О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 37
София, 17.01.2017 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело № 711/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – Гърция, чрез „А. Банка – Клон България“, срещу решение № 303 от 03.12.2015 г. по в. т. д. № 235/2015 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 79 от 09.06.2015 г. по т. д. № 78/2014 г. на Плевенски окръжен съд. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от банката-касатор срещу [община] иск за сумата 30 000 лв., претендирана като обезщетение за вреди, произтичащи от неизпълнение на договор, сключен с писма № 8476/19.11.2009 г. и № 2404(1) от 14.04.2010 г. на [община] и № 2136/09.04.2010 г. и № 4323/07.10.2010 г. на „А. Банка – Клон България“.
Касаторът поддържа становище за неправилност на обжалваното решение на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Счита, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд напълно е игнорирал направеното в жалбата му оплакване за неточност на изготвения от първата инстанция доклад по делото, изразяваща се в неправилно разпределение на доказателствената тежест между страните поради неотчитане на съдържащото се в отговора на исковата молба признание на ответника относно релевантни за спора обстоятелства (признание, че е извършил превод на дължимите суми към [фирма] по банкова сметка, различна от банковите сметки в „А. Банка – Клон България“, посочени в разменените между страните по делото писма), а също и в необоснован отказ за допускане на поисканите от ищеца гласни доказателства. Според касатора, съществено процесуално нарушение представлява и изопачаването на основните му твърдения относно действителните обстоятелства, на които е основал иска си и по-конкретно – това, че съдът е смесил правоотношенията, произтичащи от договора за особен залог между банката-ищец и [фирма], от една страна, и от друга – правоотношенията, възникнали по силата на ненаименования договор между банката-ищец и ответната община (която е трето лице-длъжник по заложеното вземане), сключен посредством размяната на посочените в исковата молба писма, на който договор всъщност е основана исковата претенция.
В касационната жалба са изложени подробни съображения и за противоречие на обжалвания акт с материалния закон. Изразено е несъгласие с направените от въззивния съд изводи, че от разменената между страните кореспонденция не възниква самостоятелен облигационен договор и валидни облигационни задължения за ответната община и че банката-ищец е имала намерение по този начин да обезпечи вземането си по договора за кредитна линия с [фирма], но го е направила не по установените от закона ред и способи. Според касатора, тези изводи са направени в нарушение на чл. 20 ЗЗД и не намират опора в материалния закон, като с решението си въззивният съд недопустимо се е намесил в гарантираната от Конституцията на РБ и действащите в страната закони свобода на договаряне между субектите, неоснователно отричайки възможността страните да сключат договор, който е напълно самостоятелен и отделен от договора за залог (по който те имат качествата на заложен кредитор и трето лице-длъжник по заложеното вземане), има гаранционно-обезпечителна функция по отношение на обезпеченото със залога вземане и по никакъв начин не влиза в противоречие с императивни правни норми и добрите нрави.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният акт съдържа произнасяне по следните въпроси: „1. Има ли задължение въззивният съд, при нарушаване на чл. 146 ГПК от първоинстанционния съд, да повтори опороченото действие като изготви доклад по делото и укаже на страните кои факти се нуждаят от доказване; 2. Задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи; 3. Задължен ли е въззивният съд съгласно чл. 7, чл. 8, чл. 9 и чл. 10 от ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му; 4. Съществува ли пречка между заложния кредитор по договор за особен залог върху вземане и третото лице-длъжник по заложеното вземане да възникнат самостоятелни правоотношения, които не са пряко породени от договора за особен залог, но са свързани с него и имат гаранционно-обезпечителна функция по отношение на обезпеченото със залог вземане, когато тези правоотношения не влизат в противоречие с императивни правни норми“.
По отношение на първите три процесуалноправни въпроса се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно: по първия въпрос – Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (т. 2), решение № 43 от 04.06.2014 г. по т. д. № 213/2012 г. на ІІ т. о., решение № 42 от 09.06.2014 г. по т. д. № 799/2011 г. на ІІ т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ІІ т. о., решение № 257 от 11.05.2015 г. по т. д. № 3612/2013 г. на І т. о.; по втория и третия въпроси – Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (т. 19), Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на ІV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 271 от 15.10.2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г. на ІV г. о. и решение № 261 от 05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на І т. о. По отношение на четвъртия материалноправен въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че поради липсата на формирана съдебна практика решаването на същия е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация – [община] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 21.03.2016 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Плевенски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] – Гърция, чрез „А. Банка – Клон България“ срещу [община] иск по чл. 82 ЗЗД, въззивният съд е приел, че страните не са обвързани от облигационно правоотношение, неизпълнението на което да е основание за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на претърпените от банката вреди. Според решаващия състав, разменените между страните писма изх. № 8476 от 19.11.2009 г., изх. № 2136/09.04.2010 г., изх. № 2404/14.04.2010 г. и изх. № 4323/07.10.2010 г., не доказват сключването на самостоятелен облигационен договор между тях и възникването на валидни облигационни задължения за [община], тъй като тази кореспонденция е инициирана от банката в изпълнение на задължението й на заложен кредитор по договор от 06.04.2009 г. за особен залог на вземанията й към [фирма] по договор за кредит № 512/2007 г. да уведоми [община], в качеството й на трето лице-длъжник по заложените вземания, произтичащи от договор от 17.10.2007 г. за възлагане на строително-монтажни работи. Въззивният съд е приел, че до пристъпване към изпълнение по договора за особен залог ответната община е дължала изпълнение на заложеното вземане на кредитора [фирма], което изпълнение би имало погасителен ефект само ако е направено по посочената от него банкова сметка. И тъй като банката е вписала в Ц., че пристъпва към изпълнение на заложеното вземане едва на 11.10.2012 г., за което е уведомила ответната община на 08.11.2012 г., то извършеният преди това на 01.10.2012 г. превод на дължимите от нея суми по договора за възлагане на СМР по посочената от [фирма] сметка в друга банка не представлява противоправно поведение.
По отношение на съдържащите се във въззивната жалба доказателствени искания за изискване на преписката във връзка с изпратеното писмо изх. № 8476 от 19.11.2009 г. и за разпит на свидетелката А. П. Боева, с определението си по чл. 267 ГПК решаващият състав е счел същите за неоснователни по съображения, че не са налице предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК, а освен това – тъй като поисканата от ищеца преписка вече е приета като доказателство по делото в съдебно заседание на 18.03.2015 г.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед мотивите на въззивния акт, поставените от касатора въпроси, макар и важни за спора, не могат да бъдат определени като обусловили неговия изход по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Решаващият аргумент на въззивния съд за неоснователност на предявения иск е приетата от него липса на сключен между страните договор чрез разменените между тях четири писма в периода 19.11.2009 г. – 07.10.2010 г. Съдебният състав е счел, че процесните писма не обективират съгласие за възникване на самостоятелно облигационно правоотношение, а са свързани с договора за особен залог от 06.04.2009 г., по който банката е заложен кредитор, а ответната община е трето-задължено лице по заложените вземания. Тази преценка е резултат единствено от възприемането на установената по делото фактическа обстановка и съобразно цитираната задължителна съдебна практика правилността на същата е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Изводът, че с разменената между страните кореспонденция не е сключен твърдяния от ищцовата банка ненаименован договор, не е обусловен от начина, по който е разпределена доказателствената тежест между страните в изготвения по делото доклад, нито от недопускането на поискания от ищеца свидетел. Поради това, евентуално допуснатото процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на релевираното във въззивната жалба оплакване за неточност на доклада в частта му по чл. 146, т. 3 и т. 4 ГПК и за неаргументиран отказ за допускане на гласни доказателства, не би могло да доведе до различен изход на делото. Отделно от това, следва да се отбележи, че твърдяната от ищеца във въззивната му жалба неточност на доклада всъщност е била отстранена още в първоинстанционното производство, тъй като, с оглед направеното от него възражение, в съдебно заседание на 11.02.2015г. докладът в частта относно безспорните обстоятелства е изменен, като е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че ответната община е извършила дължимите плащания по договора с [фирма] по сметка в банка [фирма], т. е. възражението на ищеца във връзка с доклада е уважено. Поисканите с въззивната жалба гласни доказателства също не биха повлияли на изхода на спора, тъй като посоченият от ищеца свидетел е за установяване на „обстоятелствата, при които в нарушение на процедурните правила е била променена сметката на [фирма], посочена в документацията във връзка с усвояването на безвъзмездната помощ по С. за обект „Ремонт на общински път с. Г. Митрополия – [населено място]“, т. е. за установяване на обстоятелства, които са ирелевантни за преценката дали с разменените между страните писма е създадена облигационна обвързаност.
Поради изложените съображения, не може да се счете, че поставените от касатора въпроси отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на посоченото изискване по отношение на процесуалноправните въпроси произтича допълнително и от това, че първият от тях съдържа в себе си преценката на самата страна за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл. 146 ГПК, а останалите два въпроса представляват по своята същност оплакване за нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с мотивирането на акта и допускането на доказателства, което е основание за касация, но не и основание за допускането й.
Задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице и по отношение на формулирания от касатора материалноправен въпрос. Отсъствието й произтича от обстоятелството, че въззивният акт изобщо не съдържа произнасяне по този въпрос. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът не е отрекъл принципно възможността между заложния кредитор по договор за особен залог върху вземане и третото лице-длъжник по заложеното вземане да възникнат самостоятелни правоотношения, които не са пряко породени от договора за особен залог, но са свързани с него и имат гаранционно-обезпечителна функция по отношение на обезпеченото със залог вземане, а е приел, че разменените между страните писма не са породили облигационно правоотношение. Следователно, направеният извод, че не е налице сключен договор между страните, е резултат от конкретната преценка на доказателствата по делото, а не от съображения, че съществува пречка за сключването на такъв договор.
С оглед изложените съображения, че поставените въпроси нямат характер на обуславящи, не следва да бъде обсъждано наличието на допълнителните предпоставки на поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1725 лв. – адвокатско възнаграждение, чието плащане се установява от приложените към отговора фактура № 149 от 01.03.2016 г. и банково извлечение от същата дата.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 303 от 03.12.2015 г. по в. т. д. № 235/2015 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – Гърция, чрез „А. Банка – Клон България“, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [община], [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1725 (хиляда седемстотин двадесет и пет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: