9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
[населено място] ,26,05,2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети април,през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3005 / 2015 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Т. Х.- лично и като законен представител на И. И. К. и от М. И. К.,конституирана по делото като универсален правоприемник,наред с И. К., на първоначалната ищца Т. С. К. , против решение № 1231 / 09.06.2015 год. по гр.д.№ 209 / 2015 год. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е отменено решение от 17.07.2014 год. по гр.д.№ 4666 / 2013 год. на СГС, І отд. и са отхвърлени предявените от касаторите / последните две и като универсални правоприемници на починалата в хода на производството ищца Т. С. К. / искове по чл.288 КЗ срещу Г. фонд, за суми над 20 000 лева за всеки от първоначалните ищци – Р. Х., И. К. и Т. К., както и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете до размера на претендираните по 120 000 лева от всяка от ищците Р. Х. и Т. К. и 140 000 лева – за И. К. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга на първата , баща на втората и син на третата – И. К., настъпила по вина на водача на неустановено МПС, което и обуславя пасивната легитимация на ответника.Касаторите твърдят въззивното решение недопустимо,в евентуалност – неправилно.Твърдят,че съдът се е произнесъл по съпричиняване, което не е въведено в преклузивния за това срок,съгласно чл.131 ГПК, което обуславя и твърдяната недопустимост, макар в изложението по чл.280 ал.1 ГПК да мотивират недопустимост и предвид произнасяне по възражение за съпричиняване, при предявено от ответника възражения за изцяло принос на пострадалия за настъпване на вредоносните последици,поддържано и в насрещната въззивна жалба.В евентуалност оспорват правилността на извода за доказаност на съпричиняването, доколкото събраните по делото доказателства не установяват,че : пострадалият е употребил алкохол, че падането му на платното за движение е в причинна връзка с употребения алкохол,а не от сблъсъка с неидентифицираното превозно средство, причинило смъртта му, като се отчита обстоятелството, че придвижване по банкета е било невъзможно, с оглед натрупания върху същия сняг / показания на св.Й. /.Решението се твърди неправилно и като постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД, досежно определеното като справедливо обезщетение за неимуществени вреди – по 100 000 лева за всеки от ищците.
Ответната страна – Г. фонд – оспорва касационната жалба, вкл. обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, като счита, че изложението обосновава единствено неправилност на въззивното решение, на основанията по чл. 281 т.3 ГПК, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК и относими към друга фаза на касационното производство.Претендира разноски за настоящото производство.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Ищците Р. Х., И. К. и Т. К. / починала в хода на производството, при конституирани като универсални нейни правоприемници – И. К. и М. К. – сестра на пострадалия /, са съответно : живяло на семейни начала с пострадалия лице, дъщеря и майка на починалия при ПТП на 18.02.2012 год. И. К.. Същото е причинено от неизвестен извършител, водач на неустановено МПС,поради което исковете за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на общия наследодател са предявени срещу Г. фонд. Претендирано е обезщетение от по 120 000 лева за живялата на съпружески начала с пострадалия Р. Х. и майката Т. К. и 140 000 лева за дъщерята И. К..Ответникът, в отговора си , депозиран в срока по чл.131 ГПК, е заявил, че предвид липсата на каквито и да било доказателства относно обстоятелствата по настъпването и механизма на ПТП,изисквани от ищците, но непредставени му,е в невъзможност да вземе конкретно становище,заявявайки формално възражение за съпричиняване от пострадалия,както и възражение за прекомерност на исканите обезщетения. В допълнителна молба ответникът е конкретизирал, че вина за настъпване на вредоносния резултат има изцяло пострадалия, намирайки се върху платното за движение, в тъмната част от денонощието,на неосветен участък от пътя,в тежка форма на алкохолно опиянение – 4,4 промила.
