О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
гр.София, 16.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Чаначева ч.т.д.№ 3112/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по подадена от „Каигруп“ ЕООД, гр.София, частна жалба срещу определение № 553/15.10.2018 г. по ч.т.д. № 2331/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., с което са оставени без разглеждане частните касационни жалби на дружеството-жалбоподател и на Г. К. срещу определение № 3115/26.06.2018 г. по в.ч.гр.д. № 389/2018 г. на Окръжен съд Благоевград.
Върховният касационен съд констатира, че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима.
С обжалваното определение, съставът на Върховен касационен съд, II т.о. е оставил без разглеждане частната касационна жалба на настоящият жалбоподател против определение № 3115/26.06.2018 г. по ч.гр.д. № 389/2018 г. на Окръжен съд Благоевград, с което е оставена без уважение депозираната от жалбоподателя молба с искане за прекратяване на производството по делото на основание чл. 564, ал. 2 ГПК. За да постанови този резултат, решаващият състав е приел, че с определението, предмет на обжалване, не е потвърден преграждащ по-нататъшното развитие на делото съдебен акт, нито се дава разрешение по същество на друго производство или се прегражда неговото развитие, поради което същото не попада в обхвата на подлежащите на обжалване пред ВКС определения по чл. 274, ал. 3 ГПК. Посочил е, че в молбата на жалбоподателя до Окръжен съд Благоевград не е направено искане за възобновяване на образуваното пред РС – Благоевград охранително производство, а е заявено единствено неговото прекратяване на осн. чл. 564, ал. 2, изр. 2 ГПК. В допълнение към това, необжалваемостта на посоченото въззивно определение е обоснована с неприложимостта на правилата на исковото производство за спиране, възобновяване и прекратяване /чл. 229 – 231 във вр. чл. 540 ГПК/ в охранителното производство. За неотносими към случая са възприети разрешенията, дадени в т. 5 от ТР № 1/2001 на ОСГК на ВКС и в ТР № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, в частта, в която е налице произнасяне по обжалваемостта на отказ да се издаде охранителен акт /чл. 538 ГПК/. Като подадена срещу акт, който не подлежи на касационно обжалване, молбата е намерена за недопустима и поради това – оставена без разглеждане.
Така постановеното определението е правилно и изложените в него мотиви се споделят от настоящия състав на ВКС, ТК, I т.о.
Предназначението на производството по глава петдесет и трета от ГПК е обезпечаване надлежното упражняване на материализираните права по ценна книга на заповед или на преносител в хипотезата, когато титулярят на ценната книга е лишен от фактическото владение върху нея по причини, които са извън неговата воля /чл. 560 ГПК/. Охранителните производства по правило не са състезателни и съдът не е арбитър между две страни, а спомага молителя да осъществи правата си. В производството по обезсилване на ценна книга, обаче, трето лице може да заяви самостоятелни права върху същата, отричащи тези на молителя, което предпоставя разрешаване на гражданскоправен спор по исков ред. За постигане на горепосочената цел на производството в този случай законодателят е въвел нормата на чл. 564, ал. 2 ГПК, съгласно която съдът спира производството по обезсилване на ценната книга, а молителят, твърдящ права върху нея, следва да предяви иск за надлежното им установяване. Докато трае процесът по този установителен иск, съдът, се явява пазител на ценната книга, като по този начин най-пълно се обезпечава упражняването на правата по ценната книга от законния им носител, определен с влязло в сила решение по установителния иск. Съобразно така разгледаната дефинитивна определеност на производството, неоснователни са изложените оплаквания определящи го като спорно и такова предоставящо упражняването на права по депозираната ценна книга на една от страните, доколкото подобно разрешение обезсмисля изначално процедурата по депозиране на ценните книги и тяхното пазене.
Неотносими към спора се явяват цитираните от жалбоподателя определение № 521/23.09.2010 г. по ч.гр.д. № 457/2010 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 864/27.12.2012 г. по ч.гр.д. № 661/2012 г. на ВКС, IV г.о. Първият съдебен акт е абсолютно неотносим към охранителните производства, а вторият касае пререгистрация на дружество и откриване на производство по ликвидацията му. Противно на становището на жалбоподателя, практиката на ВКС по относимия процесуален въпрос е непротиворечива и отрича допустимостта на касационно обжалване на този тип въззивни определения – така определение № 531/11.07.2011 г. по ч.т.д. № 154/2011 г., I т.о., определение № 779/17.11.2011 г. по ч.т.д. № 723/2011 г., I т.о., определение № 856/02.12.2010 г. по ч.т.д. № 785/2010 г., II т.о.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 553/15.10.2018 г. по ч.т.д. № 2331/2018 г. на ВКС, ТК, II т.о.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: