Р Е Ш Е Н И Е
№ 418
София, 10 октомври 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесети и шести септември две хиляди и осма година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
КАПКА КОСТОВА
при секретар: Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Антони Лаков
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 272/2008 година
Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия И. Г. К. и от повереник на гражданския ищец и частен обвинител С. А. Х. против въззивно решение № 4 от 06.02.2008 г., постановено по ВНОХД № 465/07 г. от Апелативен съд – гр. П., с което е изменена частично осъдителната присъда на Окръжен съд – гр. П..
С първоинстанционната присъда № 89/05.04.2007г., постановена по НОХД № 3073/06 г., подсъдимият К е бил признат за виновен :
– в това, че на 11.08.2006 г. се съвкупил с лице от женски пол, ненавършило 14 – годишна възраст, а именно 13 – годишната С. А. Х. , като я принудил към това със сила – престъпление по чл. 152, ал.4, т.1 във вр. с ал.1, т.2 от НК. Наложеното наказание е дванадасет години лишаване от свобода. Оправдан е принудата да се е изразила и в заплашване.;
– в това, че на 11.08.2006 г. е извършил действия, с цел да възбуди полово желание, без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст – М. Г. Ш. , чрез употреба на сила – престъпление по чл. 150, пр.1 във вр. с чл. 2, ал.2 от НК. Наложеното наказание е две години лишаване от свобода. Признат е за невинен и оправдан в това да е извършил действие с цел удовлетворяване на полово желание.;
– на основание чл. 23, ал.1 от НК е определено едно общо наказание в размер на дванадесет години лишаване от свобода.;
– подсъдимият К е осъден да заплати на С. и А. Х. , в качеството им на родители и законни представители на гражданската ищца С. Х. сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от престъплението по чл. 152 от НК. В останалата част, до пълния предявен размер от 50 000 лева, гражданският иск е отхвърлен.
С въззивното решение, предмет на касационен контрол, присъдата е изменена, като наказанието за престъплението по ч. 152 от НК е намалено до размера на десет години, направена е съответната корекция и по отношение на общото наказание; увеличен е размера на присъденото обезщетение от 4 000 лева на 10 000 лева. В останалата част присъдата е потвърдена.
В жалбата на подсъдимия К се претендират всички касационни основания, като се правят алтернативни искания : за оправдаване и по двете обвинения, за преквалификация на престъплението по чл. 152 от НК в такова по чл. 151 от НК, намаляване размера на наложените наказания.
В жалбата на гражданския ищец и частен обвинител С. Х. се поддържат доводи срещу намаляването на наложеното наказание, оспорва се още и справедливостта на присъденото обезщетение.
Жалбата на подсъдимия се поддържа лично и чрез процесуален представител.
Жалбата на частния обвинител и граждански ищец се поддържа от повереник.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 НПК, установи следното :
І. По жалбата на подсъдимия К.
1. В касационната жалба са развити доводи относно доказаността на обвинението, която е оспорена от гледна точка на процесуалните изисквания.
Касационната проверка не констатира очертаните нарушения на процесуалните разпоредби, установяващи задължение за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, както и наличие на пороци в доказателствената дейност на предходните инстанции.
Конкретно, в жалбата се акцентира върху противоречия в показанията на пострадалите Х. и Ш. ; игнориране на обстоятелства, свързани с поведението на пострадалата Х. , както и на гласни доказателствени източници.
Така заявените твърдения се опровергават от мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд (както и първата инстанция), в контекста на целия доказателствен материал, е обсъдил детайлно всички данни, съдържащи се в свидетелските показания на Х. и Ш. Възникналите противоречия между отделните доказателствени източници, респективно констатираните такива между показанията на Х. , депозирани в хода на досъдебното производство пред съдия и тези в хода на съдебното следствие, са преодолени надлежно – извършени са очни ставки, повторни разпити във въззивното съдебно следствие.
Установената от съда последователност, логичност и непротиворечивост в показанията на Х. , относно фактическите данни, очертаващи рамката на съставомерните действия на подсъдимия, са утвърдили тяхната достоверност. Тези показания съвсем не са били изолирани, напротив потвърдени са макар и косвено от други доказателства. Свидетелите К. , Ш. , А. , изнасят факти за разстроения и емоционално нестабилния вид на пострадалата Х. след деянието, а съдебно-медицинската експертиза установява обективните увреждания и механизма на тяхното реализиране. Така изнесената информация подкрепя основното съдържание на показанията на пострадалата и опровергава заявеното от подсъдимия за доброволен полов контакт.
Защитната теза на подсъдимия (който не отрича факта на съвкупление, а само на принудата), е била подложена на обсъждане и като компрометирана от другите доказателствени източници, с основание е отхвърлена.
Опитите, правени и сега с касационната жалба, за утвърждаване на защитната теза, чрез внушения за непристойно поведение на Х. в моменти, предходни във времето, са неуспешни. Преди всичко, става дума за времеви период преди престъплението, а изнесените данни за интимна близост между подсъдимия и пострадалата Х. тогава, се опровергават от наличните доказателства (виж показания на П. и А. ). Отделен е въпросът, дали подобни внушения и то по начина по който се правят, имат отношение към предмета на доказване по настоящето дело.
Неоснователни са оплакванията на касатора за игнориране на безспорно установени обстоятелства : че пострадалите Х. и Ш. , при обективна възможност, не са потърсили помощ и/или не са напуснали хотела (преди това и лекия автомобил), в който са се развили събитията.
Визираните възражения са обсъдени от предходните инстанции, в контекста на депозираните от пострадалите обяснения, интензитета на въздействие върху тях, емоционалния стрес, липсата на зрялост и социален опит, препятствали адекватни реакции и поведения за противодействие на принудата.
Неоснователни са претенциите на подсъдимия, поддържани в съдебното заседание, за липсата на субективни представи по отношение на квалифициращия признак по чл. 152, ал.4 от НК – “изнасилената да не е навършила 14 години”. На идентични възражения още първостепенният съд е дал аргументиран отговор, въз основа на налични и адекватно обсъдени гласни доказателствени източници (виж показания на Г. П. ).
При безспорно установените констатации за упражнена принуда и последвалото полово съвкупление с Х. , престъпната деятелност на подсъдимия К не може да бъде квалифицирана по чл. 151 от НК, в какъвто смисъл е поддържаното възражение за нарушение на закона.
В касационната жалба, липсват конкретни оплаквания относно осъждането на подсъдимия по чл. 150 от НК, с пострадала Ш. , такива не се развиха и пред касационната инстанция.
Доколкото все пак, е оспорена изцяло правилността на въззивния съдебен акт, освен казаното вече, следва да се отбележи, че констатациите на съдебните инстанции по правно значимите факти, за повдигнатото обвинение срещу подсъдимия по чл. 150 от НК, е резултат от обективна, детайлна и почиваща на процесуалните изисквания оценка на доказателствените източници.
Накрая, оспорването на справедливостта на наложеното наказание се свързва най-вече с искането за преквалификация на деянието по чл. 152 от НК, осъществено от подсъдимия, в по – леко наказуемо престъпление по чл. 151 от НК.
Възраженията са неоснователни. Първо, защото наказателната отговорност на подсъдимия правилно е ангажирана по чл. 152 от НК с произтичащите от това наказателноправни последици. Второ, защото наказанието след корекцията, извършена от въззивния съд, е определено в законоустановения минимум, а по делото не са установени смекчаващи отговорността обстоятелства, които да носят характеристиката на изключителност и/или многобройност по смисъла на чл. 55 от НК, при наличието на които би могло да се постигне целеният от подсъдимия, резултат.
ІІ. По жалбата на частния обвинител и граждански ищец Х.
Оспорено е намаляването размера на наложеното наказание, с доводи за липса на съответна в тази насока мотивация във въззивния съдебен акт.
Въззивният съд е изложил подробни съображения защо приема, че наложеното наказание от дванадесет години лишаване от свобода не е адекватно на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Върховният касационен съд, като се съгласява с аргументацията на въззивния съд, намира, че последната опровергава твърдението на касатора за непълнота на съдебния акт.
Оплакването за нарушение на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените от пострадалата Х. неимуществени вреди в резултат на деянието, също е неоснователно.
Въззивният съд е преценил, че първата инстанция е приложила занижен критерии при определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Затова, съдът е направил нова комплекса оценка всички обстоятелства, имащи значение за установяване интензитета на претърпените болки и страдания. В тази връзка не без коментар са останали обстоятелствата, на които и сега се позовава касационният жалбоподател – психическия шок от посегателството, негативните преживявания и то в ранната възраст на пострадалата, която е без необходимата социална и полова зрялост, преживените болки и страдания от упражнената принуда. Адекватно оценени от въззивния съд, тези обстоятелства са в основата на решението да се увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди до десет хиляди лева.
Така определеното обезщетение е съответно на изискването на закона за справедливост – обезщетението по размер да е онова, което в достатъчна степен ще репарира причинените на ищеца неимуществени вреди.
С оглед на казаното, настоящият съдебен състав не намира основания за корекция на решението в претендираната от жалбоподателката посока.
В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 4 от 06.02.2008 г., постановено по ВНОХД № 465/07 г. от Апелативен съд – гр. П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.