението за чието одобрение е влязло в законна сила на 30.06.06 г., на касатора е било наложено наказание от три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК неговото изтърпяване е било отложено за изпитателен срок от четири години, изтекъл на 30.06.2010 г. Макар предвид момента на извършване на деянието по настоящото производство, да не са налице предпоставките на чл. 68, ал. 1 от НК, подсъдимият вече веднъж е бил реабилитиран по право и не може повторно да се ползва от привилегията по чл. 86 от НК. Той не е реабилитиран по съдебен ред, нито по реда на пълната реабилитация по чл. 88а от НК, предвид разпоредбите на ал. 3 на посочения текст.
Все в тази връзка, в касационната жалба неоснователно е оспорен определеният по отношение на подсъдимия Л. строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Неправилно е позоваването на настъпила реабилитация, която според жалбоподателя била обективен факт и пораждала действие, независимо дали е произтекла от разпоредбата на чл. 88, ал. 3 или на чл. 86, ал. 1 от НК. Тази теза не може да бъде приета с оглед изложената аргументация относно липсата на реабилитация. Поради това, спрямо подсъдимия Л. не са налице предпоставките на чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС за определяне на общ режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода в затворническо общежитие от открит тип.
Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 46 от 27.02.2014 г., постановена по ВНОХД № 785/2014 г. по описа на СГС, НО, ІV въззивен състав.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.