Приетата по делото автотехническа експертиза установява, че в момента на удара пострадалият се е намирал върху платното за движение – с глава към средата му и крака към десния му край, на отстояние 1,2 м. от същия. Пострадалият е лежал на дясната си страна или поне с дясна страна на главата към асфалта, в което разположение на тялото е бил прегазен от автомобил – дясната гума на същия е преминала през лицевата лява част на главата му.Разположението му е било в частта от платното, попътно на движещите се автомобили.Експертизата е приела, че е неустановима конкретната скорост на МПС,а при конкретните обстоятелства – тъмна част от денонощието и при осветеност единствено от фаровете на автомобила, пешеходецът е бил видим от 60-65 м. при къси светлини и от 120 м. при дълги светлини. Предвид това, водачът на МПС е имал възможността да спре, ако се е движил със скорост до 60 км./час. Експертизата не сочи данни за ограничение на скоростта в този участък. Разпитана е и свидетелка – Й. – преминала с кола по този път,в нощта на ПТП,която потвърждава, че е видяла вървящ човек, видимо пиян, движещ се по средата на пътното платно и не праволинейно , а лъкатушейки ту в едната, ту в другата лента за движение, като преминаващите автомобили са намалявали скоростта си при заобикалянето му, вкл. свидетелката.Същата потвърждава, че придвижване по банкета не е било възможно,поради наринат сняг.
Първоинстанционният съд е приел справедлив размер на обезщетението 80 000 лева за Р. Х. и по 60 хиляди лева за останалите две ищци, както и 50 % съпричиняване на вредоносния резултат, поради което присъдил съответно обезщетения от 40 000 лв. и 30 000 лева. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, в която са присъдени обезщетения над 20 000 лева за всеки от ищците и като е определил справедлив размер на обезщетението от 100 000 лева за всеки от тях, приел 80 % съпричиняване и присъдил обезщетения от по 20 000 лева – на Р. Х., И. К. , както и общо на И. К. и М. К. – като наследници на починалата в хода на производството Т. К.. Съдът е приел, че вината на водача на неустановеното МПС не може да бъде изключена, предвид движението му с несъобразена с конкретните условия скорост – тъмна част от денонощието, ниска видимост, мокър асфалт.Съдът и относно поведението на пострадалия,кредитирайки заключението на СМЕ, показанията на свидетелката Й., данни от дознателската преписка,за регистриран сигнал по телефон № 112 за неконтролируемо движещ се пиян човек по пътното платно в процесния пътен участък,е приел, че същият или се е движел залитайки и лъкатушейки по пътното платно или вече е лежал на същото към момента на прегазването,но и в двата случая с поведението си е допринесъл значително,и в по-голяма от водача на МПС степен, за вредоносния резултат. Действително съдът е развил съображения, че е налице доказана причинна връзка между установеното алкохолно опиянение и поведението на пострадалия,но е посочил последното, като поставило го в изключително завишен риск.В този смисъл приетото съпричиняване не санкционира поведението на пострадалия за привеждането му в конкретното състояние , а последиците на същото, резултирали в неприемливо присъствие и поведение на пътното платно.
В изложението по чл.280 ГПК касаторите,поддържайки недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне по непосочен в насрещната въззивна жалба довод, във връзка с приетото съпричиняване, вкл. липсващ такъв за неправилно определен процент на същото, са формулирали следните въпроси : 1/ Значително по-високи ли са изискванията към водачите на МПС за осигуряване безопасността на движението, в сравнение с тези на пешеходците ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 1104 по т.д.№ 1104/2009 год. на І т.о. ВКС; 2/ Фактът, че пострадалият е лежал на пътното платно, в състояние на сериозно алкохолно опиянение, водещо до неадекватност на поведението му и невъзможност да прецени завишената за него опасност , като участник в движението през нощта, налага ли извод , че е допринесъл за настъпване на вредата в степен,равна на тази на виновния водач, т.е. съпричиняването следва ли да бъде определено на 50 % ? – въпросът, обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие с преждецитираното – към първи въпрос – решение ,постановено реда на чл. 290 ГПК;3/Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира самостоятелни фактически и правни изводи и да ги изрази писмено в мотивите си ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – с ТР № 1 / 2001 год. на ОСГК на ВКС;4/ Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба ? – обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, противоречие с реш.№ 94 по гр.д.№ 2623 / 2013 год. на ІV г.о. ВКС; 5/ Съпричиняването на вредоносния резултат следва ли да бъде установено конкретно,със съответни доказателствени средства в рамките на съдебното производство,с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса и подлежат ли тези факти на доказване самостоятелно и независимо от установеното в хода на досъдебното производство ? – въпросът обосноваван в идентична на горните хипотеза, поради противоречие с реш.№ 43 по гр.д.№ 648/2008 год. на ІІ т.о. ВКС; 6/ Приносът на пострадалия следва ли да бъде надлежно релевиран от застрахователя, чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд ? – в хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие с реш.№ 92 по т.д.№ 540 / 2012 год. на І т.о. на ВКС; 7/ Релевантен въпрос по делото ли е дали пострадалият е бил в алкохолно опиянение до което сам се е довел или не е бил в такова, ако е лежал на пътя и следва ли да се отчита като самостоятелно основание за увеличаване размера на съпричиняването ? – сочи се противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 110 по гр.д.№ 316/2010 год. на Варненски апелативен съд; 8/ Има ли пешеходецът, лежащ на пътното платно в нетрезво състояние, по-голям принос за настъпването на ПТП от водача, който го е прегазил ? – като и тук се сочи противоречие с преждепосоченото решение на Варненски апелативен съд – хипотези на чл.280 ал.1 т.2 ГПК; 9/ Доводът в насрещната въззивна жалба на застрахователя,че ПТП е настъпило по изключителната вина на пострадалия,без искане при условие на евентуалност присъденото обезщетение да бъде намалено, а определеният процент съпричиняване – увеличен,съставлява ли надлежно възражение за намаляване на присъденото обезщетение, поради по–висок принос? ; 10/ Представлява ли оплакването във въззивната жалба за неоснователност на исковете винаги и евентуално оплакване по отношение присъдения размер,ако последното не е изрично въведено в жалбата ? и 11/ Твърдението, че е налице съпричиняване, без посочване на фактически твърдения в отговора на исковата молба, представлява ли надлежно упражнено възражение за съпричиняване ? – и трите въпроса поставени в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с формално посочване на разпоредбата.
Първите два въпроса целят обосноваването на отговор,че независимо от фактическите обстоятелства във всеки конкретен случай, отговорността на водача на МПС за причиняване на вредоносния резултат следва да бъде завишавана, предвид обективното му качество на водач на МПС,за сметка на отговорността на пешеходец, при наличие на съпричиняване. Дори да се приеме, че въпросите покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , доколкото въззивният съд е отказал да формира такъв извод,то цитираното и по двата въпроса решение не съставлява задължителна съдебна практика, в отговор на такъв въпрос / допуснато е по съвършено различни,процесуалноправни въпроси, а не по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД / . Поради това,най малкото с оглед необоснован допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК , касационното обжалване не следва да бъде допуснато, но по начало не е обоснован и общия селективен такъв, доколкото въпросът е хипотетичен и не почива на приложението на никоя правна норма и конкретно на чл. 51 ал.2 ЗЗД, обусловено винаги от конкретиката на спора и събраните доказателства относно фактическия принос на участниците в ПТП за настъпване на вредоносния резултат.
Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК. Касационната жалба не съдържа доводи за конкретно неразгледани доводи на ищците във въззивното производство,в съответствие с чл.269 пр. второ ГПК, нито довод за неформирани мотиви по елементи от фактическия състав на исковете . Няма касационен довод за съществени нарушения на съдопроизводствените правила , обусловили неправилност на въззивното решение, освен възражението за произнасяне по невъведен в насрещната въззивна жалба довод на ответника, предмет на отделно формулирани въпроси, при това отнесени към недопустимост, а не неправилност на въззивното решение. Напротив, въззивният съд е изложил собствени мотиви за установеното от фактическа страна, както и собствени правни изводи по всяка от предпоставките за уважаване на исковете , респ. отхвърлянето им над определен размер претендирано обезщетение.
