Р Е Ш Е Н И Е
№ 56
София, 11 март 2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
РУЖЕНА КЕРАНОВА
при секретар: Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Руско Карагогов
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 2320/2013 година
Касационното производство е образувано по протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново и жалба на частните обвинители Г. А. Н. – Х., Б. Г. А. и С. А. П., срещу въззивна присъда № 211/14.10.2013 г., постановена по ВНОХД № 225/2013 г. от Апелативен съд – Велико Търново.
С първоинстанционната присъда № 86/08.07.2013 г., постановена по НОХД № 132/2013 г., Окръжният съд – Велико Търново е признал подсъдимия Д. М. Т. за невинен в това на 12.04.2012 г. да е причинил смъртта на А. Н. А. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, нарушавайки чл. 440, ал. 1 и чл. 438, т. 4 от Правилата за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия по повдигнатото обвинение по чл. 123, ал.1 от НК. Признал е подсъдимия И. П. Д. за невинен в това на 12.04.2012 г. да е причинил смъртта на А. Н. А. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, нарушавайки чл. 10, ал.3 и чл. 426, т. 5 от Правилата за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдал подсъдимия по повдигнатото обвинение по чл. 123, ал.1 от НК.
Със същата присъда подсъдимият Х. Б. Х. е признат за виновен в това, че на 12.04.2012 г. причинил смъртта на А. Н. А. поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, нарушавайки чл. 432, т. 2 от Правилата за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт, поради което на основание чл. 123, ал.1 във вр. с чл. 55, ал.1, т. 1 от НК е осъден на четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години. Подсъдимият Х. е признат за невинен и оправдан да е нарушил разпоредбата на чл. 520, ал.3 от Правилата за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт.
Въззивното производство е било образувано по протест на прокурора, насочен срещу оправдаването на подсъдимите Т. и Д. и по жалба на подсъдимия Х. срещу осъдителната част на присъдата. С новата въззивна присъда апелативният съд е отменил осъдителната присъда, постановена от първата инстанция по отношение на подсъдимия Х., и го е оправдал по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 123, ал.1 от НК във вр. с чл. 432, т. 2 от Правилата за движението на влаковете и маневрената работа в железопътния транспорт (Правилата). Потвърдил е присъдата в останалата й част, отнасяща се до оправдаването на подсъдимите Т. и Д., отхвърляйки доводите, наведени с въззивния протест.
В съдебното заседание, проведено пред касационната инстанция, взема участие само прокурорът от Върховната касационна прокуратура, който поддържа протеста единствено в частта му, с която се оспорва оправдаването на подсъдимия Х. от въззивния съд.
Останалите страни не се явяват, редовно призовани.
Постъпило е писмено становище от защитата на подсъдимия Д., в което се излагат доводи за неоснователност на протеста, а отправеното искане е съдебният акт на въззивния съд да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Касационният протест оспорва оправдаването на подсъдимия Х. от въззивната инстанция, като ангажираните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК са подкрепени с доводи, които са трудно съвместими с изискванията, предвидени в разпоредбата на чл. 351, ал.1 от НПК. В протеста вместо аргументи, които да подкрепят наведените основания и да определят рамките на касационното произнасяне, се съдържат пространни съждения за неоснователност на доводите на защитата на подсъдимия Х., съответно за основателност на възраженията на повереника на частните обвинители. По отношение на потвърденото оправдаване на подсъдимите Т. и Д. доводите, подкрепящи отменителните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, също са трудно изводими. Всъщност, в протеста се излага фактология, която се счита за установена от прокурора, без да се съобрази, че подобно оспорване, макар и непрецизно, е допустимо само ако се поддържат доводи срещу доказателствената дейност на съда. Последно посоченото очевидно е мотивирало и прокурора от Върховната касационна прокуратура да заяви, че поддържа протеста само в частта относно оправдаването на подсъдимия Х..
Касационната жалба, подадена от името на частните обвинителни и насочена само срещу оправдаването на подсъдимия Х. от въззивния съд, е по-прецизна от гледна точка на изискването на закона за съдържанието й. Заявено е касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. В тази жалба също присъстват възражения, с които се изразява несъгласие с приетите от въззивния съд фактически положения, без да се навеждат конкретни доводи за допуснати процесуални нарушения при тяхното установяване, което сочи на претенция за необоснованост на въззивния съдебен акт.
Касационният протест и касационната жалба, независимо от казаното за тяхното съдържание, са неоснователни.
Въззивният съд е приел фактическата обстановка, установена от първата инстанция, но не е споделил извода относно правното основание за ангажиране отговорността на подсъдимия Х.. При извършената касационна проверка не се установи въззивният съд да е допуснал процесуални нарушения при анализа и оценката на допустимите и относими доказателства. Не се откриват, а и не се твърдят в протеста и жалбата, каквито и да са нарушения на процесуалните изисквания, които да са довели до фактически изводи, основани на негодни доказателства или те (изводите) да са резултат от едностранчив и превратен доказателствен анализ. При установените фактически положения въззивният съд е заключил, че претендираното с обвинителния акт нарушение на чл. 432, т. 2 от Правилата не е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Въззивният съд не е приел, че ръчната спирачка на вагона е била „натегната” и това да е основанието за отпадане отговорността на подсъдимия Х.. Затова и отразеното в жалбата на частното обвинение тълкуване на разпореждането на пострадалия А. към подсъдимия Х., е необяснимо. Въззивният съд детайлно е отразил приетите от него факти, позовавайки се на гласните доказателствени източници, писмените данни и експертните мнения по двете технически експертизи. Така е установена не само хронологията на извършените действия от двете бригади (маневрена и локомотивна), в които са били включени подсъдимите, под прякото ръководство на пострадалия А., но и промяната в последователността на извършените маневри, разпоредена също от него, конкретните му действия, обсъдени в контекста на нормите на чл. 419, ал. 3, чл. 422, ал. 3 и чл. 423 от Правилата.
За конкретното нарушаване на разпоредбата на чл. 432, т. 2 от Правилата въззивният съд е извършил проверка първо на въпроса – дали съответното правило е несъобразено от подсъдимия Х. и след това, дали неизпълнението на визираното в него задължение е в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Апелативният съд коректно е посочил, че подсъдимият Х. като маневрен стрелочник е имал самостоятелно задължение, отразено в разпоредбата на чл. 436 от Правилата, да осигурява вагоните против самопридвижване. Извън общите изисквания, които следва да се изпълнят при прегариране на състави или група от вагони, очертани в чл. 432 от Правилата, конкретно в т. 2, с обвинителния акт не е инкриминирано нарушение на посочените в чл. 436 от Правилата задължения към маневрените стрелочници.
Не този пропуск по отношение на специалните норми, запълващи бланкетния състав на престъплението по чл. 123, ал.1 от НК, е в основата на отказа да се приеме, че е налице правно основание за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Х.. Правилно въззивният съд е заключил, че за да се ангажира наказателната му отговорност за смъртта на пострадалия не е достатъчно да се направи констатация за допуснато нарушение на правилата, регламентиращи дейността и осигуряващи безопасното й упражняване. Необходимо е още нарушението на правилата от дееца да въздейства върху условията за безопасно упражняване на дейността и тяхното (на условията) неблагоприятно изменение да е пряка причинна връзка за настъпване на съставомерния резултат. Именно това не е установено по делото. Прегазването на пострадалия А., след препъването и падането му върху лявата релсова нишка на железния път, не е от самопридвижилия се вагон, а от движещия се маневрен състав. Установено е, че пострадалият А. – ръководител на маневрата вместо да преустанови извършването на същата, след като подсъдимият Х. не е успял да извърши прикачване вагоните, е навлязъл в междурелсовото пространство и е предприел действия по скачване на движещите се вагони, което в конкретния случай е било недопустимо, а и невъзможно, пренебрегвайки изцяло правилата, относими към безопасността на извършваната маневрена дейност.
Не се установяват нарушения, допуснати от предходните инстанции, при оправдаването на останалите подсъдими – Т. и Д.. В съответствие с изискването на чл. 339, ал.2 от НПК, втората инстанция е разгледала възраженията, поддържани с въззивния протест, като е изложила съображенията си, поради които ги приема за неоснователни. Несъгласието на прокурора с установените от предходните инстанции фактически обстоятелства не обосновава наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. Въззивният съд, а преди това и първата инстанция, са изложили подробни и аргументирани съображения относно всяко отделно нарушение на Правилата, инкриминирани от обвинителния акт като нарушения, допуснати от подсъдимите Т. и Д.. Във връзка с поведението на първия подсъдим, въз основа на събраните доказателства, правилно е прието, че той е предприел действия, след като е получил подадените му от пострадалия А. сигнали. Установено е също, че е предприел екстрено спиране, след подаден сигнал от подсъдимия Д., поведение съвместимо с предписаното в чл. 438, т. 3 от Правилата – да изпълни незабавно сигнала „спри” независимо от кого е подаден. Ето защо липсва несъобразяване с разпоредбата на чл. 440, ал.1 от Правилата. Детайлно изследван и правилно разрешен е въпросът за величината на скоростта, с която се е движил подвижният състав, управляван от подсъдимия Т.. В основата на изводите на въззивния съд са експертните мнения на двете съдебно –технически експертизи и данните, изводими от разшифровката на контролната лента на локомотива, които правилно са интерпретирани. Срещу доказателствения анализ, както вече се каза, липсват конкретни доводи, а поддържаното и сега възражение, за допуснато от Т. нарушение на чл. 438, т. 4 от Правилата, не държи сметка за установеното по делото – предприетото поведение на пострадалия А. при навлизане в междурелсието, падането му върху железния път, както и неоспореното заключение на техническите експертизи, в което е направен изводът, че дори и при величина на скоростта от 3км/ч. (превишаването на която не е безспорно установена) подсъдимият Т. не би могъл да предотврати настъпилия резултат.
Несъстоятелността на тезата на обвинението относно отговорността на подсъдимия Д. е повече от очевидна. С професионален усет двете инстанции са мотивирали заключението си, че подсъдимият Д. не е нарушил разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от Правилата. Нито в обвинителния акт, нито сега в протеста се аргументират фактически данни, които да обосноват претендираното нарушение – подсъдимият Д. да е отклонил вниманието си от основната дейност. Такива данни не са установени и след проведеното съдебно следствие.
Адресат на разпоредбата на чл. 426, т. 5 от Правилата е ръководителят на маневрата, каквото качество подсъдимият Д. не е имал. Същият не е придобил това качество, а от там и задължението да контролира спазването на предвидените скорости при извършване на маневрата, включително и след като по разпореждане на пострадалия А. е следвало да препредава сигналите, подавани от последния, към другите участници в маневрата. Последно посоченото задължение е едно от тези, които са възложени на маневрените стрелочници (чл. 436, т.8 от Правилата, виж и длъжностната характеристика), но изпълнението на това задължение не ги прави ръководители на маневрата.
На следващо място, още първата инстанция ясно е подчертала, че приема и цени заключението на съдебно-техническата експертиза, назначена в хода на досъдебното производство, само в онази част, в която експертите, позовавайки се на специалните познания от съответната област, са отразили своята оценка по фактическите въпроси, интересуващи процеса, но не и произнасянето им по правни въпроси. Затова съвсем неубедително е да се преповтарят дадените от експертите правни оценки относно допуснатите нарушения от участниците в извършената маневра, в това число и нарушения на чл. 10, ал. 3 и чл. 426, т. 5 от Правилата.
При казаното, обяснимо сега с подадения протест се претендира, че предходните инстанции не са обсъдили други разпоредби от Правилата, чието нарушаване обаче не е инкриминирано с обвинителния акт. По-важното, разбира се, е, че и тези разпоредби не обосновават тезата на прокурора – подсъдимият Д. да е придобил качеството на ръководител маневра и в това си качество да е нарушил чл. 426, т. 5 от Правилата.
Обобщено, настоящият състав намира, че не са налице касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 211/14.10.2013 г., постановена по ВНОХД № 225/2013 г. от Апелативен съд – Велико Търново.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.