Р Е Ш Е Н И Е
№ 479
гр. София, 01 декември 2008 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова
ЧЛЕНОВЕ: Ивета Анадолска
Капка Костова
при секретар Аврора Караджова и
в присъствие на прокурора Мадлена Велинова,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 448/2008 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – гр. П. и по жалба на частната обвинителка П. П. Д., чрез повереника й адв. С, срещу постановената от Пловдивския апелативен съд нова присъда № 145 от 10 юни 2008 година, по внохд № 69/2008 година, с която е отменена присъда № 119 от 19 ноември 2007 година на Старозагорския окръжен съд, постановена по нохд № 33/2007 година по описа на този съд.
В касационния протест е ангажирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, като са заявени недостатъци в доказателствената дейност на съда при оценката на събраните по делото доказателства. Твърди се, че в резултат на това са формирани неверни изводи по фактите и са направени неправилни правни изводи за наличие на „случайно деяние” по смисъла на чл. 15 от НК. Отправеното до третата инстанция искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий.
В жалбата на частната обвинителка Д. формално е заявено наличие на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НК. Всъщност липсват доводи в подкрепа на изразеното в жалбата недоволство от новата въззивна оправдателна присъда. Посочено е, че такива ще бъдат изложени в съдебно заседание пред третата инстанция по делото. Отправеното искане е за отмяна на въззивния съдебен акт и осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение.
В съдебно заседание представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест при ангажираното в него касационно основание и отправено до съда искане.
Жалбоподателката – частна обвинителка П. Д. не участва лично пред ВКС. Представлява се от повереника си адв. Д, която се присъединява към становището на прокурора и излага съображения за степента на обществена опасност на деянието и допуснатото нарушение на правилата за движение. Отправя искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане.
Подсъдимият Т. П. не участва лично. Процесуалният му представител адв. Н изразява становище за неоснователност на касационните протест и жалба и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното:
С първоинстанционната присъда (втора поред) е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Т. Б. П. за това, че на 01. 11. 1999 година, в района на гр. Ч., при управление на лек автомобил в нарушение на разпоредбите на чл. 20 от ЗДП, по непредпазливост е причинил смъртта на Д. П. Д. и след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б” във вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 343г от НК е осъден на девет месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила и на една година лишаване от право да управлява МПС.
Присъдени са направените по делото разноски в полза на държавата и в полза на частната обвинителка, като са възложени в тежест на подсъдимия.
В производство, инициирано по жалби на подсъдимия П на частната обвинителка Д. , е постановена от въззивния съд атакуваната сега по касационен ред нова присъда, с която подсъдимият е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение при съображения за несъставомерност на инкриминираното деяние при хипотезата на чл. 15 от НК.
По касационния протест:
Релевираното в него отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е подкрепено с доводи, касаещи дейността на съда по оценката на събраните по делото доказателства, в резултат на която е формирано вътрешното убеждение на въззивния съд по подлежащите на доказване правнозначими факти. Твърди се, че това е направено в нарушение на изискванията на чл. 14 от НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Конкретно е визирано експертното заключение на тройната автотехническа експертиза (АТЕ), като се твърди игнориране от съда на част от констатациите в него – относно зоната на осветеност от светлините на автомобила, моментът, от който пострадалият Д. е станал видим за подсъдимия и е представлявал опасност за движението, както и относно възможността, при определено дължимо поведение на подсъдимия, да бъде предотвратено пътно-транспортното произшествие (ПТП).
Твърди се също, че в резултат на така допуснатите нарушение на процесуалните правила, съдът е формирал неверни изводи по фактите и е направил неправилни правни изводи за липса на виновно поведение на подсъдимия и наличие на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК (макар и нарушението на закона да не е изрично посочено като отменително основание в протеста).
Протестът е неоснователен.
Заявените в него нарушения в доказателствената дейност на предходната съдебна инстанция не са налице.
Известно е, че проверката за правилното приложение на закона (и справедливостта на наложеното наказание) е възможна само при констатации за отсъствие на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което то следва да бъде първо обсъдено. В тази връзка следва да се има предвид и това, че въпросите за вината не са само такива по приложението на правото, но и по фактите, т. е. по доказването.
Внимателният прочит на мотивите на въззивната присъда (особено в частта им на извършен от тази инстанция собствен доказателствен анализ – л. 4-6 от същите) дава основание за извода, че в рамките на този анализ са обсъдени по изискуемия от закона начин всички събрани по делото доказателства, както и експертните изследване и заключение на АТЕ (експерти К. , Б. и В. ). Те, от своя с. , са базирани на обективните находки, констатирани при извършения оглед на местопроизшествието (протокол, скица и албум на л. 5 и сл. от сл. д.), както и на останалите доказателствени източници. Впрочем, измежду тях източник на преки доказателствени факти са единствено обясненията на подсъдимия П. Съдът ги е обсъдил по действителното им съдържание и съобразно останалата доказателствена съвкупност и не е имал основание да не ги кредитира за достоверност, което е и сторил (л. 3-4 от мотивите).
Основният спорен по делото фактически въпрос касае избраната от подсъдимия скорост на управление на автомобила при конкретните пътни и атмосферни условия и представлява ли тя „съобразената” скорост по смисъла на чл. 20 от ЗДП (редакция ДВ, бр. 20/05. 03. 1999 година), която подсъдимият е бил длъжен да избере с оглед изискванията за безопасност на движението и която би му позволила своевременно да спре при възникнала опасност на пътя, за да не допусне ПТП.
Безспорно е по делото, че избраната от подсъдимия скорост на движение от 64 км./ч. е била разрешена, т. е. при безпроблемна пътна обстановка движението му с такава скорост е правомерно. От водача се изисква да намали скоростта на движение във всички случаи, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейното появяване (в този смисъл и ТР № 28/1984 година на ОСНК).
В рамките на повдигнатото обвинение е вменено на подсъдимия допуснато нарушение на посочената норма на закона поради несъобразяване на скоростта му на движение с релефа на местността и със собствените му възможности, като тази скорост не му е позволявала да спре в зоната на видимост и при появата на всяко препятствие, което е могъл и е бил длъжен да предвиди.
Не кореспондират с данните по делото доводите в касационния протест за игнориране от въззивния съд на установените по делото обстоятелства относно зоната на осветеност от фаровете на автомобила, особеностите на конкретния участък от пътя (дълъг десен завой и излизане на прав участък) и възможностите на подсъдимия при така избраната от него скорост на движение да спре в зоната си на видимост. На л. 4 (долу) и 5 от мотивите към присъдата въззивният съд е изложил подробни съображения в тази връзка, които няма причини да не бъдат споделени като кореспондиращи с данните по делото и със закона.
Несъмнено е установено, че поначало избраната от подсъдимия скорост на движение му е позволявала да спре в зоната на видимост, т. е. от техническа гледна точка тя е била съобразена. В конкретната ситуация, пострадалият е могъл да бъде възприет като потенциална опасност за движението, още когато се е намирал на около 0.20 м. от края на платното и извън него, в който момент подсъдимият е предприел отклоняване наляво на автомобила и аварийно спиране (задача № 5 от АТЕ, протокол от с. з. от 10. 06. 2008 година, стр. 2-3). При внезапното и перпендикулярно навлизане на пострадалия в пътното платно (изведено и на базата на обективните находки за получените от него увреждания и първоначално съприкосновение с автомобила), той е изминал 3.4 м. до мястото на удара, като последното попада в опасната зона за спиране на автомобила, изчислена на 53 м.дарът е бил предотвратим при движение на автомобила със скорост 37 км./ч. или по-малка от нея. Тези обстоятелства са приети от въззивния съд на базата на надлежно събрани и оценени доказателствени източници, както и въз основа на констатациите и заключението на АТЕ по делото, изслушана и в съдебно заседание пред този съд, след което аналитично са обсъдени.
Предвид изложените съображения, не намират опора в данните по делото оплакванията в касационния протест за допуснати съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съда по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК, което да е довело до неправилно приложение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 2 НПК. Съответствието между фактите и тяхната правна оценка обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. К. е приел, че не е налице виновно поведение на подсъдимия П като водач на МПС, което да е причинило настъпването на вредоносния резултат, въззивният съд не е нарушил закона. Не може да се изисква от водача на МПС винаги да очаква и предвижда възникване на опасност на пътя и съобразно такива очаквания да избира скоростта си на движение. В конкретния случай неправилно е да се твърди, че скоростта на движение на подсъдимия не е съобразена по смисъла на закона, като съобразената скорост би трябвало да бъде 37 км./ч., с оглед предотвратяване на ПТП. От значение за отговорността на подсъдимия е дали той своевременно е възприел пострадалия (от момента, когато това е било възможно) и дали е изпълнил задължението си да намали скоростта или да спре, което той е направил. Появата на пострадалия обаче край пътя, извън града, в тъмната част на денонощието, както и внезапното му навлизане в пътното платно, не са от категорията обстоятелства, които подсъдимият да могъл и да е бил длъжен да предвиди, за да избере скоростта си на движение съобразно тях.
Поради това, въззивният съд правилно и законосъобразно е приел, че конкретният случай попада в хипотезата на чл. 15 от НК и е оправдал подсъдимия по повдигнатото му обвинение. Несъмнено, не винаги е налице случайно деяние, когато ПТП стане в опасната зона за спиране на превозното средство, а само когато деецът сам се е поставил в невъзможност да предотврати възникналата опасност, което в конкретния случай не е така. Да се приеме противното, би означавало по същество да се приеме обективната отговорност, каквато нашият закон не допуска.
По жалбата на частната обвинителка П. П. Д.:
Жалбата е неоснователна.
При формално посочване на всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, в жалбата практически липсват каквито и да било конкретни доводи в тяхна подкрепа. Такива не са представени и по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК.
В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателката поддържа доводите в касационния протест и становището на представителя на ВКП.
Направеното в жалбата оспорване като цяло на оправдаването на подсъдимия П по повдигнатото му обвинение, не налага повторно обсъждане, извън извършеното по касационния протест, съдържащ идентични възражения срещу въззивната оправдателна присъда.
Отправеното в жалбата искане за осъждане на подсъдимия по повдигнатото му обвинение няма как да бъде удовлетворено освен по изложените подробно по-горе съображения, а също и поради липса на такова правомощие на ВКС.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА постановената нова присъда № 145 от 10 юни 2008 година на Пловдивския апелативен съд, по внохд № 69/2008 година по описа на този съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.