Идентични съображения за непокриване на общия селективен критерий се отнасят и за четвъртия правен въпрос : няма касационен довод за процесуално нарушение, относимо към неразгледан довод на ищците, като въззивници,още по-малко като съществено,с оглед правния резултат. Следователно,идентично и на предходния, отговор на правен въпрос с това съдържание,необвързан с касационен довод за неправилност на въззивното решение, не би обусловил различие в правния резултат, поради което и не съставлява правен въпрос,по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 /2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Петият въпрос очевидно е провокиран от становището на касаторите, че съдът се е произнесъл,съобразявайки недопустими доказателства, събрани в хода на досъдебното производство , в противоречие с принципа за непосредственост в гражданския процес.Такова съобразено от съда доказателство е единствено писмо на МВР, Дирекция „Н. система 112„ , изготвено в отговор на запитване от разследващ полицай при РУ „ П. „ – Е. П. / стр.192 от преписката по дознанието /, за наличие на сигнали на телефон 112 във връзка с движението на пострадалия на 18.02.2012 год..Доказателството е писмен свидетелстващ документ, който и с прилагането на преписката по дознанието, се явява приет като доказателство по делото в това му качество.Съдът не е кредитирал изводи на изслушаните в хода на дознанието свидетели и експертни заключения.В този смисъл,въпросът не удовлетворява изискването за правен въпрос, тъй като не кореспондира с действително допуснато нарушение на принципа за непосредственост при събиране на доказателствата , а и такова не се сочи като касационен довод.
Шестият от въпросите също не кореспондира с действително извършените от ответника процесуални действия . В отговора на исковата молба,с оглед изрично посочена неяснота относно механизма и обстоятелствата по ПТП, застрахователят е заявил формално възражение за съпричиняване, последващо надлежно уточнено до първото съдебно заседание,към който момент настъпва окончателната преклузия на възраженията,във връзка с междувременно навеждани от ищеца нови обстоятелства и доказателства и по указанията на съда.Като несъответен на процесуалните действия на ответника и неотносим към процесуално нарушение на въззивния съд при съобразяването им, въпросът не предпоставя отговор,способен да рефлектира върху правния резултат в полза на ищците, поради което и няма характеристиката на правен въпрос.
Седмият от въпросите е формулиран като фактологичен, отговор на който е предпоставен от конкретиката на спора – установените по делото факти и обстоятелства. При това съдът не е формирал решаващ извод за съпричиняване в причинна връзка с алкохолното опиянение на пострадалия и вината му за същото, а с оглед конкретно установеното поведение на пътя – нестабилно движение в двете платна или лежащо положение на пътното платно, като в която и да било от двете, възможна ситуация – допустима с оглед характеристиката на увреждането – именно поведението на пострадалия, ирелевантно на причината за това, е завишило риска и допринесло вредоносния резултат.В този смисъл, формулираният въпрос е несъответен на решаващите изводи на съда и не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.
Осмият от въпросите също не предпоставя еднозначен отговор,а такъв с оглед конкретните обстоятелства в поведението, при това не само на пострадалия, но и на виновния водач на МПС, без последното да е включено с конкретика в поставения въпрос. На практика съставлява въпрос за преценка правилността на извода на съда за възприетия процент съпричиняване от пострадалия,което е основание по чл.281 т.3 ГПК, различно от тези по чл.280 ал.1 ГПК и преценимо в различна от настоящата фаза на касационното производство.Аналогично на предходния,допълнителният селективен критерий е обоснован с решение -казуална съдебна практика, което макар да разкрива идентитет във фактите, предпоставящи размера на съпричиняването от страна на пострадалия, с тези в настоящия спор,какъвто се изисква съгласно задължителните указания в т.3 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, не е дало различен от този на въззивния съд отговор относно това, че самият факт на алкохолното опиянение е ирелевантен, а релевантен такъв е поведението на пострадалия в резултат на същото, възприето и в цитираното решение като неочаквано и необичайно. Доколкото за определяне размера на съпричиняването е от значение и приноса на водача на МПС,тъй като именно съотношението на двата приноса,в рамките на 100 %,е начина на определянето му, преждецитираното решение не съдържа необходимия идентитет досежно фактите за извършените от водача на МПС нарушения на ЗДвП. Поради това и определеният различен размер на съпричиняването в двата случая не е от естество да предопредели противоречие в резрешението на поставения правен въпрос.
Девети и десети въпроси са предпоставени от довода на касаторите, че възражението за съпричиняване на пострадалия е различно по съдържание от възражението,че изцяло негов е приноса за настъпване на вредоносния резултат. Доколкото, както се посочи по-горе, именно съотношението на двата приноса – този на пострадалия и на водача на МПС – в рамките на 100 % – е от значение за произнасяне по този довод, то очевидно възражението за изцяло принос на пострадалия в настъпване на вредоносния резултат поглъща и съдържа в себе си възражението за съобразяване и на установения по-малък такъв,което обективно кореспондира с манифестирания правен интерес на застрахователя. Въпросът е логически неиздържан, тъй като твърдението за по-голям, пък било и 100 % принос за вредоносния резултат не ограничава съда, както и ако страната твърди какъвто и да било друг по-малък процентово принос, да уважи възражението единствено в заявения от страната процент, а съобразявайки установените по делото факти. Дори формално да се приеме, че въпросът покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, доколкото действително в спора ответникът твърди 100 % съпричиняване на резултата от пострадалия, а съдът е уважил същото в занижен процент, то не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена неясната,противоречива или непълна правна норма, чието тълкуване е провокирало противоречива съдебна практика, с посочване и на последната,нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе непротиворечива практика по прилагането на такава норма, даваща отговор на поставените правни въпроси,като изменение на законодателството или обществените условия.
Същите съображения относно необоснован допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаят и единадесетия формулиран въпрос. В допълнение следва да се посочи, че същият не кореспондира с процесуалното поведение на страната,която и в границите на окончателната преклузия – до доклада на съда по чл.146 ГПК – е конкретизирала обстоятелствата,поради които своевременно, с отговора на исковата молба,е противопоставила възражение за съпричиняване от пострадалия.
Предвид гореизложеното, не се обосновават основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна е претендирала възмездяване на разноски, в размер на 7 375,50 лева, общо от всички ищци.Според обжалваемата в настоящото производство част от исковете,съгласно чл.9 вр. с чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимите от ищците разноски са както следва : 2 647,50 лв. – от Р. Х. , 5 745 лв. – от И. К. / вкл. като правоприемник на ищцата Т. К. /,чрез законният й представител Р. Х. и 1 323,75 лева – от М. К. или в общ размер от 9 716,25 лева. Доколкото присъдената не следва да надвишава претендираната от ответната страна сума, дължимите разноски следва да се редуцират на принципа за пропорционалност спрямо претендираната сума и възлизат съответно на : 2009,68 лева – дължими от Р. Х. лично, 4 360,96 лв . – дължими от И. К. , чрез законния й представител Р. Х. и 1004,84 лева – дължими от М. К..
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1231/ 09.06.2015 год. по гр.д.№ 209 / 2015 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА касаторите, на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК, да заплатят на Г. фонд разноски за настоящото производство, както следва : 2009,68 лева – дължими от Р. Т. Х. – лично, 4 360,96 лв. – дължими от Р. Т. Х., като законен представител на И. И. К. и 1 004,84 лева – дължими от М. И. К. .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: