Р Е Ш Е Н И Е
№ 53
гр. София 04 февруари 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
БЛАГА ИВАНОВА
при секретаря Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Ивайло Симов
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 1724 по описа за 2014 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. С. К. и по жалба на подсъдимия В. А. М. срещу решение на Софийски апелативен съд № 223 от 18.06.14 г, по ВНОХД № 296/14, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд № 12 от 21.01.2014 г, по НОХД № 4776/13.
С първоинстанционната присъда подсъдимите К. и М. са признати за виновни, както следва:
– подсъдимият К., за виновен в това, че на 29.12.2011 г в [населено място], при условията на опасен рецидив, в съучастие като съизвършител с В. А. М., е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 85, 40 лв, от владението на К. Н. Г., като за това е употребил сила, с оглед на което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на две години и три месеца „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, със зачитане на предварителното задържане, считано от 30.12.2011 г до 5.11.2013 г,
– подсъдимият М., за виновен в това, че на 29.12.2011 г в [населено място], в съучастие като съизвършител с К. С. К., е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 85, 40 лв, от владението на К. Н. Г., като за това е употребил сила, с оглед на което и на основание чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години.
С жалбата на подсъдимия К. се релевират всички касационни основания, а с жалбата на подсъдимия М., основанията по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 НПК. Твърди се, че авторството на деянието не е доказано съгласно процесуалните изисквания, че доказателственият анализ е проведен в отклонение от чл. 14 НПК, че приетият извод, касаещ участието на жалбоподателите в инкриминираното деяние, почива на предположение, а не на доказани факти, че показанията на пострадалата са недостоверни и не следва да бъдат кредитирани, че проведеното разпознаване е опорочено, че са игнорирани оправдателните доказателства, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбите се иска да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и жалбоподателите да бъдат оправдани или да бъде отменено решението, като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, или да бъде изменено решението, като наказанието, наложено на подсъдимия М., бъде намалено.
В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата на подсъдимите К. и М. пледира за уважаване на подадените жалби.
Жалбоподателите не участват лично в касационното производство.
Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице.
Въпросът относно авторството на инкриминираното деяние е решен съобразно изискванията на чл. 303, ал. 2 НПК. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение по релевантните факти при стриктно спазване на чл. 14 НПК. По делото са събрани преки доказателства за участието на подсъдимите в инкриминираното деяние, изводими от показанията на св. Г. и от протокола за разпознаване, който е годно доказателствено средство / разпознаването е проведено при съблюдаване на правилата по НПК /. Пострадалата е заявила, че е възприела визуално нападателите си, че ги е запомнила и би могла да ги разпознае. На св. Г. са били предявени албуми със снимки на множество лица: мъже, жени и деца, сред които тя е посочила подсъдимия М.. Касае се за оперативно мероприятие, което цели да насочи разследващите органи към извършителя на престъплението, което не води до опорочаване на впоследствие проведеното разпознаване. Изходът на това извънпроцесуално действие не е предрешен и не повлиява на годността на разпознаването, тъй като свидетелката по памет е възстановила в съзнанието си образа на нападателя и го е посочила измежду множество изображения, без да й бъде внушавано кого да избере. Преди разпознаването, по реда на НПК, св. Г. е била разпитана и е посочила по какви външни белези би могла да индивидуализира нападателите си. Подсъдимите са разпознати измежду сходни обекти, при спазване на изискванията по чл. 169 и сл. НПК. Протоколите от разпознаването са годно доказателствено средство и законосъобразно са ценени като такова. Показанията на св. Г. са ясни, последователни и логични при описване на инкриминираните събития, поради което и правилно са кредитирани и поставени в основата на осъдителната присъда. Косвено в подкрепа на обвинителната теза са оценени показанията на същата свидетелка, която по време на инцидента е възприела обръщението „К.” към подсъдимия К. / името К. е обичайното съкращение от К. /. Косвено доказателство за авторството е и това, че пострадалата е посочила / разпознала / две лица / К. и М. /, които се познават и поддържат приятелски отношения. Нещо повече, тези лица са заявили, че на инкриминираната дата са били заедно / твърдят обаче, че не са извършили престъплението, предмет на обвинението /. Въззивният съд е изложил убедителни съображения, които се споделят от настоящата инстанция, относно причините да не даде вяра на показанията, депозирани от св. Ш. М. / брат на подсъдимия М. /, св. М. и св. С. / приятели на подсъдимите /. Верен е изводът, че техните твърдения са непоследователни и изпъстрени с противоречия и затова не биха могли да бъдат ползвани при формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти. Правилно е прието, че лансираната от подсъдимите версия е опровергана от кредитираните доказателствени източници / направен е неуспешен опит за изграждане на алиби на жалбоподателите /. Както вече беше отбелязано, участието на подсъдимите в инкриминираното деяние е доказано въз основа на преки доказателства, събрани и проверени по реда на НПК, поради което неоснователно се твърди, че осъдителната присъда почива на предположения, а не на доказани факти. Липсата на релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК изключва възможността за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Деянието покрива признаците на грабеж, каквато е възприетата по делото правна квалификация / по отношение на подсъдимия К. деянието е извършено при условията на „опасен рецидив”, а по отношение на подсъдимия М., по основния състав /. Не са налице основанията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимите, тъй като липсва осъждане за несъставомерно деяние.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Първата инстанция е определила наказанието, при условията на чл. 55 НК, а въззивният съд се е произнесъл само по жалби на подсъдимите. Завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от участието и на още две неустановени лица, е обстоятелство, отегчаващо наказателната отговорност на двамата подсъдими. Отегчаващо обстоятелство, имащо значение за отговорността на подсъдимия К., е предходното му осъждане, което не влияе на квалификацията „опасен рецидив”. С оглед на изложеното, определеното наказание се явява справедливо и не се налага по-голямо снизхождение към подсъдимите от проявеното към тях. Ето защо, искането за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното положение на жалбоподателите е неоснователно и не следва да бъде уважено.
По изложените съображения, настоящата инстанция намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 223 от 18.06.2014 г, по ВНОХД № 296/14.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: