6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
[населено място], 10.04.2018г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ,първо отделение, в закрито заседание на втори април, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2896/2017год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба Р. А. М. против решение № 1819/24.07.2017 г. по т.д.№ 600/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 29/25.11.2016 г. по т.д.№ 30/ 2016 г. на Окръжен съд – Видин. С потвърденото решение са отхвърлени предявените, на основание чл.694 ал.1 ТЗ, обективно кумулативно съединени искове, за установяване на вземания на ищцата към ответника – [фирма] / в несъстоятелност /, както следва : на основание споразумения от 23.02.2012, г. 07.11.2013 г., 14.11.2013 г. и анекс от 30.11.2014 г. – главница в размер на 878 485,56 лева ; на основание запис на заповед от 30.11.2014 г. – главница в размер на 1 000 000 лева, обезщетение за забава в общ размер върху двете главници – 226 297,51 лева , за периода 01.01.2015 г. – 08.03.2016 г. ,ведно със законната лихва върху главниците,считано от 09.03.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, които вземания не са приети в производството по несъстоятелност на [фирма]. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради непостановяване на решение при признание на исковете, на основание чл. 237 ГПК, както и поради неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, възлагайки на ищцата – касатор установяване на каузалното правоотношение, в обезпечаване на вземане от което е издаден записа на заповед, в противоречие със задължителните указания в т.17 от ТР № 4/ 2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът заявява съображения, че синдикът не е страна в производството и нито може да заяви , нито дължи становище по исковете, за да би се съобразило липсата на негово съгласие по заявеното признание на исковете от ответника.
Ответната страна – [фирма] / в несъстоятелност / – не е взела становище по касационната жалба.
Конституираният във въззивна инстанция, на основание чл.694 ал.4 вр. с ал.2 ГПК – синдик на дружеството – Р. М., съобразно междувременно влезлите в сила изменения на същата разпоредба, оспорва касационната жалба със съображения по същество, относно правилността на въззивния акт.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Ищцата Р. М. е предявила установителни искове,с правно основание чл.694 ал.2 ТЗ, за вземания срещу [фирма] / в несъстоятелност /,основани на каузални правоотношения с дружеството и трети лица, в качеството на солидарни длъжници / п.1 от исковата молба / и кумулативно за вземане , въз основа на запис на заповед, изрично сочейки същия, като издаден в обезпечение на дължима при неизпълнение на каузалното правоотношение неустойка, съгласно анекс от 30.11.02014 г. / раздел ІІІ –ти , т.2 от същото /. С отговора на исковата молба [фирма] /в несъстоятелност/ признава исковете. Въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния , че предвид спецификата на иска – чл.694 ТЗ – и на основание чл. 237 ал.3 ГПК във връзка с чл.635 ал.1 ТЗ, тъй като след откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, последният може да се разпорежда с права само след изричното съгласие на синдика , а такова не е налице, няма основание за постановяване на решение при признание на иска, по чл. 237 ал.1 ГПК. Позовавайки се на решения по реда на чл.290 ГПК, постановени преди ТР № 4/ 2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът е приел, че тъй като ищцата изрично е въвела каузалното правоотношение, на основание на което претендира и вземанията си по п.1, като основание за издаването на записа на заповед, в обезпечаване на вземане от неустойка за неизпълнение по каузалното правоотношение – п.2 от исковата молба, в нейна тежест е било да установи основанието на вземанията си,вкл. неустойка, по каузалното правоотношение, което не е сторено. Съдът, макар да не се е позовал изрично, е възпроизвел част от мотивите на т.17 от ТР № 4 / 2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които тежестта за доказване на каузалното правоотношение и връзката му със записа на заповед се разпределя според общото правило на чл. 154 ал.1 ГПК. Съдът е приел, че след като самата ищца е въвела каузалното правоотношение в предмета на спора и посочила обезпечаване на едно от предявените вземания по същото със записа на заповед, нейна е доказателствената тежест да установи основанието за дължимост на сумите ,съобразно твърдяното каузално правоотношение. Така съдът е приел, че от доказателствата – споразумения и анекс / п.1 от исковата молба / не се установява точно изпълнение на задълженията на ищцата Р. М., спрямо което точно изпълнение да са възникнали задължения на ответника [фирма] / в несъстоятелност /. Нещо повече, предвид съдържанието на споразуменията и анекса и взаимната им обвързаност, съдът е счел, че същите не обосновават основание за задължаване на [фирма] / в несъстоятелност /, солидарно с останалите посочени лица, в който смисъл и последващите споразумения, в които това дружество поема отговорност, на основание задължаването в споразумение от 23.02.2012 г. и доколкото изобщо би било доказано пълно изпълнение на задължението на ищцата, поето със същото, са нищожни . При този извод на въззивния съд , записа на заповед се оказва издаден в обезпечение на вземане, въз основа на нищожно споразумение.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът е формулирал следните въпроси : 1/ За необходимостта от предварително съгласие на синдика, за признаването на иска, с правно основание чл.694 ал.2 ТЗ / настояща редакция /, от ответника – търговец в несъстоятелност ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,поради противоречие на въззивното решение с реш.№ 162 по т.д.№ 1296/2011 г. , реш.№ 36 по т.д.№ 299/2011 г., реш.№ 5 по т.д.№ 90/2011 г. и реш.№ 22 по т.д.№ 663/2010 г. на ВКС и 2/ Относно необходимостта да бъде доказано наличието на каузално правоотношение по записа на заповед, за да бъде признато съществуването на вземането по него ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза, поради противоречие с реш.№ 31 по т.д.№ 55/2011 г.,реш.№ 206 по т.д.№ 3701/2013 г. , реш.№ 21 по т.д.№ 1348/2013 г. , реш.№ 73 по т.д.№ 1025/2015 г. на ВКС и ТР № 4 / 2014 г. по тълк.дело № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първият от въпросите е предпоставен от довода за неправилност на отказа на съда да постанови решение при признание на иска / чл.237 ГПК /. С оглед решаващия мотив на въззивния съд – за необходимо, в конкретната хипотеза – на предявен иск по чл.694 ТЗ, съгласие за признание на иска, изходящо от синдика – удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Необоснован,обаче, се явява допълнителния селективен критерий. Всички цитирани решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, са по правния въпрос за процесуалните права на синдика в производство по чл.694 ТЗ и възможността същият да обжалва решението, но постановени по неприложима към настоящия спор редакция на нормата на чл.694 ТЗ, която съдебна практика е ревизирана с изменението на разпоредбата / обн. ДВ бр.105 от 2016 г. /. Именно предвид чл. 694 ал.4 вр. с ал.2 ТЗ / в приложимата им към висящността на спора във въззивна инстанция редакция /, съдът е конституирал синдика на дружеството – ответник. Следователно, посочената задължителна съдебна практика от една страна е неактуална, а и по начало не дава отговор на поставения правен въпрос- по приложението на чл.237 ГПК в производства по чл.694 ТЗ.
Вторият от въпросите не е формулиран в съответствие с действителното съдържание на правния спор, който не е ограничен до вземане на ищцата, основано само и единствено на записа на заповед , а и кумулативно – за вземания от каузалното правоотношение, отделно обезпечено със записа на заповед и в хипотеза, в която , спрямо ответника [фирма] / в несъстоятелност / каузалното правоотношение е счетено за нищожно. Претендирането на вземания, основани кумулативно на каузалното правоотношение и на записа на заповед, обезпечаващ вземане на основание същото, но не вземанията, претендирани на основание каузалното правоотношение / отделно от спорната му природа, въз основа на представените споразумения /, предпоставя специфика, която правният въпрос не отчита. Дори да би се приел за удовлетворяващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , с допустима от настоящия състав конкретизация, съобразно спецификата на спора, необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Цитираното съдебно решение по т.д.№ 55/2011 г. на ВКС , постановено преди ТР № 4/2014 год. на ОСГТК на ВКС, не обосновава хипотезата,тъй като именно наличието на противоречива съдебна практика по въпроса е обусловило приемането на ТР № 4/2014 год.. Решението по т.д. № 3701/2013 г. на ІІ т.о. е по правни въпроси,относими към менителничното поръчителство – специфична хипотеза на учредяването му и относно приложимостта на принципа за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското и търговското право и по отношение на авала. Решението по т.д.№ 1025/2013 г. на ІІ т.о. е по правния въпрос възможно ли е менителнично поръчителство между две лица да обезпечава каузално правоотношение между други две лица, а решението по т.д.№1348/2013 г. на І т.о. – по въпроса опорочава ли записа на заповед , в противоречие с чл.535 т.2 ТЗ, относно съдържащо се в документа „безусловно обещание за плащане„,в качеството на задължителен реквизит на ценната книга,наличието на упоменато правно основание за дължимост на сумата или на част от нея . Посочените решения са относими към хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК само в частта си, даваща отговор на конкретния правен въпрос, поради което и не удовлетворяват същата в настоящия случай, тъй като не съдържат отговор на поставения от касатора въпрос. Изричен отговор на този въпрос не е даден и в т.17 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, макар изведен въз основа на мотиви на същото, в последваща го, задължителна за въззивния съд, съдебна практика : реш. № 17 по т.д.№ 116 / 2014 год. ІІ т.о., реш.№ 66 по т.д.№ 378 / 2014 год. ІІ т.о., реш.№ 179 по т.д.№ 3747 / 2013 год. , вкл. и реш.№ 248 по т.д.№ 3437/2013 год. на І т.о. на ВКС на настоящия състав.Съгласно т.17 на ТР № 4/2014 год. ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл.422 ал.1 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение във връзка с което е издаден записа на заповед.С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК,подлежи на доказване и каузалното правоотношение. По правилото на чл.154 ал.1 ГПК, всяка от страните доказва фактите на които основава твърденията и възраженията си,обуславящи за претендираното,съответно отричаното право.Именно във връзка с разпределение тежестта на доказване,съгласно чл.154 ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищеца – абстрактна правна сделка,изрично в мотивите към т.17 на ТР № 4 / 2014 год. на ОСГТК на ВКС се приема,че ищецът – кредитор,сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект.Не би могло да се вмени в тежест на кредитора – поемател по записа на заповед,установяването на обстоятелство,за позоваване на което няма изначален правен интерес в производството по чл.422 ал.1 ГПК,съгласно преждепосоченото в мотивите на Тълкувателното решение: че не следва да сочи и доказва връзка между абстрактното с конкретно каузално правоотношение.Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа.Ако той би потвърдил същата кауза,на доказване биха подлежащи само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането.Ако би твърдял различна кауза,съгласно Тълкувателното решение,всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза.Доказването на каузата на ищеца в този случай,обаче,в съответствие с мотивите на т.17 в цялост,се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната,каузална причина за издаването на ефекта,респ.недължимост на вземането на това основание,предвид правопогасяващи,правоизключващи или правоунищожаващи възражения. Както е обобщено в решение по т.д.№ 3437/2013 год. на настоящия състав : Ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед.Интерес,но не и задължение,от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед,ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника.
Видно е, че така формираната съдебна практика не е автоматично приложима към настоящия спор, но дори от същата – предвид кумулативния правен интерес на ищцата от удовлетворяване на претенции и на основание каузалното правоотношение, и на основание менителничния ефект, не се изключва, а се предпоставя по необходимост доказване от ищцата на действителността на каузалното правоотношение, функция на която се явява и наличието на вземане, обезпечимо със записа на заповед.В противен случай би се стигнало до вътрешно противоречиво съдебно решение.
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1819/24.07.2017 г. по т.д.№ 600/2017 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :